Ключови фрази
обезщетение за ползване * договор за наем * съпружеска имуществена общност * наследяване * Иск за обезщетение на неползващия съсобственик * покана

Р Е Ш Е Н И Е

                  Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                

                    №. 741

         гр.София, 30.12.2009 г.                                               

 

 

                                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и девета година  в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА                                                                                                                                                                              

         ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА 

                                                                                ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА    

               

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдията Т.Гроздева гр.д.№ 3186 от 2008 г. по описа на Второ г.о., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „М” ООД-гр. Плевен срещу решение № 343 от 05.06.2008 г. на Плевенския окръжен съд, Гражданско отделение, IV-ти гр.въззивен състав, постановено по в.гр.д. № 245 от 2008 г., с което е оставено в сила решение № 182 от 03.12.2007 г. по гр.д. № 121 от 2007 г. на Плевенския районен съд в частта, с която „М” О. е осъдено да заплати на Х. В. Б. на основание чл.31, ал.2 от ЗС сумата 1 567,04 лв., представляваща обезщетение за ползването на частта на ищеца от недвижим имот-кафе „Р”, находящо се в гр. П., ул.”В” № 168 за периода от 01.12.2005 г. до 31.03.2006 г. и сумата 1 762,92 лв. обезщетение за периода от 01.04.2006 г. до 31.12.2006 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба- 15.01.2007 г. до окончателното плащане и 167,20 лв. разноски по делото.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че веднъж отправена покана за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, в която няма визиран краен период на претендираното обезщетение, дава право на отправилия поканата във всеки последващ момент да се позове на нея. Според касатора последващото сключване на договор за отдаване на притежаваните от съсобствениците ид.ч. от имота под наем води до фактическо прекратяване на действието на поканата за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС. В момента на сключване на договора за наем, неползващият имота съсобственик губел правото да получава обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС и прекратяването на договора за наем не би могло да доведе автоматично до възстановяване правото на обезщетение, без да е направено ново изрично писмено искане за заплащането на такова обезщетение. Не било взето предвид и че поканата е за плащане на обезщетение за 1/16 ид.ч. от имота, а не за 1/3 ид.ч., колкото ид.ч. е прието от съда, че ищецът притежава и колкото му е присъдено. Не било взето предвид, че ищецът притежава не 1/3 ид.ч. от имота, а 1/4 ид.ч., както сам той е твърдял в исковата молба и че му се дължи обезщетение само за част от процесния магазин с площ от 67 кв.м., а не за част от целия сегасъществуващ магазин с площ от над 120 кв.м., както неправилно е прието в заключението на съдебно-техническата експертиза. Не на последно място, неправилно било прието, че платената в периода от м.11.2005 г. до 01.01.2007 г. сума от 2637 лв. била наемна цена по договора за наем за период от време, преди исковия, а не част от дължимото за исковия период обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, без да се вземе предвид направеното от самия ищец в исковата молба признание, че ответникът е заплащал редовно наема до 30.11.2005 г. и че едва от 31.03.2006 г. не е плащал никакво обезщетение за ползването на притежаваната от ищеца идеална част от магазина.

В срока по чл.287, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по жалбата Х. В. Б., който моли решението на Плевенския окръжен съд да бъде оставено в сила.

 

Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл.280, ал.2 от ГПК подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. С определение № 102 от 25.11.2008 г. ВКС е допусал касационно обжалване на това решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна поради следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът „М” О. , Х. В. Б. и Е. С. Б. са съсобственици на процесното кафе „Р”, като Х. Б. притежава 1/3 ид.ч. от процесния имот. Приел е за безспорно установено, че през периода от 01.11.2003 г. до 30.11.2005 г. отношенията между съсобствениците са били уредени с договор за наем, но през целия исков период от 01.12.2005 г. до 31.12.2006 г., когато договорът за наем вече е бил прекратен, касаторът е ползвал целия имот. Приел е също така, че отправената преди сключване на договора за наем нотариална покана за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за неопределен период от време, представлява писмено искане, което има действие занапред /дори и след прекатяването на договора за наем/ и поради това във всеки един момент съсобственикът може да се позове на нея. Прието е и че сумите по представените по делото от ответника пощенски записи са за плащане на закъснели наемни месечни вноски по наемния договор, а не за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за исковия период.

С определение № 102 от 25.11.2008 г. по настоящото дело ВКС е допуснал касационно обжалване на това решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като е приел, че от съществено значение за еднаквото прилагане на закона и за развитието на правото ще бъде произнасянето на ВКС по въпросите за действието във времето на поканата за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС при сключен след отправяне на тази покана наемен договор между съсобствениците и за дължимостта на обезщетението по чл.31, ал.2 от ЗС за частта от квотата на лишения от ползването съсобственик, за която не е била отправена покана до ползващия имота съсобственик.

Първият въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е решен от въззивният съд правилно. По делото е представена покана, връчена на ответника на 10.09.2001 г. Когато в поканата за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС не е посочен период, за който се претендира обезщетението, както е в настоящия случай, тази покана има действие до момента, в който ползващият имота съсобственик предостави възможност на неползващия съсобственик да ползва част от имота, съразмерна на притежаваната от него ид.ч. Поканата за плащане не е ограничена във времето и в случаите, когато след нейното изпращане има заведено гражданско дело и постановено по него решение, с което позващият имота съсобственик е осъден да заплаща на неползващия съсобственик обезщетение за определен период от време. При сключване на договор за наем между съсобствениците след изпращане на поканата /в случая договор за наем от 15.10.2003 г. със срок на действие до 01.11.2005 г./, по същество с този договор неползващият имота съсобственик се съгласява да получава наем, вместо лично да ползва имота, а ползващият имота съсобственик поема задължение да заплаща обезщетение за лишаване на останалите съсобственици от ползването на съсобствената вещ в размер на договорения месечен наем. След прекратяване на договора за наем обаче отново е налице неправомерно лишаване на съсобственик от ползването на съсобствения имот, за което ползващият имота съсобственик дължи обезщетение с оглед получената преди това покана по чл.31, ал.2 от ЗС. Изпращането на нова покана за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС след прекратяване на наемния договор не е нужно, тъй като целта на поканата е да доведе до знанието на ползващия имота съсобственик, че неползващият съсобственик иска да не бъде лишаван от ползването на притежаваната от него идеална част от имота, а в случая с отправената и получена още на 10.09.2001 г. /преди сключване на договора за наем от 15.10.2003 г./ покана е безспорно, че ищецът Х е довел до знанието на ответника „М” О. желанието си да не бъде лишаван от ползването на съсобствения имот.

Неправилно обаче в обжалваното решение е решен вторият съществен за делото материалноправен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване- дали се дължи обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за частта от квотата на лишения от ползването съсобственик, за която не е била отправена покана до ползващия имота съсобственик. Когато в поканата е посочено, че се претендира за обезщетение за лишаване от ползването на по-малка ид.ч. от действително притежаваната от съсобственика ид.ч. от имота, то следва да се приеме, че обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС се дължи за лишаване от ползването само на тази по-малка ид.ч. от имота. Това е така, тъй като от волята на неползващия имота съсобственик зависи дали той ще получава обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствената вещ или не. Ако същият не отправи покана, такова обезщетение въобще не му се дължи. Съответно, ако отправи покана за плащане на обезщетение за по-малка от притежаваната от него ид.ч. от имота, на същия ще се дължи обезщетение само за тази по-малка идеална част от имота, за която е отправил поканата, а не за действително притежаваната от него идеална част.

По същество обжалваното решение е неправилно като постановено при допуснато от съда съществено процесуално нарушение, израдзяващо се в необсъждане и непроизнасяне по възражението на ответника, че се дължи обезщетение за притежаваната от ищеца ид.ч. от магазин с площ само от 67 кв.м., а не от сегасъществуващия магазин с площ от над 100 кв.м., образуван след съединяване на възстановения на наследниците на Х. Х. Б. магазин с площ от 67 кв.м. и на складово помещение с площ от 48,57 кв.м., находящо се под магазина, което преди преустройството е било изключителна собственост на ответника „М” ООД. Във връзка с това възражение на ответника по делото е необходимо да бъде поставена допълнителна задача на вещо лице, което да даде заключение за дължимото обезщетение за лишаване на ищеца Х. Б. от ползването на притежаваната от него ид.ч. от магазин с площ от 67 кв.м. /а не от сегасъществуващия магазин с площ от над 100 кв.м./, но не повече от идеалната част от него, за която е поискано изплащането на обезщетение за исковия период от 01.12.2005 г. до 31.12.2006 г. Поради това и на основание чл.293, ал.3 от ГПК решението следва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да изложи мотиви относно това на каква ид.част от магазина с площ от 67 кв.м. е собственик ищеца Х. В. Б., като вземе предвид дали този магазин е бил индивидуална собственост на наследодателя Х или съпружеска имуществена общност между него и някоя от двете му съпруги /според това дали магазинът е построен по време на първия, или по време на втория брак на наследодателя, или преди наследодателят да е сключил брак и съответно ако е построен по време на първия или по време на втория му брак- според това дали тези бракове са прекратени преди или след влизане в сила на СК от 1968 г. с оглед разпоредбата на чл.103 от СК от 1968 г./.

За определяне на наследствените права на ищеца върху процесния магазин съдът следва да се произнесе и по въпроса за евентуалното приложение на чл.9а от Закона за наследството, с оглед на това дали наследодателят е сключил брак с втората си съпруга В преди или след одържавянето на процесния магазин и дали одържавяването е извършено преди или след смъртта на Х. Б. и на В. Б. Следва да се има предвид, че влезлите в сила решения по искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС между същите страни нямат сила на пресъдено нещо по въпроса за притежаваните от ищеца ид.ч. върху процесния магазин, поради което в настоящото производство този въпрос може да бъде разрешен по начин, различен от приетото в мотивите на предходните решения по искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по възражението на ответника М. ” О. за частично погасяване на задължението му за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за исковия период от 01.12.2005 г. до 31.12.2006 г. При решаване на този въпрос съдът следва да вземе предвид представените по делото разписки за изплатени пощенски записи и да отчете направеното от ищеца по реда на чл.114 от ГПК /отм./ признание за получаване на посочените в пощенските записи суми, както и признанието му в самата искова молба, че до изтичане на срока на договора за наем /до 30.11.2005 г./ ответникът редовно е заплащал наема за магазина.

 

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТМЕНЯ решение № 343 от 05.06.2008 г. на Плевенския окръжен съд, Гражданско отделение, IV-ти гр.въззиве състав, постановено по в.гр.д. № 245 от 2008 г., с което е оставено в сила решение № 182 от 03.12.2007 г. по гр.д. № 121 от 2001 г. на Плевенския районен съд В ЧАСТТА, с която „М” О. е осъдено да заплати на Х. В. Б. обезщетение на основание чл.31, ал.2 от ЗС и с която на Х. Б. са присъдени разноски в размер на 167,20 лв.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Плевенския окръжен съд.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.