О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 107 София, 30.01.2013 година Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 24.01. две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА ИЛИЕВА МАРИАНА КОСТОВА при участието на секретаря и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева ч.т.дело №29/2013 година Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.3, т.2 във вр. с чл.396, ал.2 ГПК по повод подадена частна касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез юрисконсулт М. К., с вх.№ 1171/30.11.2012 г.на Софийския апелативен съд, срещу Определение №2449 от 20.11.2012 г. по ч.гр.д.№3960/2012 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, с което на основание чл.31 Регламент/ЕО/ №44/2001 г. във вр. с чл.397, ал.1,т.2 ГПК, след отмяна на първоинстанционното определение, е допуснато обезпечение на предявените искове от „Д. К. Ю. Л.” срещу настоящия жалбоподател пред H. C. of J., Q. s B. D., Великобритания по дело №HQ 12 X 02885, чрез налагане на запор върху банковите сметки на [фирма] до сумата 874 915.64 щатски долара. С Определение от 23.10.2012 г. по гр.д.№13982/2012 г. на Софийския градски съд, ГК, ІVа въззивен състав, молбата на „Д. К. Ю. Л.” за обезпечение на иска, предявен пред чуждестранен съд, е отхвърлена. Съдът е приел, че предявеният от „Д. К. Ю. Л.” срещу [фирма] иск е недопустим, тъй като вземането на ищеца ще възникне след предявяването на иска. Искът е предявен пред съда във Великобритания на 16.07.2012 г., с предмет вземане в общ размер от 874 915.64 щатски долара, представляващо обезщетения за вреди от пропуснати ползи-дължимо от ответника лицензионно възнаграждение за периода от 06.07.2012, когато ответникът в нарушение на сключения с ищеца договор за присъединяване, е преустановил излъчването на каналите, до края на срока по договора 31.12.2012 г. С обжалваното Определение №2449 от 20.11.2012 г. по ч.гр.д.№3960/2012 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав е прието, с аргумент от чл.235, ал.3 ГПК, че предявените искове са допустими, защото преценката за съществуването на спорното право следва да се извърши към момента на постановяване на съдебното решение. Прието е още, че така предявените искове са вероятно основателни и е налице обезпечителна нужда от исканото обезпечение. Частният жалбоподател [фирма] твърди, че обжалваното определение е неправилно, защото предявеният пред Лондонския съд иск е недопустим и неоснователен. С него се претендират вреди за бъдещо време, за периода на срока по договора, който период все още не е настъпил към предявяването на иска. Подържа, че дейността на дружество е затруднена, защото са наложени запори по всички банкови сметки с налични суми от 874915.64 щатски долара. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК е формулирал правен въпрос, който следва да се квалифицира като такъв за приложимия процесуален закон при подадена молба за допускане на обезпечение пред българския съд по предявен пред чуждестранен/Лондонски/ съд иск за бъдещо, неопределено и невъзникнало вземане, който е недопустим по българското законодателство, но допустим по чуждото, срещу ответник българско лице.Подържа всичките основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.396, ал.1 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване/ чл.274, ал.3 ГПК/, поради което е процесуално допустима. Ответникът „Д. К. Ю. Л.” чрез адвокат Емил Е. оспорва основанията за достъп до касация, както и основателността на частната жалба. Навежда доводи за допустимост и основателност на предявените искове, както и че с наложената обезпечителна мярка няма да бъде затруднена дейността на жалбоподателя [фирма]. Счита, че наложената обезпечителна мярка няма да затрудни жалбоподателя, тъй като след получаването на съобщението от [фирма] до частния съдебен изпълнител за запориране на сметките на [фирма] по реда на чл.508 ГПК до размера на обезпечението, „Д. К. Ю. Л.”е дал съгласие за вдигане на всичките останали запори, които по молба на настоящия жалбоподател от 03.12.2012г. са вдигнати. Обжалваното определение на Софийския апелативен съд ще следва да се допусне до касационен контрол при наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Представените от частния жалбоподател съдебни актове не доказват останалите подържани допълнителни основания за достъп до касация. Определение№23 от 13.01.2010 г. по ч.гр.д.№21/2010 г. на Врачанския окръжен съд няма данни да е влязло в сила, а Решение №1232 от 07.07.1955 г. по гр.д.№2462/1955 г. на ВС и решение №145а от 17.11.2010 г. по т.д.№531/2009 г. на ВКС, ІІ Т.О. са относими към въпроса за допустимостта на искове за бъдещи пропуснати ползи съобразно българското процесуално право, но не и по значимия за изхода на делото въпрос за приложимото процесуално право при налагане на обезпечителни мерки по чл.31, от Регламент /ЕО/№44/2001 г. от съда в Република България, в качеството й на страна, на чиято територия те ще се осъществят. Частната жалба е неоснователна. Съгласно смисъла на чл.391 ГПК, предпоставка за допускане на обезпечението, е допустимостта и вероятната основателност на иска, съобразно обстоятелствената част на исковата молба. Тази норма и прокламираният с нея правен принцип не се съдържат в чл.31 на Регламент/ЕО/ №44/2001 г. Съгласно него пред съдилищата на държавата членка може да се направи заявление за временни, охранителни мерки, каквито съществуват съгласно законодателството на тази държава –членка, дори ако съгласно Регламента съдилищата на друга държава –членка са компетентни по съществото на спора. След присъединяването на Република България към Европейския съюз на 01.01.2007 г., актовете на вторичното/производно/ право на Европейския съюз- какъвто е и Регламент /ЕО/№44/2001 г., разпростират своето задължително нормативно действие и се инкорпорират в националната ни правна система, заемайки йерархическо място над източниците, свързани с националното законодателство, какъвто е ГПК. На основание чл.288, ал.2 ДЕФС, предишен чл.249 Д., Регламентът има непосредствено действие в страната. Съдържащата се в чл.31 на Регламент/ЕО/№44/2001 г. уредба на частноправно отношение с международен елемент за налагане на обезпечителните мерки от съда на страна, различна от страната, съдилищата на която са компетентни да се произнесат по съществото на спора, има предимство пред вътрешното право. С нормата на чл.31 от Регламент/ЕО/44/2001 г. се определя само международната компетентност на съда в държавата членка, в случая Република България, за налагане на обезпечителните мерки, на чиято територия те ще се осъществят. Същият принцип е застъпен в т.34 на Решение по дело С-616/10 от 12.07.2012 г., с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от R. s-G./Н./, с което е утвърдено правото на държавата членка да се произнесе по молба за временни, включително обезпечителни мерки, дори ако съдилищата на друга държава членка са компетентни да се произнесат по иска. В т.36 от същото решение е прието, че чл.31 от Регламент/ЕО/ №44/2001 се прилага независимо от компетентността на съда по иска. На основание чл.633 ГПК това решение е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. Следователно обезпечителното производство по чл.31 от Регламент/ЕО/ №44/2001 г. се подчинява на вътрешното процесуално право, но само по отношение на исканите обезпечителни мерки. Ако това право не познава конкертна обезпечителна мярка, тя няма да бъде допусната. В посочения текст от Регламента не се съдържат като предпоставки за допускане на обезпечителните мерки, съдът, който ще ги наложи, да се съобразява с допустимостта и вероятната основателността на иска. И това не е случайно, защото причините за включването на обезпечителните мерки в Регламента са опасността за реализация на правото, предмет на иска, заявен пред съд в друга страна-членка на общността. Обезпечителната мярка трябва да съответства на обезпечителната нужда, която е в зависимост от естеството на правото, чието обезпечение се търси. В случая самият жалбоподател признава, че предявеният иск е допустим по английското право. Невъзможността на българския съд да обсъжда допустимостта на иска по българското право, следва и от задължението по чл.27 от Регламент/ЕО/№44/2001г. за зачитане висящ процес пред съда в друга държава-членка. В случая обезпечителният и исковият процес са функционално свързани, като компетентността на първия, чуждестранния съд, който разглежда спора по същество, да се произнесе по допустимостта на иска, не се оспорва от частния жалбоподател. Съобразно изложеното дотук на поставения правен въпрос следва да се отговори, че в производството за допускане на обезпечение пред българския съд по предявен пред чуждестранен/Лондонски/ съд иск за бъдещо, неопределено и невъзникнало вземане, който е недопустим по българското законодателство, но допустим по чуждото, срещу ответник българско лице на основание чл.31 от Регламент/ЕО/44/2001 г.е приложимо българското процесуално право, но само по отношение регламентираните с него обезпечителни мерки.Българският съд не може да се произнася по вероятната допустимост на предявения пред Лондонския съд иск. Крайните изводи на Софийския апелативен съд съвпадат с този правен извод, поради което постановеното от него определение с правно основание чл.389 във вр. с чл.397, ал.1,т.2 ГПК ще следва да бъде оставено в сила. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на Определение №2449 от 20.11.2012 г. по ч.гр.д.№3960/2012 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав. ОСТАВЯ В СИЛА Определение №2449 от 20.11.2012 г. по ч.гр.д.№3960/2012 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: