Р Е Ш Е Н И Е № 496 Гр.София, 08.01.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети декември, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 825/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 252/14.11.13 г., постановена от ОС-Бургас /БОС/ по Н.Д.495/13 г., подсъдимият О. К. Х. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.255,ал.3 вр.ал.1,т.2,6 и 7 НК и вр.чл.54 му е наложено наказание три години лишаване от свобода, което по силата на чл.58 А НК е намалено на две години. Постановено е то да се търпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от закрит тип. С решение № 28/26.03.14 г., постановено от АС-Бургас /БОС/ по В.Н.Д.6/14 г., така постановената присъда е изменена, като е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието, търпимо в затворническо общежитие от закрит тип, а в останалата част присъдата е потвърдена. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който чрез защитника си го атакува в срок с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се да се определи по-леко наказание на подсъдимия при условията на чл.55 НК или ако се прецени,че на досъдебното производство са допуснати процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на Х., да бъде отменена присъдата /неясно защо само тя, при наличие и на въззивно решение/ и делото да се върне за отстраняването им. В съдебно заседание пред ВКС новоупълномощеният защитник на подсъдимия представя писмени бележки, съгласно които въвежда и трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се намаляване на наложеното наказание и приложение на разпоредбата на чл.66 НК или отмяна на присъдата и решението и връщане на делото за ново разглеждане. Тези искания се поддържат от подсъдимия и от неговия защитник. Представителят на ВКП намира,че атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата, писменото изложение по нея и становищата на страните в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Първият въпрос, на който трябва да отговори ВКС, е какви са пределите му на проверка в съответствие с въздигнатите в касационната жалба възражения на подсъдимия, чрез неговия защитник. В съдържателен план единственото ясно оплакване е свързано с явна несправедливост на наложеното на Х. наказание и искане за намаляването му в съгласие с нормата на чл.55 НК. Налице е загатване за допуснати множество съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимия, без да се посочи нито едно такова. Направената конкретизация, че се иска връщане, ако се прецени, че на досъдебното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, навежда на извод, че се претендират някакви напълно неясни процедурни недопущения, сторени на досъдебното производство. В съдебно заседание пред ВКС в представените писмени бележки, които по същество представляват допълнение към касационната жалба, без да се държи сметка за съдържанието и извлечимите заявени основания по нея, се релевират всички възможни касационни основания, развиват се подробно и се поддържат. Дотолкова, доколкото в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ е отразено, макар и без разяснения, за допуснати нарушения на процесуалните правила, ограничаващи правото на защита на подсъдимия, тази инстанция ще вземе отношение по развитото в съдебно заседание касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК. Тук трябва да се заяви, че първоинстанционното производство е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК и делото е преминало по жалба пред въззивна инстанция във връзка с оплаквания за незаконосъобразно определено наказание. Без съмнение признатите от подсъдимия факти са съставомерни такива и той се е съгласил за тях да не се събират доказателства в пълноценно съдебно следствие. Действително, върховната съдебна инстанция по наказателни дела следи служебно за наличието на процесуални нарушения от категорията на абсолютните и при развитие на съдебното производство в рамките на обсъжданата процедура, но в контекста на същата, страните следва внимателно да съблюдават какви претенции отправят. При липсата на конкретизация за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимия /трябва да се обърне внимание и че съгласно разпоредбата на чл.354,ал.3 НПК ВКС може да отмени актовете на въззивната и на първата инстанция и да върне делото за ново разглеждане само на някоя от тях/, ВКС повече няма да се занимава с този въпрос. По-нататък, подсъдимият твърди,че е бил заблуден за същността на процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК и за това,че ще получи условна присъда и се е съгласил делото да се разгледа в тази процедура. Като не станало така обаче, той намира, че съществено му е нарушено правото на защита и че е следвало да се проведе редовно съдебно следствие,да се разпитат определени лица, поради което бил нарушен принципът на непосредственост в наказателни процес, заложен в нормата на чл.18 НПК. Последното казано е напълно безпочвено. Съгласно чл.18 НПК в случаите, предвидени в процесуалния закон, съдът, прокурорът и разследващите органи основават решенията си върху доказателствени материали, които не проверяват лично. Обсъжданата процедура по съкратено съдебно следствие е именно такова изключение, в конкретния казус тя е приложена във втория, предвиден в НПК вариант и е била инициирана от дееца и неговия защитник. Следователно няма как да има оплакване за липса на лично изслушване на доказателствените източници от страна на съда, след като той е бил приканен да премине в процедура, в която непосредствеността е изключена. Оттук насетне казаното относно обстоятелствата какви са били уговорките между подсъдимия и неговия тогавашен защитник, е с белезите на депозиране на обяснения, за верността на които Х. не носи отговорност, които няма процесуален механизъм да бъдат проверени в рамките на настоящата процедура, а и които са неотносими към преценката за нейната законосъобразност. Видимата процесуална действителност дава повод за извод, че в открито съдебно заседание пред БОС Х. е заявил, че признава изцяло фактите, посочени в обвинителния акт, както и вината си. Разяснено му е и той е заявил това, че събраните доказателства, при липсата на съдебни разпити на свидетели и вещо лице, ще бъдат ползвани при постановяване на присъдата. В този смисъл липсват предпоставки да се приеме, че решението на касатора делото да се разгледа в коментираната диференцирана процедура не е съзнателно и доброволно. След като веднъж се е съгласил спрямо него да се приложи по-благоприятен процесуален ред, Х. ще понесе всички последици и не може да саботира собственото си решение, опитвайки се да прехвърли отговорността върху друг /стария му защитник/, защото крайният резултат не го удовлетворява. В светлината на заявеното трябва да се счете за процесуално неиздържано изявлението, че с неразпитването на поименно посочени свидетели се поставя под съмнение доказателствената стойност на определени източници, а оттам и дали съдилищата са спазили правилата на формалната логика при формиране на вътрешното си убеждение. БОС правилно е преценил, че признанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, а и той и БАС са имали предвид доказателствените материали, с годността на които подсъдимият се е съгласил при преминаване в третираната процедура. Следващото оплакване по писменото изложение е титулувано като нарушение на материалното право и се състои в това, че съдилищата по фактите са правили извод за неприложимост на разпоредбата на чл.66 НК, без да имат пред себе си актуално свидетелство за съдимост на Х.. ВКС ще обсъди този довод, /макар и в самата жалба да липсва ангажиране на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК в такъв смисъл/, тъй като отговорът по него е относим в съществена степен към претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание. Такова препращане е направено и в изложението, представено пред ВКС. Отправеният довод е несъстоятелен. В т.1 на ДП е приложено удостоверение за съдимост на Х. и то е достатъчно за извеждане на заключението дали той се води осъждан към момента на извършване на деянието, който е меродавен, или не. Необходимостта от набавяне в хода на съдебното производство на актуално свидетелство касае евентуално приложение на чл.25 и 27 НК в съобразие с разрешенията, дадени в ТРОСНК 3/09 г.на ВКС на РБ. Дори обаче за постановяване на крайния съдебен акт по същество това не е от толкова съществено значение, предвид възможността да се приложи процедура по чл.306, ал.1,т.1 НПК. Все в тази връзка първата инстанция е преценила, че подсъдимият е реабилитиран по право, а втората-че не е. Верен е изводът на БАС, че спрямо касатора са приложими сроковете по чл.88 А,ал.1 НК, които не са изтекли. Видно от свидетелството за съдимост на Х., той е осъждан седем пъти. Последното относимо осъждане преди процесното такова е по присъда, постановена от РС-Карнобат по Н.О.Х.Д.66/03 г.,влязла в сила на 22.04.05 г. Съгласно нея на касатора е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, като е приложен институтът на условното осъждане с определяне на изпитателен срок от пет години. Следователно срокът по чл.82,ал.1 НК за пълна реабилитация по право би започнал да тече на 22.04.10 г. с изтичане на изпитателния срок-в съгласие с разпоредбата на чл.88 А,ал.3 НК. А обвинението по настоящото производство е за престъпление, извършено на 15.02.10 г., което показва, че подсъдимият не е реабилитиран по право и приложението на чл.66 НК за него е невъзможно. Последното оплакване е такова за явна несправедливост на наложеното наказание. Липсват съображения за нарушение на чл.348,ал.5 НПК /извън претенцията за приложимост на чл.66 НК, която е неоснователна/, още повече че наложеното на Х. наказание е минималното такова, предвидено в санкционната част на нормата на чл.255,ал.3 НК. В жалбата,сезираща този съд, се иска определяне на наказанието при условията на чл.55 НК /макар и поначало това да е свързано с правилно приложение на материалния закон, е релевантно за наказанието, тъй като касае негово намаляване/, без обаче да се излага нито един аргумент в тази насока. При липсата на конкретни доводи, които да бъдат обсъждани, върховната съдебна инстанция по наказателни дела дължи оставяне на решението в сила. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №28/26.03.14 г.,постановено от АС-Бургас по В.Н.Д.6/14 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/