7 Р Е Ш Е Н И Е № 51 Гр. София, 21 март 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Долапчиев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 112/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. Г., защитник на подс. С. К. Р. против решение № 222/22. 12. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 275/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Изложени са доводи за незаконосъобразност на съдебния акт в частта, с която е постановено отнемане на превозното средство, послужило за пренасяне на наркотичното вещество, както и в частта, касаеща индивидуализация на наказанието по чл. 58а, ал. 1 от НК. Поддържа се, че за приложението на чл. 242, ал. 8 от НК е необходимо да е променено предназначението на превозното средство и да са направени специални тайници, както и че в конкретния случай стойността на товарната композиция не съответства на тежестта на престъплението. Сочи се, че същата не е голяма и съдът незаконосъобразно е отнел товарния автомобил и е отказал да приложи чл. 55 от НК при определяне на наказанието. В подкрепа на тази теза се изтъква, че в миналото инкриминираното наркотично вещество е използвано като медикамент, а и понастоящем служи за суровина за производство на редица лекарствени препарати. Според защитата ниската степен на обществена опасност на деянието произтича и от липсата на пазар за опиума в България, както и от факта, че пренасяното вещество не е в промишлени количества. Направено е искане въззивното решение да бъде изменено в санкционната му част, като наказанието лишаване от свобода бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК, а наложената глоба бъде отменена, както и да бъде отменен съдебният акт в частта относно приложението на чл. 242, ал. 8 от НК. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения, като наред с това изтъква, че са нарушени и процесуалните правила, гарантиращи правилността на вътрешното убеждение при преценката за наличие на предпоставките на чл. 242, ал. 8 от НК. Подс. Р. се солидаризира със становището на защитника си и моли жалбата да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 84/14. 09. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 244/2017 год., Окръжният съд – Ямбол е признал подс. С. К. Р. за виновен в това, че на 07. 02. 2017 год. през ГКПП - Лесово с товарен автомобил с влекач марка „марка" с ирански рег. № /№/ и ремарке към него с рег. № /№/, без надлежно разрешително пренесъл през границата на страната (от Република Турция в Република България) 2 921,160 гр. високорисково наркотично вещество – опиум на обща стойност 21 733,43 лв., съдържащ основно активни наркотично действащи компоненти морфин и кодеин, с концентрация на активния наркотично действащ компонент морфин 9,3% тегловни, с неустановена концентрация на активния наркотично действащ компонент кодеин, поради което и на основание чл. 242, ал. 2, пр. 1 вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на шест години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим и глоба в размер на 100 000 лева. Съдът е зачел времето, през което подс. Р. е задържан с мярка за неотклонение задържане под стража и по реда на Закона за МВР. На основание чл.242 ал.7 от НК в полза на държавата е отнет предметът на контрабандата – 2 921,160 гр. опиум, а на основание чл. 242, ал. 8 от НК е отнето в полза на държавата превозното средство, послужило за пренасяне на предмета на контрабандата – „/марка/" с ирански рег. № /№/ и ремарке към него с рег./№/. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил на подсъдимия направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 222/22. 12. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 275/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, е потвърдена. На подсъдимия са възложени разноските, направени от въззивната инстанция за преводач. Касационната жалба е неоснователна. Преди обсъждане на съдържащите се в нея възражения е наложително да се направи уточнението, че ВКС не дължи отговор на тези за неспазване на правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Коментираните доводи намират правното си основание в чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – съществени нарушения на процесуалните правила. В жалбата обаче касаторът изрично е посочил, че поддържа оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието – чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. За разлика от въззивната инстанция касационният съд, по силата на чл. 347, ал. 1 от НПК не извършва цялостна служебна проверка на атакувания пред него съдебен акт, а се произнася само по направените с жалбата възражения. Процесуалната възможност за допълването ѝ, визирана в чл. 348, ал. 4 от НПК, се отнася за случаите, в които съответните касационни основания са заявени с жалбата и доводите в тяхна подкрепа се доразвиват и обогатяват. Когато касаторът се позовава само на някои от основанията по чл. 348, ал. 1 от НПК, заявяването на останалите е допустимо само ако е направено в срока за обжалване и протест на въззивния съдебен акт, какъвто очевидно не е настоящият случай. Що се отнася до несъгласието на защитата с правните изводи на въззивния съд, възраженията срещу приложението на чл. 242, ал. 8 от НК не могат да бъдат споделени. Цитираната разпоредба предвижда, че превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението. Законодателят не е обвързал императивно приложението ѝ с промяна на предназначението на превозното средство (в този смисъл и Р. № 485/2012 год. по н. д. № 752/2012 год. на ІІІ н. о.). Ето защо изработването и използването на специални тайници за укриване на предмета на престъплението не е задължителна предпоставка за отнемането на автомобила. Това е само една от възможните хипотези, но съвсем не единствената такава. Чл. 242, ал. 8 от НК се прилага и в случаите, когато контрабандните стоки са поставени в трудно достъпни или трудно видими части, каквито са и фабрични кухини, така че да бъде затруднено откриването им от митническите власти. Настоящият казус е точно такъв. С изключение на трите пакета опиум върху арматурното табло и двата в кошче между седалките в кабината на товарния автомобил, останалите двадесет и един са били намерени именно в такива кухини – кутия с външно отваряне от дясната страна на кабината, кухини до решетката под предния капак на двигателя, фабрично монтирани метални кутии, намиращи се от двете страни на ремаркето. Наред с това седем пакета са били залепени с двойно залепващо тиксо под шофьорската седалка в кабината на влекача. По този начин, товарната композиция в нейната цялост е послужила не само за превоза на декларираните стоки, изнасяни от Иран за Полша, но и за пренасяне през границата на инкриминирания наркотик. Съдебната практика на касационната инстанция, на която се позовава касаторът, не дава основание за различен извод, доколкото разглежда специфични случаи, при които контрабандните стоки са били укрити в дрехите на извършителя, а не в превозното средство, с което той е преминал през границите на страната, какъвто е настоящият казус. Несъстоятелна е тезата, обвързваща отнемането на автомобила единствено с промишлено количество на пренасяните контрабандни стоки или наркотични вещества. Възприемането ѝ би имало за последица стесняване приложното поле на чл. 242, ал. 8 от НК само до определени състави без да се отчита, че единственото ограничение, поставено от законодателя, е свързано с несъответствието между стойността на превозното средство и тежестта на престъплението. Последната се преценява след комплексен анализ на всички обстоятелства, характеризиращи всеки отделен казус. В настоящия случай, макар стойността на товарната композиция да надвишава два пъти тази на пренасяния от подсъдимия опиум, не може да се приеме, че е налице такова несъответствие. Това е така, защото нито количеството на наркотика, нито концентрацията на активен компонент в него могат да бъдат преценени като пренебрежимо малки. Напротив, теглото на опиума дава достатъчно основание да се приеме, че той е предназначен за разпространение, а съдържащият се в него още един активен компонент – кодеин, допълнително увеличава наркотичното въздействие и вредните ефекти от употребата му, а това от своя страна рефлектира и върху степента на обществена опасност на престъплението. Обстоятелството, че в миналото опиумът е бил използван като лекарствено средство няма онова правно значение, което му придава защитата. Понастоящем инкриминираното наркотично вещество е включено изрично в Приложение № 1 към чл. 3, ал. 2 от ЗКВНП „Растения и вещества с висока степен на риск, забранени за употреба в хуманната и ветеринарната медицина, т. е., на територията на РБ използването му като медикамент в естественото му състояние е изключено във всички случаи, а доколкото след преработка активният компонент морфин е в основата на редица лекарствени препарати, отпускането и приемът им са подчинени на строг контрол и отчетност, а производството, търговията, вносът и износът им са стриктно регламентирани. В тази връзка следва да се подчертае отсъствието на доказателства по делото, установяващи, че с оглед здравословното си състояние подсъдимият се нуждае от прием на препарати, съдържащи морфин. Предвид обстоятелството, че крайната дестинация на подсъдимия не е била България, а Полша, са несъстоятелни и доводите, че степента на обществена опасност на деянието е ниска, защото опиумът нямал пазар в страната и поради това в Постановление № 23/1998 год. на Министерския съвет не била предвидена цена за нуждите на правосъдието. Претенцията на защитата за ниска степен на обществена опасност на деянието не може да бъде обоснована успешно и с обстоятелството, че употребата на опиум не предпоставя формиране на зависимост. Напротив, съгласно заключението на фармакологично-оценителната експертиза продължителната употреба на това вещество води до формиране на такава, а вредното въздействие върху организма е свързано с увреждане на невроните, със засягане на умствената дейност, сетивността и нервната система, с намаляване на самоконтрола, концентрацията, правилната преценка и интелектуалните способности, с унищожаване на волята. Предвид тези съображения ВКС не намери основания за отмяна на въззивното решение в частта му относно приложението на чл. 242, ал. 8 от НК. Неоснователни са доводите за незаконосъобразен отказ на апелативния съд да определи наказанието при условията на чл. 55 от НК, довел до явната несправедливост на наложената санкция. С оглед диференцираната процедура, по която е разгледано делото от първата инстанция, съдът е бил длъжен да индивидуализира наказанието съгласно чл. 58а от НК. Цитираната разпоредба поставя допълнително изискване при приложението на чл. 55 от НК. Освен че трябва да са налице изключителни и/или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най-лекото наказание, предвидено за съответното престъпление да бъде несъразмерно тежко, ал. 4 предвижда, че в случаите, когато едновременно са налице условията по ал. 1 – 3 и условията на чл. 55, съдът прилага само чл. 55, ако е по-благоприятен за дееца. В настоящия казус това означава да се направи преценка, че на подс. Р. следва да бъде определено наказание в размер по-нисък от наложеното по реда на ал. 1 в размер на шест години и осем месеца и значително под минимума, предвиден за престъплението по чл. 242, ал. 2, пр. 1 от НК. В случая не е налице нито една от предпоставките на чл. 55, ал. 1 от НК. Вярно е, че подсъдимият не е личност с висока степен на обществена опасност предвид чистото му съдебно минало и трудовата му ангажираност. Тези обстоятелства обаче не се отклоняват съществено от типичните случаи; те нямат извънреден, особен и необичаен характер и поради това не удовлетворяват изискването на чл. 55 от НК за изключителност. Аналогично е и положението и с направените признания още на досъдебното производство и с оказаното съдействие за откриване на всички укрити наркотични вещества. Те безспорно имат своето съществено значение на смекчаващи отговорността обстоятелства, но не могат да бъдат противопоставени успешно на отегчаващите такива. Като такова съдилищата по фактите законосъобразно са ценили на първо място количеството наркотично вещество, което не е незначително, а напротив, както вече беше посочено, дава основание за извод, че опиумът е предназначен за разпространение. Като отегчаващо обстоятелство правилно е третирано наличието на повече от един активно действащ компонент, като концентрацията на основния такъв – морфин, не може да бъде приета за незначителна минимална. От значение за индивидуализация на наказанието и то именно като отегчаващо обстоятелство е и фактът, че наркотикът е бил разпределен на различни места в цялата товарна композиция, като само минимална част от него е била оставена на открито и видимо място. При наличието на обсъдените отегчаващи обстоятелства смекчаващите не могат да бъдат преценени и като многобройни; не би могло и да се поддържа, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 242, ал. 2 от НК се явява несъразмерно тежко, а след като липсват предпоставките на чл. 55 от НК е безпредметно да се обсъжда налице ли са тези на чл. 58а, ал. 4 от НК. Наред с това отсъствието на основанията по чл. 55 от НК води до невъзможност за отмяна на въззивния съдебен акт в частта му, касаеща наложената глоба – последното е възможно единствено при условията на чл. 55, ал. 3 от НК. Касационната инстанция констатира, че въззивният съд незаконосъобразно е възложил на подс. Р. направените по делото разноски за преводач без да съобрази, че съгласно чл. 189, ал. 2 от НПК същите остават за сметка на съда. Тъй като правото да ползват превод на разбираем тях език е съществен елемент от правото на защита на лицата, които не владеят български, не съществува процесуална пречка касационната инстанция да се произнесе и без направен довод в тази насока (Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.). В коментираната част въззивният съдебен акт следва да бъде отменен. В останалата му част той следва да бъде оставен в сила предвид отсъствието на заявените с касационната жалба недостатъци. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 222/22. 12. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 275/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която подс. С. К. Р. е осъден да заплати по сметка на съда 50 лева, представляващи разноски за преводач. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. На основание чл. 395а, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 3 от НПК да се извърши превод на настоящото решение на фарси, който да се изпрати на подс. С. Р.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.