Р Е Ш Е Н И Е № 328 София, 04 юли 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети юни 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря ............Ил. ПЕТКОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр. КОЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1040/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. К. С. срещу нова въззивна присъда, постановена по ВНОХД № 3279/2011 г. по описа на Софийски градски съд. В жалбата се изтъкват доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК предвид допуснати съществени нарушения на процесуалния закон /чл. 14,16 от НПК/ при анализа на доказателствата от въззивната инстанция, както и неправилен отказ на същата да приложи чл. 348 ал.5 т.1 от НПК. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия. В допълнение към касационната жалба защитникът излага съображения за конкретните нарушения, представляващи касационни основания. В обсега на това по ч. 348 ал.1 т.2 от НПК се твърди, че е налице нарушение на принципа за неизменност на състава, допуснато от въззивния съд, както и че е извършен неправилен анализ на доказателствата, като е дадена вяра на едни, а други безмотивно са били отхвърлени. С оглед на това се е стигнало и до неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивната присъда и постановяване на решение, с което подс. С. да бъде оправдан, или връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В съдебно заседание пред ВКС защитата на подсъдимия С. поддържа жалбата ш допълнението към нея и направените искания. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, като се запозна с материалите по делото, установи следното: С присъда № от 17.02.2011г. по НОХД № 7720/2010г. Софийският районен съд е признал подсъдимия Г. К. С. за невиновен в това в средата на месец септември 2009 г. в [населено място] в съучастие с подс. Б. Л. Х. да е предложил съдействие на Й. А. П. чрез М. Н. А. и М. И. Б. за връщане на л.а. "марка" с рег. №, който е бил противозаконно отнет, срещу получаване на имотна облага – сума от 4200 лв., поради което гои е оправдал по обвинението по чл. 346 ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 ат НК. С въззивна присъда № 130/10.04.2013г., постановена по ВНОХД № 3279/2011г., Софийски градски съд е отменил първоинстанционната такава и е признал подсъдимия за виновен по обвинението, като на осн. чл. 55 ал.1 т.1 от НК го е осъдил на наказание четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за срок от три години. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди аргументите на страните и провери атакувания съдебен акт, намери следното: Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция, не почиват на материалите по делото. Не се констатира наличието на съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните – делото да е било решено от незаконен състав на въззивния съд /чл.348 ал.3 т.3 от НПК/. Видно от определението за насрочване на делото за разглеждане от въззивния съд /л.7 от ВНОХД № 3279/2011 на СГС/, по въпросите от кръга на тези по чл. 327 от НПК се е произнесъл съдебен състав, който е допуснал провеждане на въззивно съдебно следствие и е провел такова. Впоследствие, по обективни причини /приложена молба на л. 55/ член от състава не е могъл да продължи участието си в производството по делото. Определен е бил друг съдия за участие в съдебното заседание на 28.05.2012 г. /заповед №1140/23.05.2012 г. на л. 62/. Съдебният състав в това заседание е отменил хода на съдебното следствие , даден от предходния състав на съда, и сам отново е допуснал събирането на доказателства /л.60/. Съдебното заседание от 05.07.2012г. е проведено в друг съдебен състав, който отново се е произнесъл по доказателствата /л.70/, допускайки до разпит свидетелите А. и Т., и е постановил събирането на писмени доказателства. Същият съдебен състав в съдебно заседание на 17.10.2012г. е провел въззивно съдебно следствие, което е продължило със събиране на доказателства и в съдебно заседание на 17.01.2013г. /л.102/. Впоследствие на 10.04.2013г. той е постановил и атакуваната въззивна присъда. Изложените обстоятелства ясно обосновават извода, че в процесуалното развитие на въззивното производство не е допуснато нарушение на принципа за неизменност на състава на съда, постановил присъдата. Независимо от персоналните промени във времето на един от членовете на въззивния състав на съда, делото е било разгледано и решено от един и същ съдебен състав, който е събирал доказателствата във въззивното съдебно следствие и е постановил присъдата. Този състав не се е позовал на доказателства, събрани от предходните състави, а сам е повторил вече извършените съдебни действие по събиране на доказателства, които вече веднъж са били събрани от предходен съдебен състав, като в мотивите се е позовал само на тези, които е събрал при спазване на принципа на непосредственост /чл. 18 от НПК/ и устност /чл.19 от НПК/, като липсва нарушение на принципа за неизменност на съдебния състав. Последният изисква делото да бъде решено от този състав, който е събрал доказателствата, независимо от това дали същият състав е допуснал съответното доказателство или това е бил друг състав. В случая този принцип е бил напълно спазен от последния състав на въззивния съд, поради което не е било допуснато соченото нарушение по смисъла на чл. 348 ал.3 т.3 от НПК. ВКС не констатира да е налице процесуално нарушение във връзка с изготвяне на мотивите към въззивната присъда, което да отговаря на критерия за съществено такова. По същество се твърди, че въззивният съд не е направил собствен доказателствен анализ по делото и мотивите към присъдата му не отговарят на изискването на чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 ал.3 от НПК, както и че част от доказателствата са били игнорирани, без да са посочени причините за това. В самата касационна жалба не се съдържа каквото и да е конкретно посочване за какви доказателства се отнасят посочените твърдения. Проверката на съдопроизводствените действия на двете съдебни инстанции по събиране на доказателствата сочи на това, че единствените гласни доказателства, събрани повторно от въззивния съд, са тези, съдържащи се в показанията на св. Т. и на св. А. /Б./. Това се е наложило поради изключително лаконичните и непрецизни разпити на тези свидетели, извършени в хода на първоинстанционното съдебно следствие, както и пропускът да бъдат приобщени показанията на същите от досъдебното производство, дадени пред съдия по реда на чл. 223 от НПК. В резултат на прецизната процесуална дейност на въззивния съд е станало възможно ползването на подробните показания на тези свидетели и техния цялостен анализ с останалата доказателствена съвкупност. По този начин въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е игнорирал показания на същите свидетели, дадени пред първоинстанционния съд, доколкото те не са били противоречиви в нито един момент, а само непълни и незадълбочени. Противоположните присъди, постановени от двете предходни инстанции, не са резултат от противоречие в самите доказателства, а от доказателствения анализ на същите и от различното виждане на съдилищата относно относимостта им към предмета на доказване, очертан от чл. 102 от НПК. По настоящето дело въззивният съд е извършил прецизен анализ на доказателствената съвкупност, проверил е защитната теза на подс. С., че е работил по случая като частен детектив, и обосновано я е отхвърлил. Относимостта на всяко доказателствено средство към предмета на доказване е била анализирана в мотивите към въззивната присъда /л.118/ и от тях е видна волята на въззивния съд защо го кредитира, за да формира изводите си за доказаността на обвинението. По този начин вътрешното убеждение на въззивния съд е получило свой външен израз и мотивировка в атакувания съдебен акт. От съдържанието му в пълнота е възможно проследяването на начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, поради което той не страда от порок, който по силата на чл. 348 ал.3 т.2 от НПК да е основание за отмяната му. Подсъдимият е в състояние да разбере волята на въззивния съд по отношение на това на какво се основава доказаността на обвинението срещу него, поради което не е нарушено и правото му на защита. С оглед на изложеното ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Не се споделят доводите на защитата и по отношение на твърдението за нарушение на материалния закон. Същите се аргументират с неправилност на изводите на въззивния съд относно съставомерността на поведението на подс. Г. С.. Основното възражение на защитата се свежда до твърдението, че не подс. С. е предлагал съдействие за връщане на противозаконно отнетия автомобил, а пострадалата П. е търсила такова съдействие, съгласявайки се да заплати тази „услуга”. Този аргумент е обсъден в мотивите на въззивната присъда и е получил обоснован с доказателствата по делото отговор. Няма каквото и да е противоречие в доказателствената съвкупност, че макар и да е инициирано от пострадалата искането за съдействие за намиране на автомобила й, активната страна в тези взаимоотношения е бил именно подс. С., който е обещал съдействие срещу сумата от 4200 лева, обвързал е връщането на автомобила с нейното предварително предаване, както и е създал цялата система по недиректна комуникация между себе си и свидетелката до получаване на сумата и впоследствие връщането на автомобила. Няма спор, че подс. С. е поискал и получил данни за отнетия автомобил, поставил е финансови условия, за да предприеме действия по връщането му, обвързал е това фактическо връщане с получаването на имотна облага. Без всякакво правно значение е дали тази облага е била предназначена изцяло за него или и за другиго, както и как е разпределена тя. Поради това при установените фактически положения от въззивния съд в резултат на процесуална оценъчна дейност на доказателствата, при която не са допуснати процесуалните нарушения, които се твърди в касационната жалба и допълнението към нея, материалният закон е бил приложен правилно. Правните изводи на въззивния съд за съставомерност на деянието, осъществено от подс. Г. С., по чл. 346 ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 от НК са верни и почиват на вярна интерпретация на обективните и субективни признаци на тази норма. Не се констатира наличие и на третото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание. Пред касационната инстанция се сочи единствено, че то не е било съобразено с чл. 348 ал.5 т.1 от НПК, което би могло да се интерпретира, че не е било съпоставено с обществената опасност на деянието и на дееца. Касационната инстанция не намери основания за намеса в посочения от защитата аспект. Въззивният съд е отчел всички обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, и е отмерил същото в размер на четири месеца лишаване от свобода, като е отложил изпълнението му за срок от три години. Приложението на чл. 55 ал.1 т.1 от НК е обосновано в мотивите /л.119/ с аргументи, почиващи както на доказателствата, така и на постоянната съдебна практика, особено в аспекта на „неразумната” продължителност на наказателното производство. Наказанието е отмерено почти в неговия абсолютен минимален законов размер, поради което не се констатират основания и законова възможност за неговото по-нататъшно намаляване, както и на срока по чл. 66 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице касационни основания, даващи възможност за упражняване на правомощията му по отмяна на въззивната присъда и оправдаването на подсъдимия, нито такива, които да налагат връщане на делото за ново разглеждане. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 130/10.04.2013г., постановена по ВНОХД № 3279/2011г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.