11 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 198 гр. София, 28,04, 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 3289 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по подадена от [фирма] частна касационна жалба срещу определение № 361, постановено на 24. 08. 2015 г. от Пловдивски апелативен съд по ч.т.д. № 533 по описа на съда за 2015 г., с което е потвърдено определение № 1334/11. 12. 2014 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по т.д. № 666/2014 г., с което на свой ред е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила акт на т.д. № 617/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. В частната касационна жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, като се излага, че същото е недопустимо, като преждевременно постановено, доколкото съдът бил спрял делото, преди да изпълни задълженията си по чл. 374, ал. 1 и чл. 375 от ТЗ – да се произнесе по допустимостта на релевираните от ответника възражения. Твърди се и неправилност на преценката на съда за преюдициалност на съществуващото, образувано по-рано между същите страни дело с предмет заплащане на наемна цена по договор за наем между страните, по което дело е релевирано от ответника – ищец в настоящото, спряно производство, възражение за нищожност на договора за наем. Иска се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Противната страна оспорва жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1 по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима. В случая по делото се установява наличието и на кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради следното: Производството по делото е образувано по предявен от частния касационен жалбоподател иск с правно основание чл. 631а, ал. 1 от ТЗ за обезщетяване на понесени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от подаването от страна на ответниците, на отхвърлена с влязло в сила решение молба за откриване на производство по несъстоятелност на ищеца. В отговора на исковата молба ответниците са заявили евентуално – при приемането от страна на съда, че претенцията на ищеца е основателна, възражение за съпричиняване по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ с твърдения, че ищецът е съпричинил процесните вреди, доколкото сам е дал повод за завеждане на дело по несъстоятелност срещу него, като не е изпълнил за продължителен период от време значителни по размер свои задължения към ответниците, произтичащи от договор за наем между страните от 2007 г. В допълнителната си искова молба ищецът е релевирал на свой ред възражение за нищожност на договора за наем между страните от 2007 г., при няколко от хипотезите на чл. 26 от ЗЗД. В отговора си на допълнителната искова молба ответниците излагат, че е недопустимо в настоящото производство да се разглеждат възраженията на ищеца за недействителност на договора за наем между страните от 2007 г., както и твърденията му за неговата собствена изправност в изпълнение на задълженията му по същия договор, доколкото същите възражения и твърдения били вече релевирани и били предмет на разглеждане в друго дело (т.д. № 617/13 г. по описа на ПОС), образувано между същите страни с предмет осъждането на ищеца по настоящото дело да заплати на ответниците по същото – ищци в предходно образуваното дело, дължими суми по договора за наем между страните от 2007 г. С твърдения в смисъл, че ако по т.д. № 617 по описа на ОС – [населено място] за 2013 г. се установи със сила на пресъдено нещо, че ответникът по същото – ищец в настоящото производство, дължи на ответниците – ищци по т.д. № 617/2013 г. суми по договора за наем от 2007 г. (на дължимостта на суми по който договор се е основавала и молбата на ответниците за откриване на производство по несъстоятелност на ищеца – наемател), то това ще е основание да се приеме за основателно евентуалното възражение на ответниците по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ за съпричиняване на вредите от подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на ищеца, от страна на ответниците в производството е поискано спиране на делото до приключване с влязло в сила решение на т.д. № 617/13 г. по описа на ПОС. За да постанови обжалваното определение, с което е потвърдено първоинстанционното такова за спиране на производството, поради преюдициалност за спора на т.д. № 617/13 г. по описа на ПОС, въззивният Пловдивски апелативен съд е приел в решаващите си за изхода на делото свои мотиви, че в предмета на спора с оглед въведеното от страна на ответниците възражение за съпричиняване по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ е спорното обстоятелство дали ищецът е дължал и продължава да дължи на ответниците суми на основание договорна връзка по посочения договор за наем от 2007 г., който спор е предмет на преюдициалното, според ПАС т.д. № 617/2013 г. на ПОС. Дали това обстоятелство може да обоснове или не уважаване на възражението на ответниците по реда на чл. 631а, ал. 3 от ТЗ, според ПАС е въпрос по съществото на делото, поради което решаващият спора по настоящото гр.д. № 666/2014 г. окръжен съд несъмнено следва да вземе предвид при така заявените от ответниците обстоятелства, на които те основават своето възражение, съдебният акт, с който приключва спора по т.д. № 617/2013 г. Въззивният съд излага по-натам, че самият ищец с допълнителната искова молба въвежда в предмета на спора по т.д. № 666/2014 г. твърденията, че вземането, което ответниците твърдят да имат към ищеца, произтичащо от договор за наем от 2007 г., не е ликвидно и изискуемо, тъй като договорът за наем е недействителен (нищожен поради невъзможен предмет, поради противоречия със закона, като сключен при липса на съгласие и основание), и се иска прогласяване на неговата нищожност, както и че наемодателят не е изправна страна по договора за наем, докато наемателят е изпълнил задължението си за плащане на всички наемни вноски за времето, през което е ползвал имота, като възразява и че възражението на ответниците по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ е неоснователно, като основано на вземане, което не е безспорно установено по основание и размер. Според въззивния съд, доколкото тези обстоятелства относно отношенията на страните по договор за наем несъмнено са предмет на производството по т.д. № 617/2013 г. на ПОС, с оглед така заявените от ищеца възражения, следва именно съдът, разглеждащ спора за отношенията между страните във връзка с договора за наем по т.д. № 617/2013 г. по описа на ПОС, да се произнесе по наведените възражения, разглеждането на които повторно и по т.д. № 666/2014 г. на ПОС е недопустимо. Според въззивния съд, при тези обстоятелства се установява, че с оглед предмета на спора по чл. 631а, ал.1 от ТЗ и подлежащите на установяване при разглеждането и решаването му обстоятелства, свързани с преценка дали молителят в производството по несъстоятелност е кредитор на ответника по молбата, и дали като такъв е действал умишлено или с груба небрежност, както и с оглед наведените от двете страни възражения (от ответниците по чл. 631а, ал.З от ТЗ за допринасяне от длъжника за настъпването на вредите и от ищеца за недължимост от негова страна на претендираните от ответниците суми на основание договор за наем), от значение за правилното решаване на настоящото дело е установяването твърденията на коя от страните, основани на договора за наем, респективно на липсата на задължения по този договор, са основателни, а този спор е предмет на разглеждане и решаване по висящото т.д. № 617/2013 г. на ПОС, поради което и въззивният съд е приел преценката на окръжния съд за наличие на основание по чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК с оглед преюдициалност на спора по т.д. № 617/2013 г. на ПОС спрямо спора по т.д. № 666/2014 г. на ПОС, при заявеното от ответниците възражение по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ, и при заявените възражения за нищожност на договора за наем от 12. 07. 2007 г., за правилна. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване, като общо основание за допускане на такова обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. се формулират въпроси, уточнени и конкретизирани, съобразно разрешенията в края от същата т. 1 от ТР № 1/2010 г., със съответстващите им допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, както следва: 1. При спор, разглеждан по реда на търговските спорове по Глава 32 от ГПК, по който има заявени възражения, във връзка с които е направено искане за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, в кой момент съдът следва да се произнесе по направено искане за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, във връзка с наведени възражения от страните - дали може да направи това преди да е изпълнил задълженията си по чл. 374, ал. 1 и чл. 375 от ГПК, т.е. преди да се е произнесъл дали приема тези възражения за допустими, или произнасянето по искането за спиране във връзка с тези възражения, задължително следва да бъде направено след изпълнението от страна на съда на задълженията му по чл. 374, ал. 1 и чл. 375 от ГПК? Твърди се, че посоченият въпрос е определящ за допустимостта на обжалваното определение, по него липсва съдебна практика и същият е от значение за точното прилагане на закона, като се релевира наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за отговор на въпроса, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът е ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като необуславящ изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото касаторът не е релевирал съответстващо на въпроса оплакване във въззивната си жалба срещу първоинстанционното определение за спиране на делото, респ. – въззивният съд не се е произнасял по същия въпрос в обжалвания си съдебен акт, нито пък отговорът му е обусловил в каквато и да било степен изхода на делото във въззивната инстанция. Правно необосновано е и голословното твърдение на касатора в изложението му, че същият въпрос бил обуславящ за допустимостта на обжалваното определение, доколкото процесуални условия за постановяване на съдебен акт от категорията на обжалвания, в изложения от касатора смисъл, законът не поставя, поради което не е налице и визираната в края на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. хипотеза въпросът евентуално да има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение. 2. Относно допустимостта за разглеждане в по-късно образувано дело на възражение, което преди това е направено в по-рано образувано дело, в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 126, ал. 1 от ГПК, съгласно която „когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда“. Твърди се, че посоченият процесуалноправен въпрос (за допустимостта за разглеждане на възражение за нищожност, което е заявено преди това по друг висящ спор между същите страни на същото основание) е съществен за изхода на делото и е разрешен в противоречие с Решение № 239 от 23. 01. 2014 г. по търг. д. № 511/2012 г. на ВКС; Решение № 619 от 30. 09. 2010 г. по гр.д. № 370/2010 г. на ВКС; Определение № 424 от 12. 10. 2009 г. по ч.гр.д. № 305/2009 г. на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът е правно необоснован, доколкото както цитираната от касатора разпоредба на чл. 126, ал. 1 от ГПК, разглеждана в контекста на уреждащата обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане, разпоредба на чл. 298, ал. 4 от ГПК, така и посочената от касатора съдебна практика нямат нищо общо с конкретните, установими по делото обстоятелства. Както посочените законови норми, включително и цитираната от касатора такава на чл. 126, ал. 1 от ГПК, така и сочената съдебна практика визират по-късно заведено „дело“ между същите страни и на същото основание, т.е. предявяване на иск с присъщите му последици, а не релевиране на възражение от вида на конкретно установимите в настоящото производство такива, поради което и въпросът, като несъответен на установимите по делото обстоятелства, се явява ирелевантен и следователно – не съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Дори и на въпроса да бъде признато такова качество, както се посочи и по-горе, цитираната от касатора задължителна практика, противоречие с която същият се домогва да установи, няма нищо общо с предмета на настоящото производство. 3. Наличието на вземане на ответника по иска по чл. 631а, ал. 1 от ТЗ към ищеца по същия иск ангажира ли отговорността на ищеца за съпричиняване на вреди по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ? 4. Разпоредбата на чл. 631а, ал. 3 от ТЗ включва ли в обхвата си съпричастност от страна на ищеца при настъпването на вреди, изразяваща се в неплащане на спорно вземане, настъпило преди подаването от ответника по иска срещу ищеца на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, отхвърлена с влязло в сила решение? 5. Какъв е обхватът на съпричиняването по чл. 631а, ал. 3 от ТЗ? Излагат се твърдения за наличието по отношение на същите въпроси, на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От въпросите, макар и четвъртият да не е редактиран особено прецизно, а петият да е много общ, но уточнени и конкретизирани, съобразно правомощията на касационната инстанция, така както същите са разяснени с т. 1 от ТР № 1/2010 г., се извлича релевантният правен въпрос в производството, по който следва на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, а именно: Налице ли е преюдициалност – основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, на дело с предмет съществуването и дължимостта на вземане, заявено от кредитор, като легитимиращо го да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност на длъжник, която молба е отхвърлена с влязло в сила решение, по отношение на дело, образувано по иск с правно основание чл. 631а, ал. 1 от ТЗ, заведен от длъжника срещу кредитора? По така поставения правен въпрос настоящият касационен състав намира следното: Фактическият състав на отговорността за вреди по чл. 631а ТЗ предпоставя установени умисъл или груба небрежност на кредитора (молител в производството по несъстоятелност) по отношение съществуването на фактите, обуславящи някоя от предпоставките за уважаване молбата по чл. 625 ТЗ. Легитимацията му на кредитор, решението по чл. 630 ( чл. 632) ТЗ не скрепява със сила на пресъдено нещо, но установяването й е основание за обосноваване наличието на фактическия състав на несъстоятелността, съгласно чл. 608, вр. с чл. 631 ТЗ. Затова длъжникът - ответник в производството може да се защитава срещу твърдението за наличие на такава материалноправна легитимация с всички допустими възражения, вкл. за нищожност на договора или изправността си по претендираното на основание същия вземане. Установяването на вземанията на кредитора - молител със сила на пресъдено нещо, по отделно предявен осъдителен иск, респ. отричането им, само по себе си е недостатъчно да обоснове който и да било елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 631а ТЗ, тъй като от значение за същия е субективното отношение на кредитора спрямо отговорността на длъжника, респ. обстоятелствата от които би могло да се заключи, че е знаел или с оглед същите, е бил длъжен да знае, че няма вземания към конституирания в производство по чл. 625 ТЗ длъжник, респ. че същият не е в състояние на неплатежоспособност. По отношение съпричиняване от последния на вредата, реципрочно, би било от значение знанието и непротивопоставянето на обстоятелства, предхождащи завеждане молбата по чл. 625 ТЗ, от които кредиторът би могъл да извлече причина за неплащането, различна от неплатежоспособността. Следователно и основателността на възраженията на длъжника за недействителност на договора или за собствената му изправност, въведени в предмета на спора по образуваното производство по осъдителен иск на кредитора срещу длъжника, би била без значение за изхода на настоящия спор по иск с правно основание чл. 631а ТЗ. От значение би бил фактът на несвоевременното им противопоставяне като действително основание за неплащане на кредитора. Следователно, формиращата се сила на пресъдено нещо по осъдителното решение, е неотносима както към установяване елемент от отговорността на кредитора по чл. 631а ТЗ, така и към установяване на съпричиняване от страна на длъжника, съгласно ал. 3 на същата разпоредба. С елемент от фактическия състав на договорната отговорност на длъжника не може да се обосновава фактическият състав на отговорността за вреди по чл. 631а ТЗ, които състави са напълно различни по съдържание от обективна и субективна страна. При така изложеното настоящият касационен състав дава отговор на правния въпрос, по който следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, както следва: Не е налице преюдициалност – основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, на дело с предмет съществуването и дължимостта на вземане, заявено от кредитор, като легитимиращо го да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност на длъжник, която молба е отхвърлена с влязло в сила решение, по отношение на дело, образувано по иск с правно основание чл. 631а, ал. 1 от ТЗ, заведен от длъжника срещу кредитора. При така установеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивски апелативен съд, като по същество същото, както и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 361, постановено на 24. 08. 2015 г. от Пловдивски апелативен съд по ч.т.д. № 533 по описа на съда за 2015 г. ОТМЕНЯ определение № 361, постановено на 24. 08. 2015 г. от Пловдивски апелативен съд по ч.т.д. № 533 по описа на съда за 2015 г., КАКТО И ПОТВЪРДЕНОТО С НЕГО определение № 1334/11. 12. 2014 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по т.д. № 666/2014 г., с което е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила акт на т.д. № 617/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. ВРЪЩА ДЕЛОТО на Пловдивски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението е окончателно. Председател: Членове: