10
Р Е Ш Е Н И Е № 253
София, 22.03.2018г. В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 682 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. К. К., срещу решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д. № 260/2016г. на Великотърновски апелативен съд, 2 състав, с което, след отмяна на решение № 272 от 05.07.2016г. по т.д. № 115/2015г. на Великотърновски окръжен съд, е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД – като привидна сделка, договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, сключен между заемодателя [фирма] и заемателя С. И. С. за сумата 70 000 лева и е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против С. И. С. иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240 ЗЗД да се приеме за установено по отношение на ответника, че вземането на ищеца спрямо ответника в размер на 70 000 лева по договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение № 361/11.02.2015г. на РС – [населено място], издадена по ч.гр.д. № 208/2015г. по описа на съда, съществува и е дължимо.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че по делото е налице непълен обратен документ /начало на писмено доказателство/, вследствие на което решението е основано изцяло на свидетелски показания при липса на предпоставките на чл.165, ал.2 ГПК. Твърди още, че въззивният съд не е дал указания на страните за подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях и не е указал необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. В тази връзка твърди, че въззивният съд служебно е прогласил нищожността на процесния договор за заем, без да е бил сезиран с такова искане с въззивната жалба и без по делото да е разглеждан инцидентен установителен иск. Поради това счита, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, въведено с разпоредбите на ГПК, касаещи служебното начало, като по този начин е нарушил правото му на защита. Поддържа още, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като не е посочил каква симулация приема, че е налице – относителна или абсолютна, и изобщо не е разгледал въпроса за действителността на евентуалната десимулирана сделка. Излага и подробни съображения за необоснованост на въззивното решение, като твърди, че показанията на свидетеля Д. К., които според въззивния съд правят вероятно основателни твърденията на ответника по делото за наличие на симулативна сделка, не съдържат никакви данни за наличие на симулация в отношенията между ищеца и ответника. Поддържа, че въззивният съд изобщо не е отчел факта, че свидетелката М. не твърди, че не е получавала и предавала сумата, предмет на договора за заем, а че не си спомня, тъй като това се е случило отдавна, както и не е отчел характера на заеманата от нея длъжност през процесния период, а именно главен счетоводител и административен директор, предполагащи боравене с огромен поток от документи и информация. Счита за необоснован извода на въззивния съд, че счетоводството на дружеството е манипулирано, след като вещото лице не е изследвало конкретно този въпрос и при положение, че ноторно известно за съда е, че акционерните дружества публикуват ежегодно финансовите си отчети и подлежат на ежегоден одит, който се извършва от независим одитор. Поддържа, че въззивният съд е основал решението си изцяло на предположения, като е приел, че след като ищецът има вземания от заеми за 7 000 000 лева, без да е банкова институция, то това са обезпечения, с оглед съществуващата практика на дружеството да обезпечава оборотните си средства със заеми. Сочи, че съдът не е отчел, че дружеството е холдинг и в крайна сметка финансирането на различните дейности на дъщерните дружества се извършва със заеми, предоставяни със собствен или привлечен от банки капитал. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което бъде уважен предявеният иск.
Ответникът С. И. С. оспорва касационната жалба. Излага съображения, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия. Сочи, че въззивният съд не е констатирал непълнота или неточност на доклада, направен пред първата инстанция, и следователно не е имало необходимост от даване на допълнителни указания във въззивното производство. Поддържа, че ищецът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство, не е ангажирал доказателства за реалното предаване на сумата 70 000 лева в брой. Позововайки се на показанията на свидетелката М., която е посочена в разписката като „броил сумата”, относно местоработата й през периода 2008-2012г., твърди, че тя никога не е била главен счутоводител на ищцовото дружество, нито е била негов служител или представител и поради това не е имала служебно качество /касиер, отчетник/, в което да му брои крупна сума в пари. Сочи още, че свидетелката не си спомня да е подписала представената разписка, нито дали е получавала и предавала такава сума. Поддържа, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза само счетоводно е оформено негово задължение за 70 000 лева по договор за заем, но това не доказва по никакъв начин реалното предаване на процесната сума в брой в [населено място]. Намира за житейски неоправдано, ако на 30.06.2010г. действително е бил в [населено място], да получава крупна сума в брой от Б. М., работеща и живееща в [населено място], която тя е получила от касата в брой предния ден на 29.06.2010г. в [населено място], вместо да получи сумата в брой срещу РКО от касата на дружеството в [населено място]. Позовава се и на показанията на свидетеля Д. К. относно практиката в дружеството да се задължават служителите да подписват договори за заем и записи на заповед, с които да обезпечат размера на лимита на средствата, с които имат право да извършват търговска дейност, като сочи, че тази практика се потвърждава от ССЕ, според която салдото за предоставяне на краткосрочни заеми от ищеца към 30.06.2010г. е около 7 000 000 лева. Излага и доводи, че условията на сключения договор за заем са очевидно неизгодни за него, както и че съгласно чл.3, ал.1 заетата сума е следвало да се върне в срок до 30.09.2010г., но дружеството е потърсило връщане на сумата не след изтичане на този срок, а едва след прекратяване на трудовото правоотношение с него, станало на 20.01.2015г. Намира, че не е налице противоречие между показанията на свидетелите И. и К., като сочи, че показанията на първата от тях са неотносими към предмета на спора.
С определение № 479 от 25.07.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед проверка на допустимостта в частта, в която е прогласена нищожност на договора за заем, и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпроса за задължението на въззивния съд, когато служебно приложи императивна материалноправна норма, въпреки, че нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване с въззивната жалба, служебно да даде указания на страните за подлежащите на доказване във връзка с посочените обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест за тях и да им укаже необходимостта да ангажират съответни доказателства.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск по чл.422 ГПК, е обсъдил кумулативното наличие на следните предпоставки: между страните по делото да е съществувало валидно правоотношение по договор за заем, ищецът да е изправна страна по него, ответникът да не е извършил дължимата престация и вземането да е станало изискуемо.
Въззивният съд е приел, че ответникът е изложил довод за наличие на привидна сделка, т.е. за наличието на симулация, като е навел твърдение, че е работил по трудово правоотношение при ищеца и е бил закупчик на черни и цветни метали, за целта е разполагал с оборотни средства по банкови сметки на ищеца и е имал пълномощно за теглене на парични средства и в този смисъл договорът за заем е бил изготвен с цел обезпечение в полза на ищеца. Приел е, че представените от ответника в тази връзка писмени доказателства – трудов договор, допълнително споразумение за изменение на трудово правоотношение, извлечение от трудова книжка и пълномощно за теглене на парични средства от конкретни банки, изхождащи от ответника, съдържат в себе си информация за твърдяната симулация, като представляват „начало на писмено доказателство“ /или непълен обратен документ/, тъй като установяват трудовото правоотношение между страните, длъжността, на която ответникът е работил, и обстоятелството, че е разполагал с възможност да тегли парични средства от банкови сметки на ищеца. С оглед на това е счел за допустими свидетелски показания за установяване на истинските отношения между страните.
След като е обсъдил показанията на разпитаните трима свидетели, въззивният съд е приел, че всички разплащания на ищеца са ставали по банков път, по този път е ставало и предоставянето на оборотните средства на ответника, както самият той твърди, като последният лимит, с който е работил, е бил в размер на 70 000 лева. Приел е, че за обезпечение на тази сума, каквато е била практиката на работа при ищеца, е бил сключен договор за заем с нотариална заверка на подписите, като реално на ответника не е била предавана такава сума и следователно страните са сключили симулативно съгласие, създавайки привидността, която да функционира известно време и след това да бъде прекратена. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че договорът за заем се явява привидна сделка по смисъла на чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД и следва служебно да бъде прогласен от съда за нищожен. Приел е, че тъй като между страните не съществува валидно договорно правоотношение през процесния период от време, не съществува твърдяното в полза на ищеца вземане в размер на 70 000 лева, което води до неоснователност на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК извършваната от въззивния съд проверка за правилност на обжалваното решение е ограничена от посоченото във въззивната жалба. Съобразно разясненията, дадени в т.1 и т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОКГТК на ВКС, ограниченият в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Във формираната по реда на чл.290 ГПК практика – решение № 145 от 01.12.2017г. по т.д.№ 2587/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., е прието, че при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, също и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест.
По основателността на касационната жалба:
Предмет на предявения иск е установяване съществуването на задължение на ответника в размер на 70 000 лева по договор за заем, сключен между страните на 30.06.2010г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 361 от 11.02.2015г. В отговора на исковата молба ответникът е изложил възражение, че договорът за заем е изготвен и подписан единствено и само с цел обезпечение в полза на ищеца, а не за предаване в негова собственост на посочената сума пари. Възражението се основава на твърдение, че по трудов договор с ищеца му е бил предоставен „кредитен лимит” 70 000 лева за закупуване на суровини и поради опасения от евентуални злоупотреби от негова страна ищецът му е наложил като обезпечение да подпише договор за заем за същата сума от оборотни 70 000 лева, разписка към него, както и да учреди ипотека върху собствен недвижим имот, без реално да има уговорка за предаване в заем на тази сума.
При липса на предявен от ответника иск за установяване нищожност на договора поради неговата привидност, постановеното от въззивния съд решение в частта, в която е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД – като привидна сделка, договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, сключен между заемодателя [фирма] и заемателя С. И. С. за сумата 70 000 лева, е недопустимо. Когато твърдението за нищожност на договора е въведено с възражение от ответника по иска, а не с предявяване на насрещен иск, по него съдът следва да се произнесе само в мотивите на решението, но не и в диспозивната му част /решение № 788 от 04.01.2011г. по гр.д. № 1741/2009г. на ВКС, ГК, I г.о./. Независимо, че съдът е длъжен служебно да следи за приложението на императивни материалноправни норми, той няма правомощие да се произнася в диспозитива на решението си по действителността на сключен между страните договор, от които произтича спорното право. Поради това въззивното решение в посочената част следва да бъде обезсилено като недопустимо.
С оглед отговора на поставения процесуалноправен въпрос настоящият състав приема, че въззивният съд не е дължал даване на указания на страните за подлежащите на доказване факти във връзка с възражението за нищожност на договора поради неговата привидност. Възражението на ответника е докладвано от първоинстанционния съд, който във връзка с него е указал на страните подлежащите на установяване факти и е разпределил доказателствената тежест. По това възражение първоинстанционният съд се е произнесъл в мотивите си и го е счел за недоказано, приемайки, че твърдяното от ответника основание за получаване на исковата сума - като кредитен лимит, с който той да разполага при изпълнение на трудовите си задължения при ищеца, не е установено. Поради това при произнасянето си по релевираното възражение и, прилагайки в тази връзка императивна материалноправна норма, въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора нарушение на съдопроизводствените правила.
Независимо от изложеното, настоящият състав намира за основателно оплакването в касационната жалба за неправилност на изводите на въззивния съд за наличие на начало на писмено доказателство, обусловящо допустимост на свидетелски показания за установяване действителната воля на страните и за разкриване на твърдяната от ответника симулация. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, т.е. че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. В настоящия случай документите, които според ответника имат характера на начало на писмено доказателство за симулацията, са сключени между страните допълнително споразумение към трудов договор от 04.01.2010г., трудов договор от 21.10.2010г., трудова книжка и пълномощно, с което изпълнителният директор на [фирма] е упълномощил ответника с правото да извършва теглене и внасяне на суми по сметки на дружеството в [фирма], [фирма] и [фирма], със срок на валидност на пълномощното до 31.01.2010г. Тези документи, макар да изхождат от страните по делото и по процесния договор за заем, съдържат единствено изявления във връзка с трудово правоотношение между страните и предоставено на ответника пълномощно с оглед длъжността му /закупчик – изкупчик/. Тези изявления обаче, не създават индиция, че е възможно договорът за заем, сключен на 30.06.2010г., да е симулативен, т.е. че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците му и да са направили волеизявленията привидно. Изявленията за съществуване на правоотношение между страните не могат да се ценят като индиция, че възникнало между страните ново правоотношение, макар и по време на действие на първото, с предмет, който няма връзка с характерния /основния/ му предмет, е привидно и страните не са желали настъпване на правните му последици. Поради това и съгласно чл.164, ал.1, т.6 ГПК, при липса на предвидените в чл.165, ал.2 ГПК предпоставки, събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания за установяване привидността на договора за заем, са недопустими.
За установяване предаването на сумата 70 000 лева в заем на ответника ищецът е представил разписка от 30.06.2010г., с която ответникът е удостоверил, че е получил от ищеца в брой пълната сума по договор за паричен заем от 30.06.2010г. в размер на 70 000 лева. Разписката е подписана от ответника – за „получил сумата“ и от Б. М. – за „броил сумата“. Представен е и РКО № 05 от 29.06.2010г., установяващ предаването на тази сума на Б. М., с посочено основание „предоставяне на паричен заем – Св. С.“. От приетите в първоинстанционното производство еднолична и тройна съдебно-графически експертизи се установява, че подписът в РКО е положен от Б. М.. С оглед на това направеното от ответника оспорване на този документ е неоснователно и същият следва да се приеме за автентичен.
Разпитана като свидетел в първонстанционното производство, Б. М. свидетелства, че не си спомня да е виждала РКО № 05 от 29.06.2010г., че почеркът, с който е изписан ръкописният текст, не е неин и че подписът прилича на нейния. Свидетелства, че няма спомен през месец юни 2010г. дали е получавала такава сума в брой и да я е предавала на ответника, тъй като е много далече във времето, а тя се е занимавала с много неща. Пояснява, че е имало случаи да са работили с такива големи суми. Свидетелката пояснява още, че е работила в системата на [фирма] от 2008г. до 2012г. като главен счетоводител и административен директор, като длъжността й е била в [фирма], [населено място] – дъщерно дружество на [фирма]. Показанията на свидетелката М. не установяват направеното от ответника оспорване на твърдението за предаване на заемната сума. Свидетелката не отрича да е предавала на ответника сумата, а свидетелства единствено, че не си спомня, дали този факт се е осъществил. Предаването на сумата в заем на ответника обаче, се установява от представената по делото разписка, подписана от представители на двете страни. С оглед показанията на свидетелката, че е работила като главен счетоводител и административен директор в системата на [фирма], в дъщерното му дружество [фирма], [населено място], и предвид счетоводното отразяване при ищеца на договора за заем и предаването на сумата по него, следва да се приеме, че свидетелката е действала като представител на заемодателя. Обстоятелството, че работното място на свидетелката М. е било в [населено място], не е годно да обоснове различен извод. Не обуславя различен извод и обстоятелството, че счетоводната система, ползвана от ищеца, позволява извършването на записвания по всяко време, при липса на ангажирани доказателства за нередовност на воденото от ищеца счетоводство. Съгласно поясненията, дадени от вещото лице Н. в отговор на въпрос на пълномощника на ответника, според предоставената оборотна ведомост по сметка 5370 към 30.06.2010г. салдото за предоставени от дружеството – ищец краткосрочни заеми е около 7 000 000 лева. При липса на доказателства относно заемополучателите по осчетоводените заеми, се явява недоказано твърдението на ответника, че това са заеми, представляващи с оглед съществуващата практика в дружеството обезпечения за предоставени оборотни средства.
По изложените съображения настоящият състав намира за установено, че между страните е възникнало правоотношение по договор за заем за сумата 70 000 лева. При липса на ангажирани от ответника доказателства за погасяване на задължението му по договора за заем, чийто падеж е настъпил на 30.09.2010г., предявеният иск за установяване съществуването на това задължение е основателен и следва да бъде уважен. Поради това въззивното решение в частта, в която, след отмяна на първоинстанционното решение, предявеният иск е отхвърлен, е неправилно и следва да бъде отменено, като следва да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен.
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за първоинстанционното и за касационното производства в размер на 7 080 лева, както и разноски за заповедното производство в размер на 3 019 лева, или общо 10 099 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 и ал.4 ГПК
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д. № 260/2016г. на Великотърновски апелативен съд, 2 състав в частта, в която е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД– като привидна сделка, договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, сключен между заемодателя [фирма] и заемателя С. И. С. за сумата 70 000 лева.
ОТМЕНЯ решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д. № 260/2016г. на Великотърновски апелативен съд, 2 състав в частта, в която след отмяна на решение № 272 от 05.07.2016г. по т.д. № 115/2015г. на Великотърновски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против С. И. С. иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240 ЗЗД да се приеме за установено по отношение на ответника, че вземането на ищеца спрямо ответника в размер на 70 000 лева по договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение № 361/11.02.2015г. на РС – [населено място], издадена по ч.гр.д. № 208/2015г. по описа на съда, съществува и е дължимо, и [фирма] е осъдено да заплати на С. И. С. разноски в размер на 3 440 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иск по чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, съществуването на задължение на С. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ап.6 да върне на „Н. ХОЛДИНГ“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], сумата 70 000 лева /седемдесет хиляди лева/, получена по договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, сключен между заемодателя [фирма] и заемополучателя С. И. С., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 361/11.02.2015г. на РС – [населено място], издадена по ч.гр.д. № 208/2015г. по описа на съда.
ОСЪЖДА С. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ап.6 да заплати на „Н. ХОЛДИНГ“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 10 099 лева /десет хиляди деветдесет и девет лева/ - разноски в заповедното и в исковото производство за първоинстанционното и за касационното производства, на основание чл.78, ал.1 ГПК, от които 3 019 лева – разноски в заповедното производство, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 208/2015г. по описа на РС – [населено място].
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|