8
Р Е Ш Е Н И Е № 155 София,06.11.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | ТАТЯНА ВЪРБАНОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
 | БОНКА ЙОНКОВА |
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 744/2011 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавно предприятие „Държавно горско стопанство С.”, [населено място], /понастоящем „С. Държавно Предприятие”, [населено място]/ срещу решение № 100 от 13.04.2011 г. по в. т. д. № 52/2011 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на постановеното от Русенски окръжен съд решение № 123 от 24.11.2010г. по т. д. № 179/2010 г., предявените от същото предприятие срещу [община], Област Р. обективно съединени искове са отхвърлени, съответно: искът с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 17 601.87 лв. до пълния предявен размер 73 343.09 лв., а акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху неплатената част от стойността по фактура № 4106/16.06.2008 г. са отхвърлени за разликата над 19 545 лв. до 52 673.41 лв. и за разликата над 497.04 лв. до 1 905.89 лв.
К. поддържа, че въззивното решение е нищожно поради невъзможност от мотивите му да се изведе волята на съда, както и че е недопустимо поради произнасяне по незаявени основания. Релевира оплаквания и за неправилност на акта в обжалваната му част, обоснована с допуснато нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу изводите на въззивния съд относно начина на формиране на цената на процесната сделка с оглед дължимия ДДС, като се твърди, че съдът е подменил ясно и точно изразената от страните воля, обективирана както в самия договор от 18.12.2007 г., така и в подписаната от тях фактура № 4106 от 16.06.2008 г., както и че се е произнесъл по въпроса за включването на ДДС в цената без същият да е бил спорен по делото и без да е поставен изрично във въззивната жалба. Според касатора, нарушение на материалния закон представлява и прилагането на подзаконови нормативни актове /Наредба № 35/2003 г. на Министъра на земеделието и горите и ПМС № 40/2005 г. за условията и реда за отпускане на временни безлихвени заеми на общините от централния бюджет за финансиране на разходи по одобрени проекти по С./, които са ирелевантни за настоящия спор, като е направен погрешен извод за несъответствие на процесния договор с тях.
С определение № 330 от 02.05.2012 г. по настоящото дело касационното обжалване на постановеното от Великотърновски апелативен съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като обуславящи допускането на касационния контрол са приети въпросите, свързани с приложението на чл. 269 и чл. 146, ал. 2 ГПК и по-конкретно – допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявени в жалбата доводи и каква е правната същност на въззивно решение, основаващо се на незаявени доводи; допустимо ли е да приема за недоказани факти и обстоятелства, за които не е изпълнена разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК.
Ответникът по касация – [община], област Р. – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, развити в писмен отговор от 05.07.2011 г.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е основателна.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли частично предявения от Държавно предприятие „Държавно горско стопанство С.”, [населено място] срещу [община], област Р. иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за плащане на част от стойността по фактура № 4106 от 16.06.2008 г., издадена въз основа на договор за изработка от 18.12.2007 г., въззивният съд е приел, че от общо претендираната сума 73 343.09 лв. дължима е само сумата 17 601.87 лв., представляваща разликата между стойността на извършената от предприятието услуга по процесния договор 278 706.10 лв. и платената от ответната община сума 261 104.23 лв. Като е отчел факта, че процесният договор е сключен във връзка с кандидатстването на [община] за финансова помощ по Специалната програма на Европейския съюз за присъединяване в областта на земеделието и селските райони /С./ , решаващият състав е преценил, че с оглед действащите по отношение на тази материя специални подзаконови нормативни актове – Наредба № 35/2003 г. на Министъра на земеделието и горите и ПМС № 40/2005 г. за условията и реда за отпускане на временни безлихвени заеми на общините от централния бюджет за финансиране на разходи по одобрени проекти по С., в посочената стойност на извършената от предприятието-изпълнител по процесния договор услуга залесяване 278 706.10 лв. следва да се счита включен и ДДС. Поради това, като общ размер на задължението по процесния договор, въззивният съд е приел именно сумата 278 706.10 лв., а не сумата 334 447.32 лв., формирана от първата сума и начисленият върху нея ДДС в размер на 55 741.22 лв. Като допълнителен аргумент за частичната неоснователност на главния иск е посочил и липсата на доказателства за твърдяното в исковата молба обстоятелство, че ищецът е осчетоводил отразения в процесната фактура № 4106/16.06.2008 г. ДДС. Този резултат по главния иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е обусловил съответно частична отмяна на първоинстанционното решение и по отношение на акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като същите са отхвърлени за разликата над 19 545 лв. до 52 673.41 лв. и за разликата над 497.04 лв. до 1 905.89 лв.
Обжалваното решение е неправилно.
При постановяването му е допуснато нарушение на нормите на чл. 269 и чл. 146, ал. 2 ГПК и формираната по приложението им задължителната за долустоящите съдилища практика на Върховен касационен съд по чл. 290 ГПК – решение № 196 от 11-04.2012 г. по т. д. № 587/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 389 от 18.10.2011 г. по гр. д. № 1672/2010 г. на ІV г. о.; решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 30482010 г. на ІІІ г. о.; решение № 135 от 20.12.2010 г. по т. д. № 13/2010 г. на І т. о.; решение № 172 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ІІІ г. о.; решение № 361 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г. на ІV г.о.; решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ІV г. о.; решение № 204 от 07.12.2010 г. по т. д. № 128/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.
В атакуваното решение Великотърновски апелативен съд се е отклонил от приетите в цитираната практика разрешения за това, че с оглед променената характеристика на въззивното производство /ограничен въззив/, извършваната от въззивната инстанция проверка на правилността на обжалваното решение е лимитирана от посочените в жалбата основания, т. е. съдът проверява законосъобразността само на указаните в жалбата съдопроизводствени действия и обосноваността на посочените в нея фактически констатации. Противоречие със задължителната практика е налице и по отношение приложимостта на чл. 146 ГПК и по-конкретно по отношение на това, че съдът е длъжен да вземе предвид само онези факти, които са въведени като предмет на спора и за които в изготвения от първата инстанция доклад по делото на страните е указана необходимостта да бъдат доказани.
В случая съдът е приел, че исковата сума 73 343.09 лв. представлява начисленият ДДС върху дължимото възнаграждение за извършената от ищеца работа по процесния договор за залесяване на изоставени земеделски и ерозирани земи и че спорен по делото е въпросът дали в уговореното от страните възнаграждение се включва и ДДС. Като допълнителен аргумент е посочена и липсата на доказателства за счетоводно отразяване на претендирания ДДС. Този извод на съда е в явно противоречие както с твърденията на самите страни, така и със сключения между тях договор от 18.12.2007г. В нито един момент от производството пред предходните инстанции ответникът не е поддържал становище, че исковата сума е недължима, тъй като тя представлява ДДС и като такава е част от възнаграждението по договора. Напротив, между страните не е съществувал спор по отношение тълкуването на клаузата на чл. 1 от процесния договор, в който ясно и недвусмислено е посочена стойността на възложената работа както без ДДС, така и с начислен ДДС. И в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, а също и в депозираните пред инстанциите по същество писмени защити, единственото заявено от ответника-възложител основание за недължимост на претендираната от ищеца сума е извършеното от страна на ДФ „Земеделие” намаляване размера на субсидията по сключения с общината договор по програма С. № 2305 от 19.10.2009 г. с твърдението, че същото обуславя съответно намаляване и на дължимото на ищеца възнаграждение поради връзката между двата договора. Именно с оглед на заявените от страните становища е съобразен и изготвеният по делото доклад по реда на чл. 146 ГПК, като на ищеца е указано, че в негова тежест е да докаже наличието на договор, от който черпи правата си; своето изпълнение на договора и неизпълнението на ответника, а на ответника – че носи тежестта да докаже фактите и обстоятелствата, които водят до недопустимост на направените от ищеца разходи.
Следователно, при липсата на спор между страните относно правната природа на исковата сума и надлежно заявено във въззивната жалба оплакване във връзка с това, произнасянето на въззивния съд по този въпрос е недопустимо и води до неправилност на постановения от него акт. Поради това, че посоченият въпрос, а също и въпросът за осчетоводяването на дължимото по процесната фактура ДДС, изобщо не са част от предмета на спора, нито на въззивната жалба, не е налице необходимост от изготвянето на нов доклад по делото.
Освен поради допуснатото процесуално нарушение, въззивното решение е неправилно и поради допуснато нарушение на материалния закон. В противоречие с императивните изисквания на чл. 20 ЗЗД относно тълкуването на договорите решаващият състав е подменил действителната воля на страните, обективирана в чл. 1 на процесния договор, по отношение размера на възнаграждението за възложената работа , приемайки, че в него не следва да се включва дължимият ДДС.
Напълно неоснователно е също застъпеното от въззивната инстанция становище за обусловеност на процесния договор в частта за възнаграждението от сключения между ответната община и ДФ „Земеделие” договор по програма С.. Макар договорът, с който на ищеца са възложени дейностите по залесяване, да е сключен във връзка с договора по програма С. /доколкото е предпоставен от този договор/, същият поражда самостоятелно облигационно правоотношение. Поетите с процесния договор права и задължения са напълно различни от тези по договора по програма С. и са резултат от постигнато между страните съгласие по съществените за този вид сделки елементи, един от които е размерът на дължимото възнаграждение. Изпълнението на поетото от общината-възложител задължение за плащане на уговореното възнаграждение по никакъв начин не е обусловено от изпълнението на поетото към нея от страна на ДФ „Земеделие” задължение за предоставяне на финансова помощ, респ. от размера на помощта, нито от одобрението на органа, отпускащ средствата. Поради това, ирелевантни към валидността на клаузата на чл. 1 от процесния договор се явяват и цитираните от въззивния съд подзаконови нормативни актове.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Предвид безспорния между страните факт на точно изпълнение на процесния договор от страна на ищеца, категорично доказан и от представените по делото доказателства – двустранно подписани приемо-предавателен протокол и данъчна фактура, предявеният главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен изцяло за сумата 73 343.09 лв., като на касатора бъде присъдена допълнително разликата над присъдената от въззивния съд сума 17 601.87 лв., т. е. сумата 55 741.22 лв., ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на исковата молба – 23.04.2010 г. до окончателното й изплащане.
Основателността на главния иск налага извод за основателност и на акцесорните претенции за присъждане на обезщетение за забава по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимите суми. Неправилно в тази връзка е приетото от въззивния съд по отношение началния момент на забавата за плащане на дължимото възнаграждение. Само по себе си, обстоятелството, че в договора /чл. 12/ не е посочен конкретен срок за плащане на възнаграждението, не обосновава приложимост на общата разпоредба на чл. 84, ал. 2 ЗЗД за настъпване на изискуемостта на задължението след отправяне на покана до длъжника, предвид наличието на специалната за договора за изработка /какъвто е и настоящият/ разпоредба на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, според която възнаграждението се дължи за приетата работа. В случая работата следва да се счита приета на 15.05.2008 г. – датата, на която е съставен протоколът за оценка количеството и качеството й от специално създадената за целта комисия с участието и на двете договарящи страни. На тази дата именно настъпва и изискуемостта на вземането за заплащане на уговореното възнаграждение. Доколкото обаче ищецът-изпълнител е претендирал обезщетението от 17.06.2008г., т. е. от деня, следващ изготвянето на двустранно подписаната фактура, и предвид диспозитивното начало на процеса, то обезщетението за забава следва да бъде присъдено от по-късния момент. Този принцип следва да бъде спазен и по отношение сумата, върху която се изчислява обезщетението за забава. С оглед извършеното на 02.12.2009 г. плащане на сумата 261 104 лв., представляваща част от дължимото по фактурата възнаграждение, обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи съответно: за периода от 17.06.2008 г. до 02.12.2009 г. върху цялата сума по фактурата 334 447 лв. и за периода от 02.12.2009 г. до посочената в исковата молба дата 01.03.2010 г. върху неплатената част от същата – 73 343 лв. Тъй като обаче ищецът е претендирал присъждане на лихва за първия от посочените периоди не върху цялото неплатено възнаграждение, а само върху сумата 261 104 лв., законната лихва за този период следва да бъде определена именно върху тази по-малка сума.
Изчислено с помощта на Програма за изчисляване на лихви „А.”, обезщетението за забава в размер на законната лихва възлиза съответно на сумата 52 673.41 лв. – за първия период и на сумата 1 905.89 лв. – за втория период, за които суми именно са основателни предявените акцесорни искове. С оглед на това, въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която тези искове са отхвърлени за сумата 33128.41 лв. за първия период и за сумата 1 408.85 лв. за втория период, като посочените суми следва да бъдат присъдени на ищеца.
Предвид липсата на изрично искане за присъждане на разноски, съдът не се произнася по дължимостта на същите.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 100 от 13.04.2011 г. по в. т. д. № 52/2011 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която предявените от Държавно предприятие „Държавно горско стопанство С.”, [населено място] /понастоящем „С. Държавно Предприятие”, [населено място]/ срещу [община], Област Р. обективно съединени искове са отхвърлени, съответно: искът с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 17 601.87 лв. до пълния предявен размер 73 343.09 лв., а акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху неплатената част от стойността по фактура № 4106/16.06.2008 г. са отхвърлени за разликата над 19 545 лв. до 52 673.41 лв. и за разликата над 497.04 лв. до 1 905.89 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [община], Област Р. да заплати на Държавно предприятие „Държавно горско стопанство С.”, [населено място] /понастоящем „С. Държавно Предприятие”, [населено място]/, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата 55 741.22 лв. /петдесет и пет хиляди седемстотин четиридесет и един лева и двадесет и две стотинки/, представляваща част от възнаграждение по договор от 18.12.2007 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.04.2010 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 33 128.41 лв. /тридесет и три хиляди сто двадесет и осем лева и четиридесет и една стотинки/ – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 261 104. 23 лв. за периода от 17.06.2008г. до 02.12.2009 г. и сумата 1 408.85 лв. /хиляда четиристотин и осем лева и осемдесет и пет стотинки/ – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 73 343.09 лв. за периода от 02.12.2009 г. до 01.03.2010 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |