Р Е Ш Е Н И Е № 60200 гр. София, 23.03.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: 1. Петя Колева 2. Димитрина Ангелова при секретаря …… Галина Иванова ………………………………………… в присъствието на прокурора … Стоянова …………………………………. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ……………………………………… наказателно дело № 764 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ц. Т. Г. и жалба на защитника против решение № 10019 от 21.04.2021 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х д. № 416/2020 г. Жалбите се позовават на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Подсъдимият твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на принципа по чл. 13 НПК, тъй като не е взел всички мерки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата от значение за съставомерност на отделните деяния по чл. 255 НК; не е извършил пълен и взаимно свързващ анализ на доказателствата в противоречие с принципа по чл. 14 НПК; в нарушение на правото на защита е отклонил доказателствените искания и не е разпитал свидетели, лишавайки го от възможност да им зададе въпроси за разкриване на обективната истина; постановил е осъждане без доказателства за извършено престъпление; не е преценил всички смекчаващи отговорността обстоятелства, което е довело до явната несправедливост на наказанието. В жалбата на защитника се твърди, че както в обвинителния акт, така и в мотивите на постановените съдебни актове липсва яснота кои факти се приемат за правно значими и кой състав на престъплението е бил осъществен от подсъдимия; посочени са фактури, за които не се разбира дали се считат за неистински или с невярно съдържание; допуснати са нарушения на процесуалните изисквания по чл. 276 НПК; приобщени са гласни доказателствени средства в нарушение на процесуалните правила; съдът едностранно е заличил свидетели, ограничавайки правото на подсъдимия на активно участие и защита; пропуснал е да извърши пълен и съвкупен анализ на доказателствата и доказателствените средства; в нарушение на правото на защита е отхвърлил всички доказателствени искания и не е разпитал свидетели, лишавайки подсъдимия от възможност да им зададе въпроси. Така аргументираните касационни основания от жалбоподателите навеждат на искане за отмяна на решението и оправдаване или връщане на делото за ново разглеждане, както за изменение на решението, като се намали наказанието. В съдебно заседание защитникът (адв. Г.) поддържа жалбите с обема от доводи, които са изложени. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, съображенията на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 19 от 29.01.2020 г. на Софийския градски съд по н. о. х. д. № 2187/2019 г. подсъдимият Ц. Т. Г. е признат за виновен в това, през периода от 14.02.2011 г. до 31.03.2012 г. в ТД – НАП, София, при условията на продължавано престъпление, с три отделни деяния, в качеството си на управител на „Р. Т. 50” ЕООД, лично и чрез К. Р. М., да е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, общо 222 644,45 лева, като потвърдил неистина в подадени справки-декларации по чл. 125, ал. 1 ЗДДС и в годишна данъчна декларация за 2011 г. по чл. 92, ал. 1 ЗКПО, и като използвал неистински документи (фактури) и документи с невярно съдържание (дневници за покупки) както следва: - на 14.02.2011 г. и на 14.03.2011 г. потвърдил неистина в справка-декларация по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС за данъчния период м. януари 2011 г. и за данъчния период м. февруари 2011 г., като използвал документ с невярно съдържание – дневник за покупки за м. януари 2011 г. и дневник за покупки за м. февруари 2011 г., както и съответни неистински документи – фактури, в резултат на което бил приспаднат неследващ се данъчен кредит, а на 31.03.2012 г. потвърдил неистина в годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО за 2011 г., с което избегнал плащането на дължимия корпоративен данък за 2011 г. Затова и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК на подсъдимия е наложено наказание от четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл. 68 НК съдът е привел в изпълнение наказанието от две години лишаване от свобода по н. о. х. д. № 6646/2008 г. и е определил първоначален строг режим на изтърпяване. В тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 10019 от 21.04.2021 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 416/20 г. присъдата е изменена, като наказанието е намалено на три години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Подсъдимият е осъден да заплати направените разноски във въззивното производство. Касационната жалба на защитника е ОСНОВАТЕЛНА. Доводите, че мотивите не позволяват да се разбере в какво точно са се изразили отделните деяния на подсъдимия, включени като елементи от продължавана престъпна дейност и съображенията, поради които въззивният съд е счел, че те покриват конкретен състав от престъплението по чл. 255 НК, следва да бъдат възприети. Съдържанието на решението не е в състояние и да убеди, че Софийският апелативен съд стриктно е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 314 НПК да провери изцяло правилността на присъдата, постановена от първоинстанционния съд. Основният състав по чл. 255, ал. 1 НК очертава формите на изпълнително деяние – избягване на установяването и избягване на плащането на данъчни задължения, когато са правилно установени (в този смисъл и ТР № 4/2016 г. на ОСНК на ВКС). При формален прочит на диспозитива на присъдата се установява, че подсъдимият Г. е бил осъден за продължавана престъпна дейност от три деяния, която е била осъществена в двете форми на изпълнение по чл. 255, ал. 1 НК – и избягване установяването, и избягване плащането на данъчни задължения по ЗДДС и ЗКПО. Разграничени са били отделните деяния, включени в продължаваното престъпление. Единствено за деянието от 31.03.2012 г. (трето поред) е уточнено, че представлява избягване плащането на данъчното задължение по ЗКПО. Всяко от другите е характеризирано с времето, мястото и начина, по който е било извършено, при това само с цифрово отразяване на признака по т. 7 на чл. 255, ал. 1 НК (приспадане на неследващ се данъчен кредит) при квалификацията на деянията като продължавано престъпление. От своя страна Софийският апелативен съд е отразил в решението (л. 177 от материалите по въззивното дело), че подсъдимият Г. в рамките на периода 14.02.2011 г. – 14.03.2011 г. на два пъти избегнал плащането на данъчно задължение по ЗДДС (за м. януари и м. февруари 2011 г.), а на 31.03.2012 г. потвърдил неистина в годишната данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО, с което избегнал плащането на корпоративен данък за 2011 г. Успоредно е определил общия размер на данъчните задължения, за които подсъдимият „е избегнал установяване и плащане”- 222 644,45 лева (предмет на продължаваното престъпление), като тази сума обуславяла „данъчни задължения, чието плащане е избегнато да са в особено големи размери” (л. 181). Посочил е в мотивите също, че „подсъдимият на три пъти … е осъществил през процесния период един и същ престъпен състав при постигане на един и същ резултат - избягване установяването и плащането на данъци” (л. 181). Освен непрецизно използвани формулировки, очевидна е липсващата яснота и съществуващото противоречие в мотивите на въззивния съдебен акт по въпрос с основно значение - коя от формите на изпълнение покрива всяко от отделните деяния на подсъдимия, включени в продължаваното престъпление. При проверка на първоинстанционната присъда, постановена по повдигнатото обвинение, Софийският апелативен съд е представил лаконично съображенията си, поради което е приел, че подсъдимият Г. е избегнал плащане на корпоративен данък за 2011 г. чрез потвърждаване на неистина в подадената до ТД на НАП годишна декларация по чл. 92 от ЗКПО относно финансовия резултат на дружеството - загуба, който бил занижен „с данъчните основи и неоснователно ползвания данъчен кредит въз основа на включване в справките-декларации на инкриминираните фактури” (л. 183). При така изложените съображения напълно неясно остава разбирането на въззивния съд, че деянието покрива формата на изпълнение – избягване плащането на правилно установен корпоративен данък по механизма на декларирането. Липсват необходимите пояснения кои са „занижените данъчни основи”, които съдът е съобразявал и връзката, която е открил с ползването на данъчен кредит за декларирането на отрицателния данъчен финансов резултат – данъчна загуба чрез подадената от подсъдимия Г. годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО. Според чл. 19 от същия закон данъчната основа за определяне на корпоративния данък е данъчната печалба. Данъчният кредит и правото на приспадане на данъчен кредит са регламентирани в ЗДДС, който урежда облагането с данък върху добавената стойност (чл. 1 ЗДДС). Режимът на облагане с корпоративен данък, е предвиден в ЗКПО. Разпоредбата на чл. 255, ал. 1 НК изрично изброява и начините на извършване на престъплението. Мотивите на въззивния съд разкриват противоречия и в този аспект, на който набляга защитникът на подсъдимия. Според отразеното в диспозитива на постановената присъда по обвинението и мотивите на решението (л. 177) подсъдимият избегнал плащането на данъчните задължения по ЗДДС за м. януари и за м. февруари 2011 г., чрез използване на инкриминираните фактури като първични счетоводни документи, които са били определени за неистински документи, за да потвърди неистина в съставената справка–декларация по чл. 125, ал. 1 ЗДДС за всеки данъчен период (едномесечен – чл. 87, ал. 2 ЗДДС), подадена пред данъчните власти. Аргументи в контекста на понятието, определено в чл. 93, т. 6 НК не са изложени. Последователно е подчертавано, че фактурите не били подписани от лицето, вписано в търговския регистър като управител на съответното дружество, в т.ч. липсата на подпис на св. Л. П., който бил управител от 7.04.2011 г., по фактури от м. 02.2011 г. с издател „Елшадай-5” ЕООД. Успоредно Софийският апелативен съд е посочил (л. 181), че подсъдимият е използвал счетоводни документи – фактури с невярно съдържание. Ето защо, Върховният касационен съд намира, че отсъствието на ясни, точни, изчерпателни и непротиворечиви мотиви, позволяващи да се проследи пътят, по който въззивният съд е вървял при формиране на вътрешното си убеждение е равносилно на липса на мотиви и представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Негова безусловна последица е отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Това прави излишно да се представят съображения във връзка с останалите доводи на жалбоподателите, които могат да бъдат обсъдени и при новото разглеждане на делото от друг съдебен състав на Софийския апелативен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 10019 от 21.04.2021 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 416/2020 г. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд от съдебно заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: