Р Е Ш Е Н И Е № 50125 [населено място], 22.12.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесети и девети септември през две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 994 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Подадена е касационна жалба от ПК „Златица 91“ против решение № 28/20.01.2021 г. по в.т.д. № 20201001002289/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 70/15.06.2020 г. по т.д. № 238/2019 г. на Софийски окръжен съд е отхвърлен искът с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен от „Потребителна кооперация „Златица 91“ - [населено място], Софийска област, срещу [община] - [населено място], Софийска област, за сумата 24 096 лева, представляваща неустойка за забава, дължима на основание чл.3.3 от договор за наем от 1.02.2008 г. на недвижим имот в [населено място] - 502.42 кв.м. от сграда - комбинат, от които 352.42 кв.м. партер и 150 кв.м. мазета, ведно с 1/3 идеални части от общите части на сградата, за периода от 1.10.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 1.10.2019 г. до окончателното й заплащане, както и в частта на разноските. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът навежда доводи, че въззивният съд е разгледал възражение за нищожност на клаузата за неустойка, което е било направено от ответника след срока за допълнителен отговор на допълнителната искова молба. Освен това в противоречие с процесуалния закон САС не е зачел силата на пресъдено нещо на влезли в сила решения между същите страни за същите искания – за наем и неустойка. В тези решения са били присъдени вземания за неустойка на основание същата договорна клауза, т.е. по действащ и валиден договор. Изводът за нищожност на клаузата за неустойка почива единствено върху установената от съда прекомерност на размера на претендираното вземане в сравнение с размера на законната лихва за същия период на забавата. Касаторът счита, че не са били съобразени всички функции на неустойката- обезщетителна, обезпечителна и санкционна. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноските. Ответникът по касационна жалба [община] оспорва основателността на касационната жалба. Поддържа, че съдебното решение по предходен спор относно вземане за друг период въз основа на същия договор не формира сила на пресъдено нещо спрямо страните по отношение на настоящия процес, който касае различен период на претендираното вземане. Размерът на вземането за неустойка надвишава значително размера на законната лихва върху главницата за процесния период, служи единствено за неоснователно обогатяване на ищеца, поради което така уговорената неустойка не отговаря на присъщите й функции. При условията на евентуалност поддържа възражението си за прекомерност на неустойката и иска намаляване на размера й. С определение № 169/31.03.2022г. по т.д. № 994/2021г. на ВКС, I т.о. е допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: допустимо ли е пререшаването на въпроса относно валидността на договорна клауза за неустойка при вече уважен иск за парично вземане въз основа на същата клауза за друг период? Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, че възражението на [община] за нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави следва да бъде обсъдено, като дължимата преценка се отнесе към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Изложил е съображения, че в конкретния случай уговорката за неустойка е за забава на изпълнението на парично задължение, произтичащо от договор за наем, като изпълнението на това задължение не е било обезпечено с други правни способи. Позовал се е на заключението на експертизата, че към момента на сключване на договора за наем размерът на неустойката върху всяка евентуално дължима наемна цена за всеки отделен месец надхвърля месечната наемна цена от 2 000 лева (без включен ДДС). Според САС размерът на неустойката от 0.5 % на ден, надхвърля очакваните от неизпълнението вреди, съизмеряващи се със законната лихва за забава, като общият размер на превишението на сумата на претендираната неустойка - 24 096 лева, над сумата на законната лихва - 1 228.67 лева, е 22867.33 лева или 1 861.15 %. Поради което е заключил, че мораторна неустойка в уговорения размер, надвишаващ значително размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва за забава, излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на предметния договор за наем създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора и затова накърнява добрите нрави, т.е същата клауза е нищожна. Оттук е достигнал и до краен извод за неоснователността на исковата претенция, заявена на основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД. По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване: С Решение № 60081/26.07.2021г. по т.д. № 95/2020г. на ВКС, I т.о. е прието, че силата на пресъдено нещо на арбитражното решение има същото съдържание като силата на пресъдено нещо на съдебното решение, същите обективни предели и подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи като съдебното решение. Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Силата на пресъдено нещо обвързва насрещните страни– ищецът и ответникът, като в същото положение са универсалните правовоприемници на страните, както и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяване на иска /чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 226, ал. 3 ГПК/. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, т. е. след което е възникнала силата на пресъдено нещо. От нормите на чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК се извежда т. нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. След влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане на договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност. Посочено е, че в този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 115 от 10. 01. 2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 335 от 13. 11. 2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о. и др. В т.2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В съобразителната част към отговора е разяснено, че след като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора. Въз основа на така дадените разрешения се налагат следните изводи по отношение на предявени вземания на осн. чл.92 ЗЗД, възникнали въз основа на един договор за различни времеви периоди и предявени в различни процеси: Силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск се формира по отношение дължимостта на неустойката. При уговарянето й като мораторна, тя служи за обезщетяване вредите на кредитора в резултат на неизпълнение на задължението на длъжника на определения ден или след покана при липса на определен ден за изпълнение. Неизпълнението във времево отношение предполага изтичането на определен период с начало падежа на задължението и край – деня на престиране на главното задължение. Когато неустойката за забава е определена в процентно съотношение към стойността на просрочената престация за съответен интервал от време – ден, седмица, месец и пр., кредиторът може да претендира от длъжника заплащане на неустойка – еднократно за целия срок на неизпълнението или частично за отделен период, респ. на части за няколко периода. Може да е уговорена, респ. да се търси и неустойка за забава за неизпълнение в срок на различни задължения на длъжника по договора. Във всички посочени случаи вземането за неустойка за забава произтича от един и същ договор, съдържащ клауза за този вид неустойка. При съдебно предявена претенция за неустойка за забава за част от периода на забавата влязлото в сила положително съдебно решение формира, на осн. чл.298, ал.1 ГПК сила на пресъдено нещо относно фактите, представляващи основания за нищожност на договора като цяло и на клаузата за неустойка в частност. Поради което настоящият състав на ВКС дава следния отговор на правния въпрос: Когато в предходно производство е уважен иск за неустойка , въз основа на същата договорна клауза, без да е установена нейната нищожност , позоваването на нищожността й в последващ процес е недопустимо. По основателността на касационната жалба : С оглед дадения отговор на правния въпрос настоящият състав на ВКС намира, че като е разгледал възражение на ответника по иска за нищожност на клаузата за неустойка за забава по договор за наем между страните, същият е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила на осн. чл.297, чл.298, ал.1 и чл.299, ал.1 ГПК. С исковата молба са били представени влезли в сила съдебни решения по т.д. № 216/2017г. на СОС, т.д. № 87/2017г. на СОС и 802/2017г. на СОС, в които са били разгледани възражения на [община] за нищожност на клаузата за неустойка по чл.3.3 от договор за наем от 01.02.2008 г., направени срещу предявени от кооперацията искове по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане от общината - наемател на неустойка за забава за незаплатени наеми за предходни периоди. Прието е било, че клаузата не е уговорена в размер, който да противоречи на добрите нрави, поради което и исковете на кооперацията са били уважени. Влязлите в сила съдебни решения са формирали сила на пресъдено нещо относно наведените факти, поддържани и в настоящия процес от ответника по касацията, представляващи основание за нищожност на клаузата за мораторната неустойка в процесния договор. Възражението в тази връзка на ответника по иска е било преклудирано, поради което в нарушение на процесуалните правила въззивният съд го е разгледал и уважил. Възражението за прекомерност на неустойката е потестативно право, по което съдът се произнася, само ако е упражнено от страната –длъжник по спорното правоотношение и то в съответния процесуален срок. В случая представителят на общината е въвел възражението за намаляване на размера на неустойката за забава поради прекомерност в съдебно заседание след срока за допълнителен отговор на допълнителната искова молба, поради което възражението се явява преклудирано и не може да бъде разгледано. Главното задължение на [община] за незаплащане в срок на наемната цена по договор за наем от 01.02.2008 г. е било установено със сила на присъдено нещо, поради необжалване в срок и влизане в сила на решение № 28/20.01.2021 г. по в.т.д. № 20201001002289/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 70/15.06.2020 г. по т.д. № 238/2019 г. на Софийски окръжен съд за осъждане на [община] да заплати на касатора сумата 28 800 лв., представляваща незаплатена наемна цена за периода 01.10.2018 г. до 30.09.2019 г. по процесния договор. Следователно на осн.чл.3.3 от договора за наем [община] дължи неустойка за забава, която изчислена съгласно уговореното и предвид приложена справка по чл.366 ГПК за периода 01.10.2018 г. до 30.09.2019 г. възлиза на 24 096 лв. В посоченият размер искът по чл.92, ал.1 ЗЗД е основателен. Изложеното налага извод за отмяна на въззивното решение в обжалваната част, като на осн. чл.293, ал.2 ГПК вместо него следва да бъде постановено друго за уважаване на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД в предявения размер. В полза на касатора следва да се присъдят допълнително разноски за първата инстанция в размер на 2 327,28лв. за първата инстанция и 1364,78 лв. за въззивна инстанция, както и 2 381,92 лв за касационна инстанция, на осн. чл.78, ал.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 28/20.01.2021 г. по в.т.д. № 20201001002289/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 70/15.06.2020 г. по т.д. № 238/2019 г. на Софийски окръжен съд е отхвърлен искът с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен от „Потребителна кооперация „Златица 91“ - [населено място], Софийска област, срещу [община] - [населено място], Софийска област, за сумата 24 096 лева, представляваща неустойка за забава, дължима на основание чл.3.3 от договор за наем от 1.02.2008 г. на недвижим имот в [населено място] - 502.42 кв.м. от сграда - комбинат, от които 352.42 кв.м. партер и 150 кв.м. мазета, ведно с 1/3 идеални части от общите части на сградата, за периода от 1.10.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 1.10.2019 г. до окончателното й заплащане, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [община] - [населено място], Софийска област да заплати на Потребителна кооперация „Златица 91“ - [населено място], Софийска област сумата от 24 096 лева, представляваща неустойка за забава, дължима на основание чл.3.3 от договор за наем от 1.02.2008 г. на недвижим имот в [населено място] - 502.42 кв.м. от сграда - комбинат, от които 352.42 кв.м. партер и 150 кв.м. мазета, ведно с 1/3 идеални части от общите части на сградата, за периода от 1.10.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 1.10.2019 г. до окончателното й заплащане ОСЪЖДА [община] - [населено място], Софийска област да заплати на Потребителна кооперация „Златица 91“ - [населено място], Софийска област допълнително сумата от 2 327,28лв., представляваща разноски за първата инстанция, допълнително сумата от 1364,78 лв. - разноски за въззивната инстанция, както и сумата от 2 381,92 лв. - разноски за касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.1 ГПК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: