Р Е Ш Е Н И Е № 162 Гр.София, 19.09.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети септември, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 602/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 43/15.02.16 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 4 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д. 4550/14 г., е отменена оправдателна присъда, постановена на 11.04.14 г.от РС-София /СРС/,НО, 100 състав, по Н.О.Х.Д.8563/12 г. Подсъдимият Г. С. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.198,ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр.ал.1 НК и вр.чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година,чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от три години. Срещу въззивната присъда е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговите защитници,в която са релевирани основанията по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Постъпило е и допълнение към нея с разширено развиване на сочените оплаквания. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснатите според страната процесуални нарушения. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият лично и чрез своя защитник поддържа жалбата и допълнението към нея, като К. лично иска оправдаване. Представителят на ВКП намира,че присъдата на СГС следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и отразените в тях доводи, като обмисли становищата на страните, изразени в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Най-важното оплакване, направено в касационната жалба, касае претенция за заинтересованост на членове на съдебния състав, постановил въззивната присъда. И въпреки искането за отвод от страна на защитата на подсъдимия, същото неоснователно не било уважено. По същество казаното представлява възражение за допускане на съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните-чл.348,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.2 НПК. Недопущение като описаното, при приемане на негова състоятелност, води до липса на годен за контролиране акт, поради което и до отмяна на атакувания такъв и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Конкретиката на отправеното оплакване може да бъде разгледана в две направления. От една страна се твърди, че господин Н. Ч., член на състава на съда, постановил обжалваната присъда, бил отводим, тъй като е участвал във въззивни производства по чл.65 НПК по други наказателни дела на подсъдимия, като е постановявал актове, отхвърлящи исканията на касатора /в жалбата, изготвена от защитата,той навсякъде е отбелязан като доверител за нея, въпреки че правилното му назоваване е подзащитен/. По този начин съдия Ч. си бил изградил вътрешно убеждение за личността на дееца, поради което се съгласявал с мнозинството на съдебния състав при взаимноизключващи се и противоречиви доказателства относно местонахождението на К., да се откаже събирането на такива за проверка показанията на пострадалата. От друга страна, председателят на съдебния състав /и докладчик по делото-съдия Е. П./ в последното съдебно заседание непосредствено преди произнасяне на присъдата, демонстрирал непознаване на установените по делото факти, посочвайки, че обстоятелството с кого е живеел подсъдимият, било извън предмета на доказване. И тъй като поначало не се уважавали доказателствените искания на защитата, следвало да се отведе целият съдебен състав. Двата посочени от защитата фактора в подкрепа на изводимо становище за наличие на незаконен състав като процесуално нарушение /макар и същото да не е казано по нарочен начин в жалбата/, не водят до целения извод. По принцип, съгласно практиката на ЕСдПЧ- решенията по делата П. срещу Б., К. срещу К., М. срещу Русия, К. срещу Гърция- се прокарва генералният извод, че ако наказателната процедура е била открита /отворена/ за съмнения, е налице нарушение на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС. Този стандарт не може да се обмисля извън конкретната фактология и правно разрешение на съответната национална правна система, освен ако последната не дава достатъчно гаранции за спазване на принципите. Затова се дължи установяване на стандарта по всяко производство, при разглеждане и на възведените в някои от посочените решения обективен и субективен тест при осмисляне на възражение за незаконен състав. Що се касае до съдия Ч., в съдебно заседание на 15.02.16 г., е направен отвод с основания като описаните по-горе. На л.140 /лице и гръб/ и л.141 от въззивното производство са залегнали съдебните мотиви по отказ на отправеното искане, като подробно са обсъдени предпоставките на чл.29,ал.1 НПК, чиято липса правилно е констатирана. Пред настоящата инстанция не се поставят противопоставими на аргументацията тези, които да оборват същата, а механично е възпроизведена общата позиция. Казаното в генерален план, относимо към процесния случай, макар и защитата в жалбата да се е ограничила в изказа си по това оплакване, установява, че при администрирането на делата в съд, обслужващ определен съдебен район, е възможно да се стигне до разглеждане от един и същи съдия на различни наказателни процедури по отношение на едно и също лице. Именно поради тази причина е налице абсолютното основание за отвод по чл.29,ал.1,т.1 НПК. То обаче касае забрана за разглеждане на процедура по същество от съдия, взел отношение по фактологията на една и съща престъпна деятелност, включително и по отношение на едно и също лице. Липсва забрана за разглеждане на процедура по друго наказателно производство от този съдия за същото лице- обвиняем или подсъдим /има и изключения, при които делата могат да са свързани, но в случая няма данни за това/. Следователно престъпване на нормата на закона по чл.29,ал.1,б.Г НПК не е налице. По-нататък, в цитираната по-горе съдебна мотивировка второстепенният съд е взел отношение и досежно обстоятелството защо не намира основание за отвод на целия съдебен състав по повод отказа за събиране на доказателства, искани от защитата. Отразено е, че е преценявано всяко направено от защитниците доказателствено искане. Изложени са и съображения за отказа да се уважи същото. Законосъобразно е изведено заключение,че липсва каквото и да е обстоятелство, което да налага извод за пряка или/и косвена предубеденост на съдебния състав от изхода на делото. В контекста на обсъжданото трябва да се заяви,че при внимателния прочит на цитирания протокол от съдебно заседание на 15.02.16 г., не се съзря отразено становище на председателя на състава /от което се прави извод за непознаване на установените по делото факти/, че извън предмета на доказване остава обстоятелството с кого е живеел подсъдимият. Протоколът е писмено доказателствено средство, възпроизвеждащо случилото се в съдебното заседание със задължителните отбелязвания по чл.311,ал.1 НПК. И след като липсва искане за поправка и/или допълнение на протокола от страна на подсъдимия или негов защитник, отправено в предвидения в чл.312,ал.1 НПК тридневен срок от изготвяне на третираното писмено доказателствено средство, упоменатото в жабата обстоятелство се явява голословно. Извън казаното, ВКС се счита задължен да отбележи, че спрямо съпругата на касатора е взето отношение в съдебно заседание на 15.02.16 г., но в светлината на отправено искане на защитата за допускане до разпит на лице, за което тя била разбрала, че има понятие кой е извършителят на процесното деяние и че той много приличал на дееца- л.138 /лице и гръб/ и л.139 /лице/ от въззивното производство. Други отбелязвания във връзка със съпругата няма. Не би било възможно да се възприеме и евентуален довод, който защитата би могла да има, предвид отправения тежък упрек /явяващ се декларативен/ към председателя на състава и докладчик по делото за непознаване на материалите по него. Решаващият второстепенен съд никога не е дал повод да се разсъждава в посока на това,че е извън предмета на доказване с кого е живял К., не само защото е взел предвид показанията на свидетелките К. /съпруга и баба на съпругата/, дадени пред СРС, но и защото подробно е обсъдил същите на фона на целия събран доказателствен материал. Съвсем отделен е въпросът, че доказателствената преценка на коментираните изявления не се нрави на подсъдимия и неговите защитници. Това само по себе си в никакъв случай не означава, че съдебният състав е бил пристрастен и следователно отводим. Налице ли е доказателствена основа за такъв реализиран съдебен подход, който обезателно да доведе до извод за наличие на съд, формиран в нарушение чл.6, §1 ЕКЗПЧОС и до преценка за незаконен състав по смисъла на чл.348,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.2 НПК. Тази преценка следва да бъде направена, тъй като незаконността на състава се определя от обективно наличие на конкретни обстоятелства, отразяващи се върху безпристрастността на съдията и даващи основание за отвод. Отговорът на поставения въпрос е отрицателен. Както вече бе посочена процесуалната конкретика, няма никакви устойчиви характеристики, които да бъдат разгледани на плоскостта на обективния и субективния тест за оценка на предубедеността на членовете на съдебния състав. Второто основно оплакване, поставено в жалбата на подсъдимия чрез неговите защитници и в допълнението към нея, отчасти отнесено към оплакването за постановяване на съдебния акт от незаконен състав, е свързано с отказа на съда след разпита на пострадалата да бъдат допуснати всички поискани от защитата доказателства за опровергаване на изложените от същата твърдения. То е изведено и като съществено нарушение на разпоредбите на чл.15 и 107 НПК. Прави впечатление обаче,че отправените искания не са възпроизведени, за да се доказва и преценява тяхната относимост към предмета на доказване и респективно правилно ли са постановявани откази. По този начин на практика се изразява твърдение, че съдът има задължение да удовлетворява всички доказателствени претенции на защитата. Казаното, разбира се, не може да бъде споделено. Разпоредбата на чл.102 НПК формулира фактите и обстоятелствата, които подлежат на доказване в едно наказателно производство. И именно в този аспект се дължи съответна преценка на доказателствените искания, отправени от страните до съда. Прегледът на съдебните протоколи за проведените заседания от СГС на 15.01.16 г. и 15.02.16 г., когато е проведено допълнително въззивно съдебно следствие /впрочем основно, тъй като първостепенният съд е подходил изключително лежерно/, установява,че законосъобразно са уважени и отхвърлени всички доказателствени искания по отношение на разпитваната чрез видеоконферентна връзка със съда в Х., Република Германия, свидетелка- пострадалата И.. Във второто съдебно заседание е отказано да се изиска справка на какво основание разпитаният по делото свидетел Р.-поемно лице по протокола за разпознаване, депозиран на досъдебното производство- се е намирал в ареста и кой разследващ полицай е водил неговото наказателно производство. Без съмнение това не е релевантен с оглед предмета на доказване факт, още повече при съпоставяне на показанията на Р. с другия разпитан по делото свидетел-поемно лице по протокола за разпознаване. Следващото искане касае довеждането на лице, което да свидетелства, че има информация кой е извършителят и че той визуално прилича на дееца. Същото обяснимо е оставено без уважение, като са изразени аргументи за това /л.139 от въззивното производство/. Участието на дееца е обмисляно на основата на всички събрани доказателствени материали и е стигнато до заключение за неговата виновност, независимо от твърдяното алиби. Действително, защитниците и подсъдимите имат право да отправят доказателствени искания във всеки възможен момент с оглед упражняване правото на най-добрата форма на защита. Съдът не е задължен да уважава всички тях, особено ако биха се набавяли факти и обстоятелства извън предмета на доказване. Задължен е обаче да разясни отказа си, както е сторил СГС. Наред с това е оправомощен да оценява дали по избрания от защитата начин не се цели умишлено забавяне на производството, в съответствие с разпоредбата на чл.22 НПК-разглеждане на делата в разумен срок. Последното отразено в съдебния протокол искане касае призоваване на всички лица, които на досъдебното производство са участвали като разпознавани заедно с подсъдимия. Контролираният съд е дал законосъобразен отговор и на тази претенция, отказвайки да я допусне- не е ясно какви факти и обстоятелства се цели да бъдат установявани с тези лица, а и не е ясно по какъв начин разпитът им би допринесъл за разкриване на обективната истина. ВКС също оценява отправеното доказателствено искане като неотносимо към разпоредбата на чл.102 НПК. С оглед казаното, следва да бъде отхвърлено като несъстоятелно неподкрепеното с никакви аргументи възражение за необоснован отказ на СГС за събиране на всички поискани от защитата доказателства. Оттук насетне голямата част от допълнението към касационната жалба е изпъстрена с разсъждения по съществото на доказателствената съвкупност. Прегледът установява изразявано несъгласие не с годността на оценяваните доказателствени източници, а с недостоверност на констатираното по тях, с прибавяне на собствена на защитниците оценка как би следвало да се третират доказателствените материали. Затова се твърди,че авторството на деянието е недоказано. Казаното дотук се субсумира под оплаквания за необоснованост и недоказаност, които като относими към съд по фактите, не са касационни основания и не следва да им бъде обръщано мотивно внимание от съд по правото, какъвто е ВКС при настоящото първо разглеждане на делото пред него. Същевременно върховната съдебна инстанция по наказателни дела откроява няколко съображения, изложени в допълнението към жалбата, които може да релевира към касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 вр.ал.3,т.1 НПК. Затова е длъжен да се спре на тях. Изключително подробно в допълнението са обсъдени показанията на свидетелките К. от една страна, и на пострадалата И. от друга-разпознала подсъдимия като извършител на вменения грабеж както на досъдебното производство, така и в съдебно заседание пред СГС. Изразява се недоволство защо съобщеното от К. не е кредитирано, въпреки че те са дали показания пред съда значително по-близо времево от извършване на престъплението, отколкото потърпевшата. И докато споменът на първите бил отхвърлен като „учудващо ясен”, поради което обслужващ твърдяното от подсъдимия алиби, яснотата на спомена е отчетена с положителен знак за И.. Прочитът на мотивите към атакуваната присъда в обсъжданата част установява формалистичен и несхождащ се с действителното съдържание на приетото от решаващия съд подход. Не отговаря на процесуалната действителност оплакването, че отчитането на неправдоподобност на показанията на свидетелките Китови е довело до неспазване на изискването на чл.305,ал.3 НПК, според което съдът трябва да посочи защо отхвърля визираните доказателства. На л.147 от въззивното производство /лице и гръб/ са изложени пространни съображения относно депозираните показания от двете близки на подсъдимия жени и става безпределно ясно в коя част те са счетени за достоверни,в коя-не и защо. Липсват както процедурни,така и житейски логически дефицити на възприетата от СГС фактология по престъпната деятелност. Не е и вярно изложеното в допълнението към жалбата, че съдът не е обърнал внимание на обстоятелството,че съпругата на К. е карала тежка бременност в процесния период и деецът е осъществявал грижи за нея. Напротив, взето е отношение по този въпрос, като специално е противопоставена версията за осемнадесет дни неизлизане на касатора от дома на бабата на съпругата му /за което е възприета „учудващата” яснота на спомена/, с показанията на свидетелката И. и разпознаването му като един от извършителите на вмененото престъпление. Особено място сред оплакванията заема атакуването на изявленията на пострадалата И.. Опитът за свидетелско дискредитиране с оглед недоверяване на казаното от нея и разпознаването на дееца като извършител, стига дотам, че изказът е твърде близък до извеждане на упрек за липса на морал у И., след като показанията й били белязани с определени противоречия относно следните обстоятелства- с кого е дошла, къде е отивала и защо се е намирала на местопрестъплението. А след като подсъдимият бил неосъждан и с липса на криминални прояви, се установявала невероятност той да е действителният извършител. Всъщност, посочените от защитата обстоятелства са абсолютно неотносими към инкриминирания на дееца грабеж. Предвид обективните характеристики на това престъпление, няма никакво значение какво е правела пострадалата на спирка на градския транспорт закъдето и да е, с кого е била преди това и накъде точно се е била запътила. Така че опитът за дискредитирането й на коментираното основание е повече от неуспешен. Що се касае до оплакванията относно разпознаването на касатора,трябва да се отбележи следното: И. е разпознала лицето както при лично съпоставяне на досъдебното производство /свидетелите-поемни лица заявяват категорично,че не й е било посочвано/, така и в съдебно заседание. Нейният разпит в централната фаза на процеса е проведен чрез допустимата по процесуалния закон видеоконферентна връзка със съда в Х., Република Германия. Основният белег, по който жената твърди, че е различила дееца, е гърбавият нос. В съдебно заседание подсъдимият й е бил представен анфас според защитата, не в профил. Дори и тогава според ВКС тази характеристика на касатора се очертава ясно и не е състоятелно да се твърди,че той е разпознат по признак, който не може да се възприеме. Сетне, оспорва се съдържанието на свидетелстването на пострадалата на досъдебното производство в два проведени разпита и различните обстоятелства по външността на К., които тя е съобщила. Прави се дословен разбор на човешки черти, сочени от жената на досъдебната фаза и се извежда разлика в тях, особено чрез разширяването им при втория разпит. Така се набляга на неубедителност на свидетелските показания. Тук трябва да се отразят две обстоятелства. Първо, с изминаване на времето в съзнанието на свидетел на престъпление могат да се появят повече подробности, относими към извършителя. Второ, видно от протокола от съдебно заседание на 15.01.16 г., когато е бил проведен личният разпит на И., показанията й, депозирани на досъдебното производство, л.19 от същото, са били четени единствено относно ръста на разпознатия извършител. Тези на л.22 и 23 от ДП са четени изцяло. Следователно защитата се позовава на несъбран по съответния процесуален ред доказателствен материал и иска неговата оценка с оглед доказване на непоследователност на изявленията на пострадалата. Ако това би било направено, би се влязло в пряко противоречие с нормата на чл.13,ал.2 НПК. Все пак, в името на истината трябва да се отбележи,че са сравними характеристиките за ръста на единия извършител-подсъдимия. При първия разпит е казано,че по-високият /посоченият по-късно К./ е бил около 1,80 м, а при другия разпит- 1,70 м. Самата потърпевша е ниска на ръст и е сочила касатора като по-високия грабител, а другия-като такъв с приблизително неин ръст /155 см/. При това сравнение на ръстовете изтъкнатата разлика на обсъжданата характеристика на дееца не се явява от характер да стане база за ярко оспорване на авторството на деянието. В този смисъл не се съзира да са допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, рефлектиращи върху правото на защита на касатора, които да водят до отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото на долустоящия съд за ново разглеждане. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК ВКС, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 43/15.02.16 г.,постановена от ГС-София, НО, 4 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.4550/14 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/