Ключови фрази
Частна касационна жалба * правоприемство на страните в заповедно производство * установителен иск в заповедно производство * договор за цесия * заповед за изпълнение


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 665

София, 04.11.2019 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 2390/2019 година

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 447 от 26.06.2019 г по в.ч.т.д. № 388/2019 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1640 от 25.04.2019 г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по т.д. № 430/2019 г., образувано по предявен срещу В. М. Й. установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 28 286.83 лв., за която са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 226/2016 г. на Районен съд – Девня, претендирани въз основа на сключен между заявителя – „Банка ДСК“ ЕАД и ответника договор за кредит за текущо потребление от 28.04.2015 г., като е обезсилена заповедта за изпълнение и изпълнителен лист № 240 от 11.04.2016 г., издадени в полза на банката.
В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост, с искане за неговото касиране. Счита се, че решаващият съдебен състав не е съобразил т.10б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което изрично е прието, че при частно правоприемство при прехвърляне на вземането с договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран да участва в производството е и цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател изразява несъгласие с изразеното от АС-Варна становище за приложимост на т.4г от посоченото ТР и в исковото производство по чл.422 ГПК. Сочи, че след като вземането е прехвърлено с договор за цесия, сключен с банката /цедент/, но след издаване на заповедта за изпълнение, то цесионерът, който не притежава качеството „банка“ е активно легитимиран да предяви иск за установяване съществуването на вземането, за което в полза на банката е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „При частно правоприемство, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран ли е цесионерът да предяви иска по чл.422 ГПК, ако заповедта за изпълнение е издадена на основание чл.417, т.2 ГПК с оглед особеното качество на кредитора – банка, каквото качество цесионерът няма“. Поддържаният допълнителен селективен критерий е мотивиран с т.10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с доводи, че възприетата от съда липса на активна легитимация на цесионера, който не е банка, по иска по чл.422 ГПК, е в противоречие с тази част от ТР.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди и отклонение от практика на ВКС – решение по т.д. № 2230/2016 г., I т.о., с което е налице произнасяне по същество по иск на цесионер /небанкова институция/ по чл.422 ГПК за установяване на вземане по банков кредит, включващо имплицитно възприета допустимост на иска. Отделно се поддържа, че са налице предпоставки за уеднаквяване на съдебната практика, с оглед противоречивото разрешаване на поставения процесуалноправен въпрос в последното цитирано решение и в решение по т.д. № 3228/2015 г. на ВКС, II т.о., на което са се позовали съдебните състави по настоящото дело.
Ответникът по частната касационна жалба не е изразил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови атакуваното определение, съставът на Апелативен съд – Варна, въз основа на фактите по делото за образувано заповедно производство по заявление от 16.03.2016 г. на „Банка ДСК“ ЕАД; издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК по ч.гр.д. № 226/2016 г. на РС-Девня и последващ договор за цесия от 13.12.2016 г., по силата на който банката е прехвърлила на „ОТП Факторинг България“ ЕАД вземането си срещу ответника В. Й., е извел извод, че в конкретната хипотеза, при която е издадена заповед за изпълнение – чл.417, т.2 ГПК, предпоставка за снабдяване с такава заповед е особеното качество на кредитора – банка, поради което и неговият частен правоприемник трябва да притежава същото качество. След като производството по чл.422 ГПК е продължение на заповедното производство и в него се проверява възникнало ли е изпълнителното основание, то и ограниченията, въведени за специалното качество на кредитора, следва да се прилагат и в исковото производство, вкл. и при цедиране на вземане преди стабилизиране на заповедта за изпълнение. Ако новият кредитор няма специалното качество, той не може да се ползва от този ред, осигуряващ пряко принудително изпълнение спрямо длъжника. Счетено е, че в тези случаи, когато цесионерът няма качеството на банка, легитимиран да предяви иска по чл.422 ГПК е само цедентът. За цесионера съществува възможност да участва в делото само при условието на чл.226 ГПК, а от друга страна, той разполага с процесуална възможност да защити правото си по общия ред с осъдителен иск. За неприложим в конкретната хипотеза е счетен формулираният в т.10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС общ принцип, че при частно правоприемство, основано на договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска, легитимиран да го предяви е и цесионерът, като е възприето изцяло изразеното становище в решение по т.д. № 3228/2015 г. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице поддържаното от частния касатор основание по чл.280, ал.1, т.1, пр.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Формулираният процесуалноправен въпрос удовлетворява общия селективен критерий, съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За доказана следва да се счете и първата кумулативна предпоставка, а именно решаването на въпроса от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в т.10б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според постановките на този акт на нормативно тълкуване, при частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по чл.422 ГПК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, с приложение на нормата на чл.226 ГПК. Изрично е посочено обаче, че легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 ГПК /ал.4 в сегашната редакция на ГПК/. Последното разрешение, задължително за всички съдилища, е приложимо и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява вземане на банка. Нито в мотивите, нито в диспозитива на този акт на нормативно тълкуване са посочени изключения от постановките във връзка с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадена, на основание чл.417, т.2 ГПК, заповед за изпълнение в полза на банката /цедент/, след като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди завеждане на специалния установителен иск. Единственото условие е цесионерът да е спазил срока за предявяване на иска, така както е регламентиран в чл.415, ал.4 ГПК, независимо от обстоятелството, че указанието на заповедния съд за предявяването му, е съобщено на банката – заявител.
Аргументи за обратното разрешение, което е възприето от въззивния съд, не могат да се черпят от т.4г на ТР № 4/2013 г. В тази част на ТР е даден отговор, релевантен към основанията за издаване на заповед по чл.417 ГПК, при депозирано заявление от правоприемник на посочения в съответния документ, кредитор. В диспозитива на т.4г, а и в мотивите към нея изрично е посочено, че когато се иска издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК от частен правоприемник на кредитора /банка, държавно учреждение, община/, той следва да притежава същото особено качество, за да получи заповед за незабавно изпълнение. Приложимостта на т.4г от ТР № 4/2013 е ограничена само в хипотезите на настъпило частно правоприемство преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ до издаването на заповедта, но не и в последващото исково производство по чл.422 ГПК. Процесуално недопустимо е прилагането по аналогия - и за исковото производство, на посоченото в т.4г от ТР ограничение относно субектите, легитимирани да се снабдят с изпълнително основание по реда на чл.417, т.2 ГПК, след като вземането е прехвърлено след получаване на заповед за незабавно изпълнение от надлежния кредитор.
При наличие на задължителна за всички съдилища практика на ВКС, обективирана в т.10б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в отклонение от която е постановено атакуваното въззивно определение, не следва да се преценява дали е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1, пр.2 ГПК.
Не са налице предпоставките за отправяне на предложение за постановяване на тълкувателно решение по формулирания от частния касатор правен въпрос, тъй като по него вече е налице произнасяне в т.10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, решението по т.д. № 2230/2016 г. на ВКС не касае хипотеза на издадена по реда на чл.417 ГПК заповед за изпълнение, а разрешението, дадено в съдебен акт на ВКС, на който се е позовал АС-Варна, е изолирано и не се възприема от настоящия съдебен състав.
Предвид горното, обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, като делото се върне на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. Затова Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


О П Р Е Д Е Л И :


ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 447 от 26.06.2019 г по в.ч.т.д. № 388/2019 г. на Апелативен съд – Варна.
ОТМЕНЯ определение № 447 от 26.06.2019 г по в.ч.т.д. № 388/2019 г. на Апелативен съд – Варна и потвърденото с него определение № 1640 от 25.04.2019 г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по т.д. № 430/2019 г., образувано по предявен от ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу В. М. Й. установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 28 286.83 лв., за която са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 226/2016 г. на Районен съд – Девня, претендирани въз основа на сключен между заявителя – „Банка ДСК“ ЕАД и ответника договор за кредит за текущо потребление от 28.04.2015 г., като е обезсилена заповедта за изпълнение и изпълнителен лист № 240 от 11.04.2016 г., издадени в полза на банката.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по делото.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: