Р Е Ш Е Н И Е № 220 гр. София, 11.12.2019 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: Бисер Троянов Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Тома Комов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КНД № 879/19г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия И. И. А. срещу решение № 13 от 11.06.2019г., постановено по ВНОХД № 6/2019г. по описа на Военно-апелативния съд на Република България. С атакуваното решение е изменена присъда № 19 от 17.12.2018г. по НОХД № 104/18г. на Воененния съд в гр. Пловдив, в частта относно датата на осъществяване на деянието, нарушените разпоредби от ЗДвП и ППЗДвП, и изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. С подадената касационна жалба се излагат съображения за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието. Твърди се, че деянието неправилно е квалифицирано като престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК, вместо като такова по чл.343а, ал.1, б.“б“ от НК, тъй като подсъдимият е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, докато тя е била още жива. Навеждат се доводи и за явна несправедливост на наказанието, като се иска намаляването му с оглед наличието на многобройни и изключителни смекчаващи вината обстоятелства. В съдебното заседание защитникът поддържа жалбата. Иска преквалификация на деянието поради оказана помощ на пострадалата и намаляване на наказанието. Смята, че съпричиняването и минималното превишаване на допустимата скорост са основания за приложение на чл.55 от НК. Дъщерите на починалата В. И. С. са конституирани като частни обвинители по делото. Те и повереникът им не се явяват в съдебно заседание и не изразяват писмено становище по жалбата. Представителят на прокуратуратата намира жалбата за неоснователна. Изтъква, че не подсъдимият, а други лица са повикали линейка. Смята, че наказанието е справедливо, тъй като за десет години подсъдимият е санкциониран осем пъти за нарушение на правилата за движение. Подсъдимият И. И. А. моли наказанието му да бъде намалено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното: Подсъдимият е признат за виновен в това, че малко преди полунощ в нощта на 18 срещу 19.06.2018г. в [населено място], на [улица]в района на автобусна спирка, при управление на моторно превозно средство мотоциклет марка „Х.“, модел „С. 1000“ с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение – чл. 20 ал.2, изр.2 и чл.116 от ЗдвП, и по непредпазливост причинил смъртта на В. И. С.. Наложено му е наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от четири години и лишаване от правоуправление за срок от две години и шест месеца. В касационната жалба е релевирано и основанието и по чл.348, ал.1 т.2 от НПК. Твърдят се допуснати процесуални нарушения при оценката на доказателствата, без да се конкретизира за кои доказателства става въпрос и кое в анализа им не удовлетворява жалбоподателя. По този повод следва да се напомни, че страните, които сезират касационния съд, дължат да посочат данните, подкрепящи наведеното касационно основание. Декларацията че са допуснати съществени процесуални нарушения, без да се уточнява какви са те, на практика представлява искане за служебна проверка на предпоставките по чл.348, ал.1 т.2 от НПК, а правомощията на касационната инстанция за такава са строго ограничени и се свеждат до констатиране на т.нар. „абсолюни нарушения“ по чл.348, ал.3, т.2-4 от НПК /виж ТР № 5/2018г. на ОСНК на ВКС/. Такива не са допуснати. По конкретното дело съдопроизводствените действия са надлежно протоколирани, не е нарушена тайната на съвещанието, съдебните състави в двете инстанции са формирани съобразно изискванията на чл.28 и чл.29 от НПК и актовете им са мотивирани. Оплакването за нарушение на материалния закон е срещу отказа на съда да приложи привилегирования състав на чл.343а, ал.1 от НК. Установените и неоспорени факти, относими към посочената квалификация са следните: Непосредствено след произшествието и докато пострадалата била все още жива, А. се отправил към насрещнодвижещия се автомобил на св.Г., като крещял „Обадете се на линейка, извикайте бърза помощ!“, въпреки че самият той разполагал с мобилен телефон. Св.Ц. Г. чул виковете му през отворения си прозорец, и макар че нямал видимост към местопроизшествието, разбрал, че е станала катастрофа и сигнализирал на тел.112. Междувременно подсъдимият се върнал до пострадалата, която стенела. Свидетелите Г., които по своя инициатива също се обадили на спешния телефон, възприели, че подсъдимият е изпаднал в шок и обяснявал, как жената е изскочила внезапно. Така изяснената фактическа обстановка не удовлетворява изискването деецът да е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата. Вярно е, че след удара е изминал период от няколко минути, през който евентуално оказаната помощ може да се определи като „необходима“, защото С. е била жива. Следва да бъде споделена и тезата, че в ситуации, при които съществува опасност от допълнителни увреждания при преместване на пострадалия или самият извършител е наранен, адекватната помощ би била обаждане на тел.112, защото обективно е невъзможно да се предприеме друго. Въпреки това, искането за преквалификация следва да бъде отхвърлено, заради липсата на друга съществена предпоставка за намалената отговорност по чл.343а от НК, а именно – поведение, изразяващо се в активни действия,ориентирани към спасяване живота и здравето на пострадалия. Такива не са осъществени от А.. Той е регистрирал необходимостта да се повика линейка, но не е предприел нищо за реализиране на тази инициатива и в крайна сметка помощта е потърсена от други лица /в този смисъл Р № 9/09г. по КНД № 629 от 2008г. III н.о., Р № 252/17г. по КНД № 1045 от 2016г. II н.о., Р № 193/14г. по КНД № 483/14г. III н.о. на ВКС/. При проверка на точното приложение на материалния закон, настоящият съдебен състав констатира, че неправилно във вина на подсъдимия е вменено нарушение на чл.116 от ЗДвП. Нито първоинстанционният, нито апелативният съд са изложили ясни аргументи в подкрепа на така приетата квалификация. Разпоредбата на чл.116 от ЗДвП визира някои категории лица, чието поведение като участници в движението обичайно се отличава с особености в сравнение поведението на останалите пешеходци и водачите следва да го съобразяват при оценка на пътната обстановката. За престарелите хора са характерни затруднения във функционирането на опорно-двигателния апарат, нарушения в равновесието, влошаване на зрението и слуха, забавяне на реакциите и др., което изисква повишена толерантност, внимание и предпазливост към тях. Задължението за особена грижа е формулирано абстрактно и общо, без конкретизация на поведението, в което следва да се прояви. Нормата задава единствено насоки и критерии, по които да се преценява дали водачът е съобразил правилно характера и интензивността на движението при избора на скоростта си и дали е бил в готовност да намали и да спре при възникване на опасност, за да предотврати пътно-транспортно произшествие. В ЗДвП липсва легална дефиниция на „престарял“ човек и обективните характеристики на понятието следва да бъдат изведени чрез тълкуване. Старостта обичайно се свързва с навлизането в неактивната фаза от живота и пенсионирането, т.е. настъпва след 65г. Възрастовите групи отвъд средната възраст според класификацията на Световната здравна организация са три: от 60 до 74г. - възрастни хора, от 75 до 89г. - стари хора /старческа възраст/ и над 90г. – дълголетие. Психолози определят като възрастта от 60 до 75г. като напреднала, а от 75 до 90г. като старческа. ООН приема за начало на третата възраст настъпването на 65г. Според периодизацията в геронтологията възрастта до 75г. е „ранна старост“. Следва да се вземе предвид и употребата на представката „пре-“ в чл.116 от ЗДвП, която сочи, че става въпрос не просто за стари хора, а за много възрастни. От изложеното е видно, че липсва основание като „престарели“ да бъдат определяни лица, които не са достигнали поне 75-80 години. В конкретния случай С. е била на 72г. Липсва елемент и от субективна страна. Подсъдимият е имал възприятия и представи за пострадалата като „престарял“ човек. Впечатленията му са, че тя се е движела по пътното платно нормално, дори бързо, обръщала се е без проблеми. С оглед изложеното, решението следва да бъде изменено, като А. бъде оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл.116 от ЗДвП. ВКС не констатира касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Двете съдебни инстанции са преценили като справедливо наказанието лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца при специален минимум от две години. Така отмереният размер, близък до минималния, означава, че е приет превес на смекчаващи обстоятелства. Санкционните последици за А. са допълнително смекчени с приложението чл.66, ал.1 от НК. Във въззивното решение са отчетени всички факти от значение за отговорността, включително изтъкнатите пред ВКС. Съобразено е съпричиняването от страна на пострадалата, която е пресичала пътното платно на непредназначено за целта място, чистото съдебно минало и добрите характеристични данни на подсъдимия, изразеното съжаление и отправеният призив за оказване на помощ. Становището, че така изброените обстоятелства, относими към обществената опасност на деянието и дееца не разкриват изключителност, следва да бъде споделено. Те са чести при престъпления от този вид, не отговарят и на критерия „многобройност“. Ообстоятелството, че извършителят е лице, изявило се в миналото като недисциплиниран водач, видно от наложените му административни санкции, също съставлява пречка за намаляване на наказанието. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.2 и ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 13 от 11.06.2019г., постановено по ВНОХД № 6/2019г. по описа на Военно-апелативня съд, като признава подсъдимия И. И. А. за невиновен в това, да е управлявал моторното превозно средство в нарушение на разпоредбата на чл.116 от ЗдвП, и го оправдава по така повдигнатото обвинение. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.