Р Е Ш Е Н И Е № 238 Гр.София, 28 май 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря П. В присъствието на прокурора МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 736/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 33/23.09.13 г.,постановена по Н.Д.251/13 г., ОС-Враца /ВрОС/ е признал подсъдимия Т. П. Г. за виновен в извършено от него престъпление по чл.149,ал.5,т.1 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от седем години и шест месеца, търпимо при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от открит тип /по диспозитив, по мотиви типът е закрит/. С решение № 72/04.03.14 г.,постановено от АС-София /САС/, НО, 2 състав, по В.Н.Д.1084/13 г., образувано по жалба на подсъдимия, присъдата е изменена, като П. е оправдан за вменената му блудствена цел-да удовлетвори полово желание без съвкупление- и е намалено наложеното му наказание на пет години и шест месеца лишаване от свобода. Присъдата е отменена в частта, с която е определено лицето да изтърпи определеното му лишаване от свобода в затворническо общежитие от закрит тип. В останалата част е потвърдена. Срещу постановения съдебен акт на САС е постъпила жалба с оплаквания по всички касационни основания. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на дееца. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи. Представителят на ВКП намира същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изтъкнатите в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК Видно от съдържанието на касационната жалба, при развиване на аргументацията в защита на релевираните касационни основания, се разчита смесване между оплакванията за съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, както и кой съдебен акт е предмет на проверка от ВКС. Последното се установява от препратки към първоинстанционната присъда и към обвинителния акт и в тази връзка към обстоятелства, неприети от въззивната инстанция, което дори изрично е отбелязвано в жалбата. Няма съмнение, че в съответствие с разпоредбата на чл.346,т.1 НПК на касационна проверка подлежи съдебният акт на САС и върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е легитимирана да се произнася в неговите рамки. Решението на въззивния съд от своя страна е пълно и обстоятелствено по отношение на всички релевантни за настоящото производство фактори и отговаря на изискванията, заложени в чл.339 НПК. То съдържа аргументация, която не препраща в буквален смисъл към приетото от първостепенния съд, а на негова база се изграждат отговорите по въздигнатите доводи и се прави пълен въззивен служебен преглед. В крайна сметка внимателният прочит на касационната жалба навежда на извод, че недоволството, мотивирано като нарушение на чл.348,ал.1,т.2 НПК, се обосновава с липса на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, въз основа на ръководене от закона; неизлагане на мотивация от страна на въззивния съд за наличието на специалната цел, предвидена в разпоредбата на чл.149,ал.1 НК и необлягане на гласни доказателствени средства, формулиращи заключения в благоприятна за дееца посока. Оттук се извежда и нарушението на чл.348,ал.1,т.1 НПК с осъждане на Г.. Първо, развиването на довода за неправилна оценка на гласните доказателствени източници е съпътствано с лична преценка на защитата на жалбоподателя за стойността на показанията, дадени от жената, с която Г. живее на съпружески начала, установяваща, че към инкриминираното му време се е намирал у дома. Освен това се констатира,че деецът има колело, с което ходи на пазар и в тази връзка „съдът побързал да го признае за виновен”. Очевидно се има предвид обстоятелството, че пострадалите момичета и основният свидетел П. съобщават факти, свързани с инкриминираното деяние, относими към обстоятелството, че Г. е бил с колело, с което се е оттеглил след извършване на престъпното посегателство. Настоява се на необходимостта от кредитиране показанията на фактическата съпруга на Г. и на обясненията на самия него, без да се сочат процедурни недъзи по разбора на доказателствените материали от страна на въззивния съд и извеждане в тази връзка на различни, неблагоприятни за дееца, изводи. Съдебен подход като посочения би формулирал извод за наличие на процесуално нарушение, което може да се контролира от касационната инстанция. На практика обаче в жалбата се оспорва суверенното право на решаващите съдилища да правят своя преценка на доказателствата, да се доверяват на едни и да отхвърлят други, дори и когато съответният съд е изложил подробно становище за заетата позиция, както е в конкретния случай. А това не е в правомощията на ВКС, тъй като касае необоснованост, която не е касационно основание. В посока на атакуване позицията на САС за доверяване на цитираните свидетели, се въвежда обстоятелството, че подсъдимият и фактическата му съпруга отглеждат прасета и се изхранват, продавайки ги на пазара, в каквато връзка има желание за злепоставяне и набедяване на касатора в извършване на конкретното престъпление, за което имало данни по делото. Тази инстанция категорично не може да се солидаризира с така лансираната теза. Изключително прецизно решаващите съдилища са изследвали поведението на децата по съобщаване на съставомерни обстоятелства лично и на тяхна роднина /баба на едното и майка на другото момиченце/, в комбинация с видяното и възпроизведено от свидетеля П.. Проверен и правилно отхвърлен е отстояван от подсъдимия факт, че към вменения му момент свидетелят-очевидец е бил в болница. Няма обективни данни, извън заявеното от дееца /неговите обяснения са както доказателствено средство,така и средство за защита/, защо П., пострадалите деца и техните близки биха имали мотив да го уличат в неизвършено от него престъпление. По-нататък се твърди, че съдът не е откроил доказателства, които да сочат на наличие на умисъл и специалната цел, необходим съставомерен елемент за осъществяване на деяние по чл.149 НК. Казаното не отговаря на аргументацията на съдилищата по същество и в частност на мотивите на САС. За умисъла и целта се изхожда от обективно установеното поведение на подсъдимия и в процесния случай са изложени съображения за присъствие на тези характеристики- освен чрез действия, и чрез отправени думи. На последно място по възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила, в тази част на изложението трябва да се изрази несъгласие с твърдяното в жалбата, че признаването на касатора за виновен е обосновано с негови предишни осъждания. Простият прочит на атакувания съдебен акт, който отново се подчертава, е този на САС, установява ярко присъствие на мотиви по отношение на приетата престъпна деятелност и казаното в сезиращия настоящата инстанция документ не отговаря на процесуалната действителност. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване е необходимо да се вземе отношение за разпита от страна на първостепенния съд на свидетелката Л. Ц., която е била седемгодишна към момента на извършване на престъплението. Това е в контекста на изводите, направени по назначената в хода на досъдебното производство съдебно-психолого-психиатрична експертиза за детето, относими към нейна свидетелска годност. Независимо от заявеното от съдебните експерти, първоинстанционният съд е подходил към изслушване на потърпевшата пред себе си. Важният извод е, че детето не притежава психическа зрялост да възприема деянието /блудство/ като непозволено и наказуемо и по разясненията, дадени от вещите лица в съдебно заседание, не е пожелало да говори пред тях, а чрез майка си е възпроизвело станалото. Същевременно пред ВрОС Ц. добросъвестно е разказала какво се е случило и изводът на присъстващия по време на разпита педагог е за нейна искреност при възпроизвеждане на фактите. Като решаващ орган в наказателния процес именно съдът прави крайната преценка за наличие или не на свидетелска годност, базирайки се на относими в такъв аспект доказателствени материали. Така е направено и в процесния казус. Съдилищата са приели свидетелска годност на момиченцето и са се доверили на казаното от нея. И без показанията й обаче престъпната деятелност на касатора би била установена по съответен доказателствен път, включително и що се отнася до действията му по отношение на самата Ц.. В такава насока са и мотивите на въззивния съд, изложени на л.31 от второинстанционното производство. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА чл.348,ал.1,т.1 НПК: То следва да се разглежда на две основни плоскости. На първо място според съдържанието на жалбата /макар и подредеността да не е такава/, с оглед изключване на по-нататъшни разсъждения по обсъждания въпрос, трябва да се отбележи, че подсъдимият е оправдан по повдигнатото му първоначално обвинение „с цел да бъде удовлетворено полово желание без съвкупление”, за което са изписани подробни мотиви на стр.6 от съдебното решение. Затова и няма да бъде обсъждан упрек за необсъждане от страна на въззивния съд на неприкосновение на плът в плът, определящо липсата на установена цел за полово удовлетворение. Трябва да се обърне внимание единствено на обстоятелството, че САС не е изключил наличието на специална цел въобще, когато не би било налице и процесното престъпление, а само такава при споменатата характеристика. На второ място, що се касае до наличието на признака „с цел да се възбуди полово желание”, приетото от решаващия втори съд е ясно и правилно изведено на фона на установените фактически обстоятелства. Законосъобразно възприети като съставомерни за престъплението блудство са констатираните прегръщане, опипване на момиченцата едното по гърдите, другото по половия орган-еротогенни зони- и целуване. „Опитът за целувка”, за който говори защитата, е свързан с обстоятелството, че Б. П. се е съпротивлявала. А опипването на гърдите на П., както и по половия орган на Ц., която при това е била съборена на земята, са несъмнено установени и са типични блудствени действия. Цялостното обективно поведение на подсъдимия навежда на верния извод за наличие на предвидената в закона специфична цел, обосноваваща и прекия умисъл. Смущението му, посочено в жалбата, изведено по показанията на свидетеля П., се дължи на обстоятелството, че е бил упрекнат от последния за своето поведение спрямо малките момичета. В светлината на казаното току-що, присъствието на самата цел „да възбуди полово желание без съвкупление” въобще не изисква извършителят реално да е възбуден и това да е установено с гласни доказателствени средства, както се твърди в жалбата. Още по-малко изисква възбуда на потърпевшите, в каквато насока може да се тълкува част от обосновката на третираното възражение на защитата. Тук всъщност е очевидно объркването, въведено и от самия въззивен съд, посочил на стр.6 от своето изложение, че блудството е резултатно престъпление /абзац първи, трети ред отдолу-нагоре/. Теорията и практиката са имали повод да се произнасят и поне що се касае до блудството с малолетни лица-чл.149 НК, се приема, че престъплението е формално, не изисква настъпване на определен резултат и за осъществяването му е достатъчно само наличието на цел към неговото постигане-Р.77/18.11.81 г., постановено по Н.Д.26/81 г.на 1 н.о.на ВС на РБ. Затова опит при него е несъставомерен. На тази база би могло да се спори по така нар.”опит за целувка”, което действие бе обсъдено по-горе. Казаното от защитата обаче е вътрешно противоречиво, доколкото се твърди, че законът не допуска при блудствени действия по чл.149,ал.1 НК да има опит, което в принципен план е характерно за престъпленията на просто извършване, а същевременно се претендира резултатност на деянието по казуса, с необходимост от постигане на целта чрез реална възбуда. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА чл.348,ал.1,т.3 НПК. То не е подкрепено с никоя от предпоставките, визирани в нормата на чл.348,ал.5 вр. ал.1,т.3 НПК, а с общи изявления за несобективно отношение на въззивния съд и осъждане на невинен човек. Неясно остава заявеното защо според защитата е наложено наказание близо до горната граница за предвиденото в закона, след като оповестеното в санкционната част на материалноправната норма, за прекрачването на която подсъдимият е признат за виновен и осъден- такава по чл.149,ал.5,т.1 НК- наказание лишаване от свобода, е от пет до двадесет години, а отмереното на касатора такова е пет години и шест месеца. Вероятно изписаното е резултат на объркване с чл.149,ал.1 НК /в каквато връзка е квалификацията по ал.5/, в която е визирано наказание лишаване от свобода от една до шест години. При всички случаи обаче по същество липсват каквито и да са мотиви с оглед явна несправедливост на наложеното наказание. Не са изложени такива и в съдебно заседание пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Затова няма база, на която да се стъпи, за да се обсъжда наличие или не на релевираното оплакване. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 72/04.03.14 г.,постановено от АС-София, НО, 2 състав по В.Н.Д.1084/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/