4 Решение по т.д.№ 1072/2010 год. на ВКС-ТК, І т.о. Р Е Ш Е Н И Е №160 София, 15.12.2011 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и единадесета година в състав: Председател: Таня Райковска Членове: Дария Проданова Тотка Калчева при участието на секретаря Красимира Атанасова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1072 по описа за 2010 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.386 ал.3 ГПК вр.чл.186 ал.2 т.1 вр.ал.3 З.. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 372 от 13.07.2010 год. по т.д.№ 111/2010 год. на Софийския апелативен съд. С него съставът на САС е потвърдил Решение № 678 от 09.12.2009 год. по гр.д.№ 310/2009 год. на Софийски окръжен съд. В касационната жалба се подържат основанията по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради нарушения на материалния и процесуалния закони. Конкретните доводи са свързани с неправилното тълкуване на клаузата на чл.9 ал.1 т.4 от Общите условия на договорите за продажба на ел.енергия (ОУ) и неправилният и в противоречие с чл.9 и чл.20 ЗЗД, че клаузата е нищожна. Твърди се и недопустимост на иска на присъединения ищец Ц. Г., поради липсата на правен интерес за него. В представен писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК, ответникът по касация Комисия за защита на потребителите изразява становище, че въззивното решение е законосъобразно. Претендира присъждането на разноски, съобразно юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация Ц. Т. Г. не изразява становище. Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по заявените с жалбата основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното: Жалбата е неоснователна. Предявени са по реда на чл.379 и сл.ГПК и на основание чл.148 ал.1 З. от Комисията за защита на потребителите срещу [фирма] три обективно съединени иска по чл.146 ал.3 вр.чл.143 З. за прогласяване нищожността на чл.9 ал.1 т.4; чл.29 ал.2 и чл.30 ал.2 от „Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], поради създадената с тях тяхната неравнопоставеност по смисъла на цитирания по-горе чл.143 З.. Конкретните аргументи за неравнопоставеност са, че: 1./ Клаузата на чл.9 ал.1 т.4 ОУ предвижда възможност за електроснабдителното предприятие да откаже започване на продажба на електроенергия, ако потребителят не представи документи за които липсва изчерпателен списък, а липсва и конкретен ориентир какви биха били възможните такива; 2./ Предвиденият в чл.29 ал.2 ОУ едва 30-дневен срок за претендиране на дължимо от [фирма] обезщетение, е по рестриктивен от предвидения в общия граждански закон, регламентиращ погасителната давност; 3./ Основанията за неравнопоставеност на клаузата на чл.30 ал.2 ОУ са като тези при чл.29 ал.2 ОУ. Последователно подържаната от ответника-касатор теза е, че посочените по-горе клаузи не създаван неравнопоставеност между потребителите и доставчика на електрическа енергия при възникването и съществуването на договорна връзка между тях. Първоинстанционният съд е уважил и трите обективно съединени иска, приемайки, че е по отношение на първият от тях е налице неравнопоставеност по смисъла на чл.143 т.13 З., а по отношение на втория и третия - неравнопоставеност по смисъла на чл.143 т.2 З.. За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на САС също е приел, че спорните клаузи създават неравнопоставеност, както и че фактът на одобряване на Общите условия от ДКЕВР не изчерпва защитата на потребителите и не осуетява търсенето и по друг ред. Становището на настоящата съдебна инстанция, че касационната жалба е неоснователна, произтича от следното: Първият довод по касационната жалба е за недопустимост на производството по иска на Ц. Г., който е конституиран като страна в процеса в нарушение на чл.379 ГПК, като преценката за правния интерес от участието му е следвало да бъде извършена по реда на чл.129 ГПК. Този довод е неоснователен. Ищец по делото е Комисията за защита на потребителите. Ц. Г. е приет като участник в процеса по реда и на основание чл.383 ал.1 т.1 ГПК, като няма спор, че искането му за участие е направено в предвидения от закона срок. Интересът му произтича от качеството на потребител – абонат на [фирма] по отношение на който действат Общите условия. Законът не поставя допълнителни предпоставки за конституирането по този ред на допълнителни участници в процеса. Ще следва да се отбележи, че тезата на касатора относно недопустимост на участието на Г. е и неясна. Конституирането/неконституирането на допълнителен участник не рефлектира върху правата на ответника по колективния иск (в случая [фирма]), доколкото участникът не въвежда нови основания, не променя или разширява предмета на спора, въведен от ищеца по делото, а и в случая е заявил, че няма да осъществява защитата си самостоятелно. По отношение клаузата на чл.9 ал.1 т.4 от ОУ, позоваването на касатора на липса на неравнопоставеност се аргументира с чл.20 ЗЗД и чл.145 ЗПП. Настоящия съдебен състав счита, че в случая чл.20 ЗЗД няма отношение към тезата на ищеца, доколкото изчерпателното изброяване на документите (изключващо неравнопоставеността) не може да се изведе от тълкуването на други клаузи на договора за продажба при липсата на изрично препращане. Позоваването на възможността за обжалване на отказа за започване на продажба, за който отказ се предвижда мотивиране т.е., че необходимите документи биха били посочени в него е несъстоятелно. Ако би било възприето, изводът би бил, че за [фирма] възниква задължение за конкретизацията на изискванията, едва след обжалване на отказ, постановен от него, поради неспазването им. Доводите за неправилност на въззивното решение при преценка на клаузите на чл.29 ал.2 и чл.30 ал.2 ОУ са сходни. Настоящият съдебен състав счита, че те са неоснователни. Така, както са формулирани, те налагат разбирането, че правото на потребителя да получи обезщетение се преклудира в посочения 30-дневен срок и създават у него убеждението, че след изтичането му, не може да предяви такова искане. Ако се приеме, тезата, че сочените разпоредби наистина сочат само договорен т.е. препоръчителен срок и правото на обезщетение може да бъде реализирано на основание ал.3 на чл.29 и ал.3 на чл.30, то в този случай се поставя въпроса за смисъла от съществуването им (ако са ясни и не пораждат съмнение) и за неравнопоставеността, която създават, ако са неясни и въвеждат в заблуждение потребителя, тъй като тълкуването на клаузата на ал.3 може да се тълкува и като размер на вреда, формиран след приспадане на размера по ал.1 за който срокът е изтекъл по ал.2. Това е допълнителен аргумент за неравностойност на клаузата, която дори и тълкувана по този начин (съпоставка с ал.3) отново е в ущърб на едната страна по договора. Настоящият съдебен състав счита, че при разглеждането на спора от въззивния съд не са допуснати нарушения на процесуалния закон, решението е обосновано и законосъобразно и ще следва да бъде оставено в сила. На ответника Комисия за защита на потребителите ще следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция – юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е бил представляван от юрисконсулт. Определеният по реда на § 1 вр.чл.7 ал.1 т.4 от Наредбата за адв. Възнаграждения размер, е 150 лв. Поради гореизложените съображения, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила Решение № 372 от 13.07.2010 год. по т.д.№ 111/2010 год. на Софийския апелативен съд. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Комисията за защита на потребителите сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) на основание чл.78 ал.8 ГПК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.