Р Е Ш Е Н И Е №229 гр. София, 24.04.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 246 по описа за 2018 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 394/ 05.10.2017 г. по гр.д. № 531/ 2017 г., с което Русенски окръжен съд, като потвърждава решение № 760/ 16.06.2017 г. по гр.д. № 914/ 2017 г. на Русенски районен съд на основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК признава за установено между [община], от една страна, и Е. В. К. и А. А. К., от друга, че е неистински документ нотариален акт по договор № 123/ 16.12.1947, том VII, рег. № 2496, дело № 2406/ 1947 г. на нотариус А. К.. Решението е допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуално-правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо, преди да пристъпи към решаването на спора по същество? 2. Кога е налице правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК за неистинност на документ в хипотезата, в която оспореният документ не е представен като доказателство по друго дело?. По първия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд е длъжен да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционното решение е недопустимо, а да пристъпи към решаване на правния спор, след като прецени, че то е валидно - изцяло и допустимо – в обжалваната част. Въззивният съд извършва тази проверка и служебно, доколкото тя се отнася до възможните най-тежки пороци на правосъдния акт (чл. 269, изр. 1 ГПК). Оплакването, че условията за допустимост на първоинстанционното решение не са спазени, може да въведе жалбоподателят, включително след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но и всяка друга страна по гражданското дело, която има правен интерес да се позове на процесуалната пречка. Процесуалните предпоставки (положителни и отрицателни) обуславят допустимостта на първоинстанционното, но и на въззивното решение. Ако въззивният съд игнорира оплакването за наличието на процесуална пречка при постановеното първоинстанционно решение, а реши правния спор, въззивното решение е недопустимо, но само ако към момента на постановяване на въззивното решение действително има процесуална пречка - изтъкнатата от страните или различна. Даденият отговор обобщава константната практика на Върховния касационен съд по първия въпрос. Отговорът на втория въпрос е даден в решение № 124/ 18.04.2013 г. по гр.д. № 783/ 2012 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и в определение № 778/ 03.12.2015 г. по ч.гр.д. № 5924/ 2015 г. на ВКС, ГК, IV-то отд., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В тази своя казуална практика ВКС доразвива нормативното тълкуване на чл. 124, ал. 4, изр. 1 и чл. 193 ГПК, извършено с ТР № 5/ 14.11.2012 г. по тълк.д. № 5/ 2011 г. ОСГТК. Прието е, че искът за установяване истинността на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим, когато: 1) е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорването на документа по реда на чл. 193 ГПК в производство по друго гражданско дело между страните; 2) документът доказва или отрича факт от значение за възникването, съществуването, изискуемостта или погасяването на гражданско право или правоотношение и 3) ищецът има правен интерес от установяването или отричането на гражданското право или правоотношението, доколкото от него е производен и правният му интерес да оспорва документа. Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя казуалната практика. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за основателно оплакването в жалбата, че въззивното решение е недопустимо. Съображенията са следните: Правният интерес от иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, предявен от [община], е обоснован с твърденията, че е неистински договорът за покупко-продажба по н.а. № 123/ 16.12.1947 г., том VII, рег. № 2496, дело № 2406/ 1947 г. на нотариус А. К., с който един имот в [населено място] е бил закупен от В. Й. К., наследодател на ответниците Е. К. и А. К.. Ищецът е твърдял, че нотариалният акт е бил подправен от трето за процеса лице (Ю. С. С.), купувачът по договора е Г. Б. Е., а не наследодателят и тази подправка е установена в мотивите към две осъдителни присъди. В писмения отговор на исковата молба ответниците са възразили, че ищецът няма правен интерес от оспорването на нотариалния акт. С първоинстанционното решение е прието, че правният интерес е производен от това, че между страните няма друго гражданско дело, преклузията по чл. 193 ГПК не е възможна. Прието е, че исковете са основателни, доколкото оспореният нотариален акт е подправен в частта относно купувача по договора. Касаторите са обжалвали решението. Едно от оплакванията във въззивната жалба е, че решението е постановено при изтъкнатата с отговора абсолютна процесуална пречка. В своето решение въззивният съд не го е разгледал, а е потвърдил първоинстанционното решение, след като също е достигнал до извода, че нотариалният акт е подправен. Настоящият състав намира, че въззивният съд е нарушил чл. 269 ГПК и е постановил недопустимо решение. Между страните е нямало спор, че: 1) имотът, предмет на договора за покупко-продажба по нотариалния акт, е бил одържавен по ЗОЕГПНС (обн. ДВ бр. 87/ 48 г.) и 2) ответниците не са заявявали пред [община] свои права, основани на договора по нотариалния акт и в частност, не са се позовавали на реституционното основание по чл. 1 ЗВСОНИ. В константната практика на ВКС (решение № 240/ 24.07.2012 г. по гр.д. № 1472/ 2010 г. на ВКС, ГК, I-во ГО, решение № 215/ 22.12.2015 г. по гр.д. № 6209/ 2014 г. на ВКС, ГК, I-во отд., и много други, постановени по реда на чл. 290 ГПК) се приема, че Закона за възстановяване собствеността на някои одържавени недвижими имоти. ЗВСОНИ има за цел да върне на бившите собственици имуществото, което е одържавено в периода 1944 г. – 1989 г. въз основа на изброените в чл. 1 и 2, ал. 1 закони, както и движимото и недвижимо имущество, отнето от държавата без законово основание, или отчуждено не по установения законов ред. Чл. 3, ал. 1, изр. 2 ЗВСОНИ (в първоначалната редакция) гласи, че собствеността върху имотите по чл. 1 и 2 се възстановява на лицата, от които те са били отнети, или на техните наследници по закон, а в чл. 9 ЗВСОНИ е предоставена възможност на лицата, които са нямали документ за собственост, да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка, като докажат, че са били собственици към датата на отнемане на собствеността. Допълнението на чл. 3, ал. 1, изр. 2 ЗВСОНИ (ЗИДЗВСОНИ, обн. ДВ бр. 107/ 1997 г.), съгласно което правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели, не следва да се тълкува самостоятелно и не води до извод, че променя правоимащите лица. Разпоредбата препраща към исковия ред за разрешаването на конкуренцията между правата на лицата, които твърдят, че са били собственици към момента на одържавяването във връзка с техни реституционни претенции. Чл. 3, ал. 1, изр. 2 ЗВСОНИ е създадена оборима презумпция по отношение на държавата и субектите, посочени в чл. 1 ЗВСОНИ, спрямо които с влизане в сила на Закона за собственици се считат лицата, от които имуществото е било отнето или техните правоприемници. В материално-правен аспект обаче собствеността не се възстановява в полза на лицето, от което е отнета, а в полза на действителния собственик. Обратното тълкуване не може да бъде възприето, доколкото провеждането му би имало за резултат по силата на реституционна норма имуществото да се придобие от лице, което не е било негов собственик, а това противоречи на целта на закона да възстанови отнетата собственост. Собствеността по ЗВСОНИ се възстановява по силата на закона и при спор за собственост към настоящия момент страната, която твърди, че е собственик по реституция, не може да се позовава само на акта на одържавяването, в който е посочено, че от него се отнема имуществото в полза на държавата. Тази страна е длъжна по общото правило на чл. 154 ГПК да докаже фактите, породили собствеността преди и към момента на одържавяването. Следователно в отношенията между страните по настоящото гражданско дело важи презумпцията по чл. 3, ал. 1, изр. 2 ЗВСОНИ, а тя предвижда, че с влизане в сила на Закона за собственик на имота се счита лицето, от което собствеността е отнета или неговите правоприемници. По делото няма твърдения и липсват доказателства за извършена подправка не само на договора за покупко-продажба по н.а. № 123/ 16.12.1947 г., но и на акта за одържавяване на имота по ЗОЕГПНС. Това означава, че при представяне единствено на нотариалния акт, оспорен с иска, ответниците не могат да очакват, че [община] ще зачете каквато и да било тяхна претенция, основана на реституционното право по чл. 1 ЗВСОНИ. При съставения акт № 6544/ 25.08.2011 г., с който имотът е актуван като частна общинска собственост, те не могат да очакват [община] да им издаде и документите, които са необходими за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка за този имот. Следователно ищецът няма правен интерес от предявения иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК. Въпреки че няма заведено друго гражданско дело, по което да е представен оспореният нотариален акт, а не е възможна преклузията по чл. 193 ГПК, документът няма никакво значение в отношенията между страните. Като не е установил наличието на абсолютната процесуална пречка за допустимост (липса на правен интерес от исковете по чл. 124, ал. 1, изр. 1 ГПК), а ги е разгледал и уважил, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Касационната инстанция е длъжна да го обезсили, включително потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, и да прекрати производството (чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК). При този изход и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на ответника по касация, ищец по недопустимия иск, следва да се постави сумата 110.00 лв. - разноските по делото, сторени от касаторите, ответници по иска. Претенцията по чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА не следва да бъде уважена. Не са представени доказателства за основанията, при които адв. Д. твърди, че е предоставил безплатно адвокатско представителство на ответниците по делото. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 394/ 05.10.2017 г. по гр.д. № 531/ 2017 г. на Русенски окръжен съд и решение № 760/ 16.06.2017 г. по гр.д. № 914/ 2017 г. на Русенски районен съд. ПРЕКРАТЯВА производството по иска на [община], [населено място], пл. „Свобода“ № 6, срещу Е. В. К. ЕГН [ЕГН] и А. А. К. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], вх. 1, ет. 3, ап. 7, за установяване неистинността на договора по н.а. № 123/ 16.12.1947, том VII, рег. № 2496, дело № 2406/ 1947 г. на нотариус А. К.. ОСЪЖДА [община] да заплати на Е. В. К. и на А. А. К. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 110.00 лв. – разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.