Р Е Ш Е Н И Е
№ 283
Гр.София, 26.06.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети юни, 2015 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 221/15 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда, постановена на 01.04.14 г.от ГС-София /СГС/, НО, 7 състав по Н.Д. 4938/13 г., подсъдимият Х. Н. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3,пр.1,б.Б,пр.1 и б. А,пр.2 вр.ал.1 вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК, поради допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.25,ал.1 ЗДП и чл.51,ал.2 ППЗДП. Във връзка с чл.54 НК на П. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, което да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Деецът е оправдан да е извършил престъплението с концентрация на алкохол в кръвта 0,82 промила /приета е концентрация 0,5 промила/, както и да е извършил нарушения на чл.25,ал.2; чл.38,ал.1 и 3 и чл.39 ЗДП. На основание чл.343 Г НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години.
Тази присъда е потвърдена с решение № 408/19.11.14 г.,постановено от АС-София /САС/, НО, 8 състав по В.Н.Д.912/14 г.
Въззивният съдебен акт е обжалван от подсъдимия чрез неговия защитник, като в касационната жалба са релевирани всички основания по чл.348,ал.1 НПК. Моли се решението на САС да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан. Алтернативно се настоява да се отмени решението на въззивната инстанция, да се отмени и присъдата на СГС, като делото бъде върнато на досъдебното производство поради съществени допуснати нарушения на тази фаза на процеса. Последно се моли да се намали размерът на наложеното наказание, като се приложи и разпоредбата на чл.66 НК.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият лично и представляван от своя защитник, поддържат жалбата с отразените в нея доводи. Представя се и писмено становище, в което са доразвити аргументите по касационната жалба.
Прокурорът изразява становище, че решаващите съдилища неправилно са преценили поведението на подсъдимия като извършване на маневра, поради което постановените съдебни актове са незаконосъобразни. Иска отмяна и връщане на делото за ново разглеждане.
Частният обвинител А. И. се явява лично и чрез своя повереник изразява становище за липса на предпоставки за уважаване на жалбата.
Същото е становището и на частните обвинители В. И. и С. М..
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложените в нея възражения, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по силата на чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да вземе отношение по съществото на аргументите, които могат да бъдат обсъждани в процесното производство, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да се спре на няколко проблема, поставени от изявленията на страните.
Първо, защитникът на подсъдимия най-напред отстоява сериозни неблагополучия при изготвянето на обвинителния акт, които съществено са накърнили правото на защита на подзащитния му, възвеждайки не само неясни обвинения при нормите на специалното законодателство, но и отличие от обстоятелствата по привличане на лицето като обвиняем. Само трябва да се отбележи, че това е направено въпреки оправдаването на касатора по голямата част от вменените му с обвинителния инструмент нарушения на специалното законодателство и липса на оспорване в тази връзка от държавното и частното обвинение. По повод казаното се отправя претенция за отмяна на постановените по делото решение и присъда и връщане на делото на прокуратурата.
За да може да подходи по поискания начин, ВКС трябва да използва някое от дадените му в процесуалния закон правомощия за това. Видно от разпоредбата на чл.354,ал.3 НПК- единствената такава, позволяваща отмяна на съдебните актове в обсъждания аспект, след изменение на НПК, норми за което са публикувани в бр.32/10 г.на Д.в-к, касационната инстанция отменя присъдата изцяло или отчасти и връща делото за ново разглеждане на първата или въззивната инстанция. Простият прочит на текста установява, че не е допустимо връщане на досъдебното производство. Действително, в процесуалния закон присъства разпоредба, която дава възможност делото да се върне на ДП от върховната съдебна инстанция по наказателни дела, но тя не е относима към процесния казус, доколкото касае задочно осъдено лице-чл.425,ал.2 НПК. Отделен е въпросът, че преценката на процесуалната действителност може да наведе на категоричен извод, че на досъдебното производство е допуснато флагрантно процесуално нарушение, което не е възможно по никакъв начин да бъде санирано в хода на разглеждане на делото пред съд, при постановена осъдителна присъда. Като най-прост пример следва да бъде посочена липсата на защитник при предявяване на обвинението на досъдебна фаза при предпоставки за задължителна защита по силата на разпоредбата на чл.94 НПК. Тогава обаче, предвид разписаните му правомощия, ВКС трябва да търси друг начин за поправяне на порока, не чрез връщане на делото направо на прокурора, както иска защитата. Възможен подход е отмяна на решението на въззивната инстанция и присъдата на първоинстанционния съд и връщане на делото за ново разглеждане на последния, с ясни указания в коментираната насока. Такава претенция обаче защитникът на дееца не отправя.
Второ, в касационната жалба се съдържа искане за оправдаване на касатора. Видно от съдържанието на самата нея и от писменото изложение, представено в съдебно заседание пред този съд, искането се корени в направения собствен анализ на доказателствените източници и въз основа на това- в извод за неправилно приета фактология по престъпната дейност от страна на СГС и САС и следователно-невярно приложение на материалното право с осъждане на дееца. Иначе казано, претендира се излагане на личен разбор от страна на ВКС на доказателствата по делото, който да следва направения от защитата такъв. Оттам се желае да се изведе непрестъпна фактология и деецът да бъде оправдан пряко от този съд. Предложеното представлява оплакване за необоснованост, която не е касационно основание, както е видно от чл.348 НПК. И това е обяснимо,защото необосноваността е относима към съдилища по фактите. ВКС е съд по правото и при липсата на условията на чл.354,ал.5,изр.2 НПК не прави доказателствен анализ. Той оценява допуснати ли са пороци в процесуалната дейност на решаващите съдилища и ако намери такива, е легитимиран да отмени съответните съдебни актове и да върне делото за ново разглеждане. Прилагането на разпоредбата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, когато се оправдава подсъдимият, е дължимо, ако се прецени, че липсват недъзи при допускане, събиране, проверка и анализ на доказателствата, вярно е изведена фактологията, приета от контролирания съд за престъпна, но правният анализ на същата в контекста на относимата материалноправна норма установява липса на съставомерност. В конкретния казус не може да има подобна преценка, тъй като възприетите фактически положения излагат наличие на престъпно поведение.
Трето, голяма част от аргументацията на защитата е свързана с необоснованост на атакувания съдебен акт и предвид изложените вече съображения за нея, макар и в друга връзка, ВКС няма да се занимава с такива доводи. Същото се отнася и до оплакването за непълнота на доказателствата. Твърди се, че такъв недостатък бил допуснат от първия съд, но САС не го поправил. И тази теза се прокарва, въпреки че пред втората инстанция, чийто акт подлежи на ревизия пред ВКС, никоя страна не е отправила никакви доказателствени искания. Непълнотата не е касационно основание и няма да бъде самостойно обсъждана. Отделен е въпросът, че отказ от попълване на производството с относими към него доказателства, за което страните могат да претендират по съответния процесуален ред, а съдилищата по фактите да вземат и служебно решение в тази посока, е възможно да бъде разглеждан на плоскостта на съществено процесуално нарушение по силата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Тогава обаче действията на решаващия орган се оценяват на плоскостта на съблюдаване на разпоредбата на чл.13,ал.1 НПК, в светлината на генерирана активност и от самите страни- когато се отнася за съдебното производство, както е в процесния казус.
Четвърто, прокурорът от ВКП намира, че СГС и САС неправилно са преценили, че касаторът е извършвал маневра и са разкрили нарушение на правилото за движение по пътищата, заложено в разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗДП. Неясно за тази инстанция остава какви указания се претендира да се дадат на долустоящия съд при поисканата отмяна на постановеното решение, след като за повечето нарушения на процесуалните правила деецът е оправдан и това оправдаване не е атакувано от легитимираните страни. Изменение на обвинението по смисъла на чл.287 НПК, ако такова се цели, е недопустимо при актуалното развитие на производството, дори да бъде отменена присъдата на СГС и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Държавният обвинител не разгръща позицията си в насока дали изисква решаващият съд да приеме присъствие единствено на обвинение за нарушаване на правилото за движение по пътищата,съдържащо се в чл.51, ал.2 ЗДП-пътен знак със задължително предписание Г 1 „Движение само направо след знака” и по какъв начин решаващ съд би могъл да поправи неправилността, която се явява възведена от самото държавно обвинение с внесения обвинителен акт.
По същество погледната, жалбата е частично основателна.
Първото оплакване, което се отправя, е за допуснати на досъдебното производство нарушения на процесуалните правила, които съществено са ограничили правото на касатора на пълноценно участие в процеса. Твърди се, че обвинението е различно измежду повдигнатото такова от разследващ орган и отразеното в обвинителния инструмент. Твърди се също така, че самият обвинителен акт е непрецизно изготвен. В подкрепа на това от една страна му се прави анализ все едно обстоятелствата по него не следва да бъдат установявани и не са установени в хода на съдебно дирене, а от друга- поради разлика между обстоятелствената част на същия и намерената за налична правна квалификация, различни от приетото от съда. Не е формулирано последното твърдение на основание какви обстоятелства се отправя. Не е ясно и защо тези възражения по повод допуснати „флагрантни” нарушения на досъдебното производство се повдигат едва пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Според изложенията пред СГС в първото пред него съдебно заседание, подсъдимият и неговата защита са дали да се разбере,че са напълно наясно с повдигнатото по обвинителен акт обвинение и не са споменали разгърнатата сега позиция.
Видно от постановлението за привличане на обвиняем от 16.04.13 г., приложено на л.132-135 от ДП, което е предявено на П. точно в присъствието на упълномощения от него провокиращ настоящите разсъждения защитник адвокат Н. Д., вменените по същото нарушения на правилата на специалното законодателство са буквално внесени и в обвинителния акт. Последният от своя страна съдържа описание на фактите въз основа на събраните на досъдебното производство доказателства,водещи до извод за допуснатите нарушения на пътното законодателство и осъщественото в тяхна връзка престъпно деяние. Решаващите съдилища са направили оценка на доказателствената съвкупност въз основа на пълноценно проведено съдебно следствие, в рамките на което са установявани факти, обмисляни на плоскостта на повдигнатото обвинение, без да са налице нововъзникнали фактологически положения, които да са включени в престъпната деятелност на П.. В крайна сметка подсъдимият е оправдан за допускане на нарушения на чл.25,ал.2,чл.38 и чл.39 ЗДП и това оправдаване не е оспорвано. Ето защо основателно САС не е взел отношение по разискванията на защитата за тези вменени с обвинителния акт текстове на специалното законодателство, като изрично на л.14 от решението е направил това уточнение. Предвид казаното, ВКС въобще няма да се занимава с разработените в касационната жалба тези за: общи недъзи по изготвения обвинителен акт; както и за неоснователност на нарушенията на правилата на пътното законодателство, за които е налице оправдаване, дължимото отнасяне на обстоятелства по тях към процесното деяние и претендираната липса на мотиви относно същите във въззивния съдебен акт.
Второто оплакване, което следва да бъде разгледано, касаещо неяснота на обвинението в обвинителния акт, която е довела до нарушение на правото на защита на дееца още на досъдебното производство, е атакувано и поради липса на обсъждане от страна на решаващите съдилища на същото. Това е цифровото формулиране по чл.343, ал.4 вр.ал.3,пр.1,б.Б,пр.1 и б.А,пр.2 вр.ал.1 вр.чл.342, ал.1,пр.3 НК. Действително, такова обсъждане липсва в присъдата и решението, но то е защото подсъдимият и неговата защита никога не са направили и най-малък намек, че не са наясно с формулировката на повдигнатото обвинение- нито на досъдебното производство, нито пред СГС или САС. Нужно е да се заяви, че освен цифрово, обвинението има и словно изражение, което е ясно. И така, комплексният прочит на вмененото престъпно деяние на П. обуславя, че той е признат за виновен и осъден /както е и по обвинителен акт/ за това, че в пияно състояние /чл.343,ал.3,пр.1/, при нарушение на съответни правила за движение по пътищата, е причинил ПТП, вследствие на което са нанесени средна телесна повреда на един пострадал /чл.343,ал.3,б.А,пр.2/ и смърт на друг, без да се касае за особено тежък случай /чл.343,ал.3,б.Б,пр.1/. На фона на последното отразяване е и препращането от ал.4 на третирания законов текст, който задължава налагане на наказание по б.Б на ал.3- от три до десет години лишаване от свобода- когато е настъпила смърт и телесна повреда на повече от едно лице. Цифровата подредба на обвинението не е поднесена в най-прецизен вид, но въпреки това финално не е неразбираема.
Третото оплакване, относимо към претенция за необходимост от връщане на делото на досъдебното производство, е свързано с обстоятелството, че на пострадалия М., освен вменената на дееца средна телесна повреда, е причинена и вътрешноставна травма, която не е включена в обвинителния акт като съставомерна последица. Този въпрос е разискван от първостепенния съдебен състав и основателно е счетено, че сочената допълнителна травма може да бъде преценявана единствено на плоскостта на несъставомерните субективни елементи. Няма никаква пречка подсъдимият, ако желае, да обезщети лицето за причинените вредни последици, които не са му вменени по надлежен процесуален ред. Искането на защитата обаче, това да стане чрез връщане на делото на досъдебното производство за съответно инкриминиране поради общия принцип, че следва да бъдат репарирани всички вредни последици от деянието, не държи сметка, че при потенциално уважаване на претенцията, извън невъзможността за изменение на обвинението, би се постигнало недопустимо от процесуална гледна точка утежняване положението на подсъдимото лице, тъй като инстанционно производството се е развивало само по негови жалби, и то с претенции за липса на виновно поведение.
Четвърто, деецът е осъден за това, че е извършил престъплението по чл.343 НК в пияно състояние. Инстанциите по същество подробно са обсъдили защо приемат концентрация на алкохол в кръвта 0,5 промила по приложеното към делото химическо изследване, а не 0,82 промила въз основа на направена проверка с техническо средство. СГС и САС не са реализирали противоречие с обвинителната теза /вменила 0,82 промила/, а са приели налиичето на 0,5 промила концентрация на алкохол в кръвта на базата на събран по делото доказателствен материал. Няма недопустимо осъждане по изменени фактически обстоятелства по престъпната деятелност, каквато теза прокарва защитата, а е налице стесняване на факт по обвинението, срещу който подсъдимият е упражнил правото си на защита в по-широки параметри. В границите на коректното обмисляне на обстоятелствата по делото, въззивната инстанция е изложила пространна мотивация за това, че концентрацията на алкохол в кръвта на П. към момента на осъществяване на деянието е била по-висока от приетата, предвид осъществяване на кръвното изследване няколко часа след настъпилото произшествие и липсата на данни деецът да е консумирал алкохол в това време. Изложила е съображения и за претенциите по въззивната жалба за липсата на пияно състояние, както то е визирано с оглед понасяне на административна отговорност по силата на ЗДП. В касационната жалба не се съдържа противопоставяне на тази аргументация поради неин недостатък, а се повтаря отстоявана вече позиция, получила надлежен отговор. Затова ВКС не намира за нужно да обосновава за пореден път доводите на САС, с които се съгласява изцяло. А що се касае до възражението, че 0,5 промила концентрация на алкохол в кръвта не мотивира квалифициращия признак „пияно състояние”, следва да се посочи разрешението на този въпрос по тълкувателен път, което не е пропуснато и от решаващите съдилища. Съгласно т.4,б.А от Постановление № 1/ 17.01.83 г., постановено от пленума на ВС на РБ по Н.Д.8/82 г., пияно състояние по смисъла на чл.342,ал.2 НК /актуална ал.3/ е налице, когато по време на произшествието в кръвта на дееца има алкохолно съдържание „най-малко 0,5 промила”. Доказателствата по настоящото производство установяват наличието на това обстоятелство.
Пето, не може да се сподели възражението, че възззивната инстанция се била съгласила със защитата, че касаторът не е допуснал нарушение на правилото за движение, визирано в чл.51,ал.2 ППЗДП. Простият прочит на атакуваното решение на стр.14, предпоследен абзац, установява точно обратното обстоятелство, при това подробно обяснено. В този контекст трябва да се очертае принципното положение, че пътните знаци се структурират по начин, че графическото им изображение да дава възможно най-пълна информация за обстоятелствата,които очертават. Това важи и за знаците по чл.38,т.2 ППЗДП, предписващи дължимото поведение за участниците в пътното движение. Просто казано, когато е налице знак със задължително предписание /група Г/, се налага да се извърши само посоченото в него действие. Когато е налице знак с предписание, въвеждащ забрана /група В/, само посоченото в него действие е това, което не трябва да се извърши. В конкретния случай подсъдимият не е продължил направо по пътното платно при задължаващото го поведение съгласно знак Г 1 „Движение само направо след знака”, а е пресякъл напречно пътя, ставайки първопричина за настъпилото пътно произшествие.
Шесто, изключително подробни разсъждения САС е изложил досежно нарушението на разпоредбата на чл.25,ал.1 ЗДП. Отговорил е на изтъкваните пред него аргументи за липса на осъществявана от П. маневра поради факта, че катастрофата била настъпила, докато той бил спрял на пътното платно. Ясно е заявено защо не се е солидаризирал с тях. Наистина, деецът е преустановил движението на управляваното от него превозно средство, но в процеса на извършвана маневра по преминаване от една лента на пътното платно в друга /без да е установено категорично, че крайната му цел е била направата на обратен завой, за което е и оправдан/. Но той, както вече бе съобщено, не е имал право да прави това поради задължителното предписание на пътен знак Г 1.
Не отговаря на процесуалната действителност и доводът за неизясняване на въпроса за наличие на кръстовище, при което посоченият знак губи своето действие. Мотиви на САС в тази насока са извлечени от задълбочената и всеобхватна преценка на събрания по делото доказателствен материал.
Пред тази инстанция за пореден път се претендира несъставомерност на поведението, субсумирано под нарушение на пътното законодателство, залегнало в нормата на чл.25,ал.1 ЗДП във връзка с това,че автомобилът с пострадалите лица не е минавал покрай извършващия неправилна маневра подсъдим, което пък му е вменено по обвинителен акт. На л.14, втори абзац на решението, въззивната инстанция е приела този аргумент като отчасти основателен, но го е отхвърлила поради изясняване на фактите, срещу които подсъдимият се е защитавал, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. ВКС се съгласява с изтъкнатото.
Това е така и по отношение на цялостното обсъждане за липса на безопасност на извършената от касатора маневра. Вярно е,че към момента на започване на пресичането косо на лентите на пътното платно, товарният автомобил с пострадалите лица е бил далеч, но както вече бе казано, П. въобще не имал право да извършва такова действие, в каквато връзка да се позовава на цялостно обезопасена маневра. Още повече, при наличието на мъгла, за какъвто намаляващ видимостта пътен фактор той няма обвинение, но обективно е съществувал и е следвало да бъде взет предвид.
Седмо, според защитата в атакуваното решение не била обсъдена несъобразената скорост на управление на МПС на товарния автомобил, управляван от починалия И.. В тази връзка следва да се тълкува и доводът, че не бил изследван приносът на всеки участник в движението. Казаното категорично не отговаря на изводите по заложените в решението на въззивния съд мотиви. Скоростта на водене от страна на И. на управлявания от него т.а. С. Д. е установено, че е превишена по отношение на изискваните за движение на конкретното пътно платно 90 км/ч. Освен това няма съмнение по въпроса, решен с трайната съдебна практика на съдилищата, че и максималнодопустимата скорост за съответния пътен участък трябва да се поддържа само при благоприятни фактори за пътното движение. В случая най-малко недоброто време в края на календарната година и установената за съответния ден мъгла, са налагали управление с по-ниска от максимално-допустимата скорост. А всяка превишена скорост е и несъобразена такава, към какъвто извод се стреми защитата. Но този факт ясно е заявен както при фактологията по престъпната дейност, така и при доказателствения анализ. Именно затова е стигнато до заключение, че починалият е успял да реагира несвоевременно на появилата се на пътя опасност /той не е очаквал неправомерно престояващото напречно на пътя превозно средство, управлявано от дееца/ и затова е настъпило ПТП-то с фатални последици. Следователно, бил е изследван приносът не само на подсъдимия, който поради изначално неправомерното си поведение е станал причина за настъпване на процесното деяние, но и на водача И., чиито действия са допринесли за настъпване на противоправния резултат.
Все в този контекст се твърди, че в атакувания съдебен акт не е взето никакво отношение по съпричиняването на престъпните последици, в основата на което се заявява противправно поведение единствено на потърпевшия И.. И това изявление не отговаря на видимата по делото процесуална действителност. Съпричиняване е прието както от СГС, така и от САС по отношение на липсата на прекъсване на причинната връзка между поведението на касатора и настъпилото ПТП /л.15, първи абзац от решението на въззивната инстанция/. ВКС се съгласява с тези съображения и не намира за нужно да ги повтаря,след като те не се оспорват поради наличие на порок в логическата съдебна дейност. Формулира се тяхна липса при очевидно присъствие на данни за обратното.
В изложения смисъл настоящата инстанция не намира,че са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са довели до незаконосъобразно формирана съдебна воля, а оттам и до неправилно приложение на материалния закон с осъждането на П., както е сторено от СГС и потвърдено от САС.
Що се касае до третото въздигнато касационно основание, това по чл.348,ал.1,т.3 НПК- явна несправедливост на наложеното наказание, трябва да се отбележи, че доводите в тази връзка, изложени в касационната жалба и писменото изложение към нея, които се дължат по повод направеното искане за изменение на решението на САС, намаляване на наложеното наказание и приложение на института на условното осъждане, съвсем не се отличават със стриктно излагане на недостатъците на съдебния акт, очертани в смисъла на разпоредбата на чл.348,ал.5 НПК. Заявява се, че съпричиняването не е намерило отражение при определяне на дължимото за налагане наказание, което, видно от мотивировката на САС, не е вярно. То е отчетено като смекчаващ отговорността фактор. Твърди се, че приемането на пияното състояние на дееца на практика е станало основа за отмерване на определеното наказание лишаване от свобода, което също не е вярно. Общият извод, направен от ВКС е,че са отречени като несъществуващи мотивите, съдържащи се в абзац първи на л.16 от решението на въззивната инстанция, в който се взима подробно отношение касателно всички обстоятелства по определеното наказание.
Върховната съдебна инстанция по наказателни дела от своя страна се солидаризира с принципния подход по налагане на наказанието лишаване от свобода на касатора при превес на смекчаващи отговорността фактори, в светлината на отразеното съотношение между тях и приетите за съществуващи отегчаващи несъставомерни обстоятелства. Същевременно обаче не може да не се съобрази установеното по делото недобро здравословно състояние на П., обосновало и определяне на процент за неработоспособност по съответен ред. То, наред с обстоятелството, че деецът полага всеобхватни грижи за своето семейство-безработна съпруга и дъщеря- студентка, налага различна преценка на тежестта на облекчаващите фактори с респективно намаляване на наказанието до предвидения за извършеното престъпление минимум от три години лишаване от свобода. В този смисъл жалбата е основателна и атакуваното решение следва да бъде изменено поради наличие на касационното основание по чл.348,ал.5,т.1 вр. ал.1,т.3 НПК.
Въпреки промяната на лишаването от свобода до размер, който поначало позволява прилагане на института на условното осъждане, настоящият съд не намира основания за активиране на разпоредбата на чл.66 НК. П. е професионален шофьор, който в изключителна степен дължи стриктно спазване на правилата за движение по пътищата. Извършените от него нарушения на пътното законодателство, предмет на конкретното престъпно деяние, са изключително тежки и говорят за явно пренебрежение към движението на правомерно движещите се в своята част на пътя водачи на пътни превозни средства. В името на по-бързо придвижване той не само е управлявал МПС-то след употреба на алкохол по натоварено платно от пътната мрежа на страната, но е злоупотребил и с големината на воденото от него ПС, с което останалите участници е трябвало да се съобразяват, въпреки неправомерното му положение на пътя. Създадената опасност е не само за починалия водач, но и за свидетеля П., както е прието и от решаващите съдилища. Ето защо, с оглед осмисляне на поведението на касатора и превъзпитанието му в дух на строго спазване на нормативните изисквания, той правилно е изолиран от обитаваното от него общество и е настанен в пенитенциарно заведение- затворническо общежитие от открит тип, където да търпи наложеното му наказание лишаване от свобода при общ режим.
Отразените по-горе обстоятелства по отношение на необходимостта от намаляване на наказанието лишаване от свобода, рефлектират и върху определеното на основание чл.343 Г НК наказание лишаване от правоуправление на МПС за срок от пет години. Същото следва да бъде редуцирано на четири години, а в останалата част- решението на САС да бъде оставено в сила.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.3, пр.2 вр.чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 408/19.11.14 г.,постановено от АС-София, НО, 8 състав по В.Н.Д.912/14 г. в частта, с която е потвърдено наложеното по присъда от 01.04.14 г.,постановена от ГС-София, НО,7 състав по Н.Д.4938/13 г., наказание, както следва:
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Х. Н. П. наказание лишаване от свобода от четири на три години.
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Х. Н. П. наказание лишаване от право да управлява МПС от пет на четири години.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|