Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 578   С  о  ф  и  я, 15 януари 2010 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  14  д е к е м в р и  2009  година в състав:                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                              ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при участието на секретаря Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 594/2009 година. Производството е образувано по протест на Софийска градска прокуратура против новата, въззивна присъда № 242 от 10.06.2009 г., постановена по ВНОХД № 3159/2008 г. на Софийски градски съд, която се атакува с доводи по чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК. Иска се отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа подадения протест и моли въззивната присъда да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подсъдимият Н. С. и защитникът му адв. Я. С. от САК молят оправдателната присъда да бъде оставена в сила.   Върховният касационен съд провери новата въззивна присъда в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 20.03.2008 г., постановена по НОХД № 11958/2004 г. Софийският районен съд е признал подсъдимия Н. А. С. от София за виновен в това на 19.09.2004 г. в София да е отнел чужди движими вещи на обща стойност 117,35 лв от владението на А. Д. С. от същия град, с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и на основание чл.198 ал.1 от НК при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл.25 ал.1 вр.чл.23 ал.1 от НК това наказание е групирано с наказанието от 2 години лишаване от свобода, наложено на подс. С. по НОХД № 4777/2004 г. на Районен съд-София, като му е наложено общо най-тежко наказание от 2 години лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл.68 ал.1 от НК е задействано изтърпяването и на наложеното на подс. С. наказание от 1 година лишаване от свобода, наложено му с присъда (по споразумение) по НОХД № 4514/2002 г., влязла в законна сила на 30.10.2003 г. и в чийто изпитателен срок е извършено новото престъпление. Определен е първоначален общ режим за изтърпяване и на това наказание. Присъдата е била обжалвана от защитника на подс. С. адв. Я от САК с оплаквания за незаконосъобразността, необосноваността й и заради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явната несправедливост на наложеното на подзащитния му наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда по предявеното му обвинение. С въззивната присъда № 242/10.06.2009 г. по ВНОХД № 3159/2008 г. на Софийски градски съд атакуваната първоинстанционна присъда е отменена и подс. С. е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.198 ал.1 от НК. С касационния протест се навеждат като основания за неправилност на въззивната присъда тези по чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК, като се претендира да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа на доказателствените материали от въззивния съд, ограничило правото на прокурора да докаже повдигнатото на подсъдимия обвинение и довело до неправилно приложение на материалния закон, и отмяната й с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.   Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира протеста за НЕОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения: Претендирайки новата оправдателна въззивна присъда да е постановена “в нарушение на материалния и процесуалния закон”, прокурорът вижда “необоснования” извод на съда за недоказаност на авторството на подсъдимия за осъществяване на инкриминираното деяние (макар необосноваността да не е касационно основание) “в недооценяване значението на надлежно събрани гласни доказателства (като бърка - те са гласни доказателствени средства) и в предоверяване или преувеличаване значението на защитни доказателства, доколкото такива има”. Към първите обвинителят включва инкорпорираните към доказателствения материал “показания на св. С от 19.09.2004 г. на л.3 от дознанието”, където е посочила прякора на дееца – “редника”, съобщен й от младежа (останал неизвестен), който се опитал да извърши граждански арест на подсъдимия непосредствено след деянието. При разпита й от първоинстанционния съд тя категорично потвърдила извършителят на това деяние да е подс. Спасов. Тези й твърдения били потвърдени от показанията на св. К, разпитан от районния съд на 07.11.2006 г., а така също и от поемните лица св. Х св. Атанасова. Както двете инстанционни съдилища, така и прокурорът обаче не са забелязали, че тези гласни доказателствени източници не е могло да бъдат ползвани, тъй като не са събрани по реда на НПК или са недопустими. Така, на л.3 от дознанието е приложен протокол за разпит на свидетел А, като за разпитващ е посочен РИ И. П. при 01 РПУ-СДП, но този протокол не носи подпис на разследващия орган, а завършва с декларацията на лицето, че отразеното в него е написано собственоръчно от С. и приключва с нейния подпис. Или, този протокол може да се цени само като писмени обяснения, които нямат стойността на нейни показания пред надлежен орган, дадени под наказателна отговорност и не е могло да бъдат прочетени по реда на НПК, съответно ползвани от съда и страните като надлежно събрано гласно доказателствено средство. На следващо място, съдът е допуснал до разпит като свидетел и е ползвал показанията на лице, което е участвало на досъдебното производство в друго процесуално качество, а именно като “дознател”. Това е лицето Д. И. Коев, като при снемане на самоличността му е сгрешена фамилията на “Колев”, докато при проверката на явилите се призовани лица и при допуснатата очна ставка между него и подс. С. правилно е посочена като “Коев”. Той обаче е извършил първите следствени действия по дознанието като “дознател” – извършил разпит на пострадалата св. А. С. – л.9 от дознанието, извършил арест на подс. С. на 30.09.2004 г. и после личен обиск – л.6, а от показанията на св. С става ясно, че преди разпознаването, проведено същия ден от друг дознател С. , са й били показани от него 5-6 снимки на лица от контингента, от които тя разпознала подс. Н. С. , обстоятелство, което се твърди и от последния в обясненията му пред районния съд. Това друго процесуално качество на Д. Коев не е позволявало както разпита му като свидетел, така и ползване на показанията му като доказателство по делото. Затова и позоваването на същите в протеста е напълно неоснователно и не могат да обслужат тезата на прокурора. Категоричното установяване авторството на подсъдимия при осъществяване на инкриминираното деяние прокурорът извлича от заявеното пред пострадалата от младеж с неустановена самоличност, че извършителят му заприличал на младеж от квартала с прякор “редника”.становяването на това обстоятелство е станало освен с недопустимите показания на дознателя Коев, така и с две справки, назовани “докладни записки” – едната на л.64 от НОХД № 11958/2004 г. на СРС от РИ Б. , според която “единственото лице с прякор “Реднека” е Н. А. С.” и втората на л.86 от същото дело, но издадена от Д. Коев, че “в информационните масиви на МВР има данни за регистрирани три лица под прякор “Редника”, едното от които е подс. Спасов. Противоречивостта на тези справки и недопустимостта на “показанията на св. Колев” (всъщност дознателя Коев, той издал втората справка) няма как да подкрепят довода в протеста, че по този начин “полицията разобличила подсъдимия и впоследствие на предварителното разследване е доказано неговото извършителство”, която подкрепа прокурорът отново вижда в показанията на св. С на св. К(Коев). Напълно голословно се отрича процесуалната непригодност на извършеното с участието на св. Спасова “разпознаване” на подс. С. на 30.09.2004 г. Именно тя обаче категорично потвърждава, че преди това са й били предоставени за разпознаване снимки на лица от криминалния контингент, което не е облечено в съответната, според НПК, процесуална форма. Пак тя установява, че при разпознаването от нея на нападателя й подс. Н. С. е бил поставен сред още три лица, които “съществено” са се различавали от него като такива от ромски произход, потвърдено и от поемните лица св. Х св. Атанасова. И като не отрича процесуалните пропуски, прокурорът счита това процесуално-следствено действие за “атакуемо”, без да извежда какъв е процесуалният резултат от така установените нарушения при провеждането му – дали то въобще може да бъде ценено или не. А това може да стане само на основата на други непротиворечиви доказателства и доказателствени средства, които изключват възможността възприятията на св. С да бъдат съществено повлияни от действия на разследващия орган или на издирващите извършителя служители на полицията, когато те не са били съобразени с изискванията на процеса. За разлика от горните съждения на обвинителя, въззивният съд е извършил собствен задълбочен и всеобхватен анализ на доказателствената основа и е посочил кои обстоятелства и въз основа на кои доказателствени източници приема за установени, както и защо не може да се приеме за категорично установено авторството на деянието в лицето на подс. С. , дори и да се отхвърлят твърденията му, като негова защитна позиция, по същото време да е бил със свгринов на друго място. Съдът е констатирал противоречивостта в мотивите на първоинстанционната присъда да отрече годността на извършеното на 30.09.2004 г. разпознаване на подсъдимия от св. С в същото време да се позове на протокола за това процесуално действие при посочване на ползваните доказателствени материали в подкрепа на изводите си за осъждането му. И въззивният съд не е забелязал недопустимостта на показанията на св. К(всъщност на дознателя Коев), но които също са поставени в основата на осъдителната първоинстанционна присъда и доколкото новата е оправдателна, този пропуск не се отразява съществено на крайния за подсъдимия резултат, а оттам – и на резултатите от настоящата касационна проверка на въззивния съдебен акт. Съдът е изпълнил и задълженията си по чл.339 ал.2 от НПК да отговори на всички наведени му от страните възражения и доводи, включващи и тези на защитата, но с обратен знак, с оглед резултата от развилия се пред първата инстанция процес. И ако пред въззивния съд прокурорът е бил доволен от постановената осъдителна присъда, той с нищо не е пожелал да подкрепи доказателствената основа на направените в нея фактически изводи, въпреки насоката на жалбата на подсъдимия. В настоящето производство е видно, че всъщност това е било и процесуално невъзможно – пострадалата св. С безспорно е била ограбена, но органите на разследването не са направили необходимото своевременно да издирят и разпитат било очевидци, било самия извършител, след като още от самото начало е бил известен, поне оперативно същия по прякор, допуснати са съществени пропуски за осъществяване на процесуално издържано разпознаване на дееца, а е дадена възможност от дознателя неволно да се въздейства върху пострадалата при неговото установяване чрез разпознаване. При липса на други доказателства, които да подкрепят нейната категоричност от съдебно заседание в авторството му, при така описаните от съда и констатирани и от настоящата инстанция пропуски изводът за несъмненост и категоричност в това авторство, направени от районния съд се явява неподкрепен от необходимата доказателствена основа. Противният извод на градския съд е логическо следствие от пропуските при разследването при невъзможността на база противоречивите или недопустими доказателства и доказателствени средства да се установи виновността на подс. С. , единствено и само на “категоричността” на пострадалата, че той е извършителят на присвоителното нападение над нея. В крайна сметка, упреците към въззивния съд за пренебрегване на доказателства или превратното им ценене не намират опора в резултатите от проведеното съдебно следствие, като той не е можел да направи нищо повече, за да подпомогне прокурора в установяване на обективната истина, доколкото чл.13 от НПК му налага полагане на усилия в тази насока, а всичко останало е само при спазване принципа за равнопоставеност на страните в процеса при упражняване на процесуалните им права, което въззивният съд е сторил. Поради това не е налице касационно основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК при изграждане на вътрешното убеждение на съда по фактите, както и това по чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК при извеждане на приложимото право, доколкото не може категорично и еднозначно да се приеме, че деецът на инкриминираното деяние е подс. Спасов. Затова протестът, като неоснователен, следва да бъде оставен без уважение. Водим от гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 242 от 10.06.2009 г., постановена по ВНОХД № 3159/2008 г. на Софийски градски съд.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: