Р Е Ш Е Н И Е № 228 София, 23 април 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря ............Ив. Илиева........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 578/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по касационна жалба на повереника на частния тъжител Т. М. К. срещу въззивна присъда №6/17.01.2013г., постановена по ВНЧХД № 346/2012 г. по описа на Окръжен съд – Видин. В жалбата се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, довели до нарушаване на правото на защита на пострадалата и частен тъжител, тъй като въззивният съд е кредитирал показанията на синовете на пострадалата, а останалите е игнорирал, че е отказал да допусне до разпит полицейските служители, посетили местопрестъплението, както и че въззивният съд е направил необосновани изводи за здравословното състояние на подсъдимата, без да използва специални знания на експерти за това дали тя е била в състояние да нанесе инкриминираните удари върху пострадалата. Претендира се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Пред касационния съд повереникът на частната тъжителка поддържа жалбата по посочените в нея съображения и направено искане. Защитата на подсъдимата Г. Ц. М. намира жалбата за неоснователна и предлага тя да бъде оставена без уважение, тъй като не са допуснати сочените в нея съществени процесуални нарушения. Прокурорът от ВКП дава становище за правилност на първоинстанционната присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, намери следното: С присъда № 712/09.10.2012 г. по НЧХД № 777/2012 г. Видинският районен съд е признал подсъдимата Г. Ц. М. за виновна в това, че на 29.04.2012 г.е причинила разстройство на здравето на Т. М. К., поради което и на основание чл. 130 ал.1 от НК я е осъдил на глоба в размер на 300 лева. Осъдил е подсъдимата да заплати на тъжителката обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на 3000 лева. С въззивна присъда № 6/17.01.2013 г., постановена от Видинския окръжен съд по ВНЧХД № 346/2012 г., първоинстанционната присъда е била отменена и е постановена нова, с която подс. М. е била призната за невиновна и оправдана по обвинението по чл. 130 ал.1 от НК, като е бил отхвърлен и гражданският иск, предявен срещу нея. Жалбата на частната тъжителка е основателна. Прегледът на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция и на проверката на постановената присъда сочи на допуснати съществени процесуални нарушения. Въззивният съд е бил сезиран с жалба на подсъдимата срещу присъда, с която е била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 130 ал.1 от НК. Той е разполагал с противоречива доказателствена съвкупност, в която са се съдържали, от една страна, показанията на св. И. /майка/ и на св. К. /брат/ на частната тъжителка, и, от друга, показанията на св. В. Д. – син на подсъдимата и съжителствал с тъжителката на съпружески начала до датата на деянието. Поради крайната противоположност на изходящите от тях доказателства относно липсата или наличие на инкриминираните действия и следи от тях по тялото на пострадалата, въззивният съд е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е разпитал другия син на подсъдимата – св. Е. Д.. Той е депозирал показания изцяло в подкрепа на обясненията на майка си и на показанията на своя брат. При тази наличност въззивният съд е отказал да уважи доказателствено искане /направено от защитата/ за допускане до разпит на полицейските служители, посетили местопроизшествието, тъй като „такова искане не е направено с жалбата, както и че с показанията на служителите на полицията не биха се събрали доказателства”. Независимо, че това доказателствено искане е направено от противоположната на подалата касационна жалба страна, то по същество касае доказателствената дейност на съда, който е задължен да вземе всички необходими мерки за достигане на обективната истина /чл.107 от НПК/. В случая тя се е оказала недостижима поради полюсните показания на свидетелите, които са заинтересувани от изхода на делото, тъй като са родственици на страните по него. При това положение въззивният съд е следвало да потърси способ за установяване на спорните факти с такива източници на доказателства, които биха били максимално обективни. Такива няма пречка да бъдат полицейските служители, които първи са пристигнали на мястото на инцидента, възприели са ситуацията, чули са оплакванията на страните и имат преки впечатления от това в какъв външен вид е била пострадалата К. и дали е имала видими травми. Независимо от писменото доказателство - удостоверение от РУ „Полиция” – Видин липсвало е каквато и да е пречка да се установят имената на полицейските служители и те да бъдат допуснати до разпит. За такъв е липсвала каквато и да е забрана съобразно чл. 118 от НПК, а дали чрез разпита им биха се установили факти, относими към предмета на доказване по делото, не би могло да се предполага преди извършване на самия разпит. Като не е допуснал до разпит свидетелите, съдът е допуснал нарушение на чл. 107 от НПК, но и на задължението си по чл. 13 от НПК да вземе мерки за разкриване на обективната истина. За да признае подсъдимата за невиновна, въззивният съд е приел, че предвид тежкото заболяване на същата тя не би могла да причини с физически действия твърдените наранявания по пострадалата тъжителка, както и поради „безпристрастните” показания на св. В. Д., които са съотносими с останалите доказателства. Този извод на окръжния съд е резултат от превратното тълкуване на доказателства. Св. В. Д. е не само син на подсъдимата , но той е живял на съпружески начала с пострадалата, с която в последно време е бил във влошени и крайно изострени отношения предвид желанието му тя да напусне жилището, което е станало повод и за инкриминираното деяние. Очевидно не би могло да е налице безпристрастност на този свидетел не само поради отношенията му със страните, но и поради силната му заинтересованост от спора между тях. Възможността на подсъдимата, за здравословното състояние на която е било представено експертно решение на ТЕЛК от 21.10.2010 г., да извърши инкриминираното деяние със средствата, с които се твърди в тъжбата /дъска за гладене и дъска за рязане на хляб/, не може да се предполага или отрича от съда, тъй като тя е част от предмета на доказване по делото, а за установяването му са необходими специални знания. Поради това изводите на съда, че обвинението не е доказано, почиват изцяло на предположения, а не на обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата. Този недостатък е резултат и от бездействието на двете съдебни инстанции да установят характера на телесната повреда, която частната тъжителка Т. К. е твърдяла, че е получила с описаното в тъжбата деяние. За телесните увреждания на тъжителката е било предоставено медицинско свидетелство, издадено от д-р Д. на 02.05.2012 г. В същото е било посочено като „заключение”, че описаните наранявания са причинили на лицето „болка и страдание”. НПК предвижда задължителни хипотези на назначаване на експертиза, когато знанията на експертите са необходими за направата на определени изводи. Една от тях е тази по чл.144 ал.2 т.2 от НПК относно характера на телесната повреда. В настоящето дело такава експертиза не е била назначавана нито от първата, нито от въззивната инстанция. При това положение въпросът какъв е характерът на телесното увреждане на К., какви са медико-биологичните му характеристики, отговаря ли описанието на травмите, констатирани по тялото на пострадалата, направено на 02.05.2012 г., на травми, получени на 29.04.2012 г., какво е средството, с което са причинени, биха ли могли да бъдат инкриминираните дъски, е останал напълно неизяснен. По този начин съдебните инстанции не само, че са допуснали нарушение от съществен характер, тъй като не са извършили всестранно и пълно изследване на фактите, имащи значение за изхода на делото, но и сами са се лишили от възможността да дадат съответен и обоснован отговор на доводите на страните. Този пропуск, представляващ съществено нарушение на нормата на чл. 144 ал.2 от НПК, се е отразил и на присъдите по делото, постановени от двете инстанции. Видно от тяхното съдържание, те съдържат произнасяне по престъпление, квалифицирано по чл. 130 ал.1 от НК. В мотивите на първоинстанционната присъда е обосновано както това престъпление /л.35/, но и такова, изразило се в причиняване на болки и страдания /л.34/. На съдебните инстанции е убягнало от вниманието, че се касае до две различни леки телесни повреди – едната - по чл. 130 ал.1 от НК, когато се касае до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а другата – по чл. 130 ал.2 от НК, изразяваща се в болка и страдание, без разстройство на здравето. Липсата на експертно заключение, което да определи медикобиологичните характеристика на телесната повреда е причинило и неяснота на обвинението, което е намерило отражение в правните изводи на двете съдебни инстанции. Само по себе си това нарушение е нарушило правото на пострадалата да докаже повдигнатото от нея обвинение. Върху нея лежи тежестта на доказване, но в случай на бездействието й и това на повереника й съдът е длъжен съобразно чл. 107 ал.2 от НПК сам по собствена инициатива да допусне определено доказателство, когато счита, че то е необходимо за разкриване на обективната истина. При допуснат пропуск на първоинстанционния съд да направи това, като допусне съдебномедицинска експертиза, въззивният съд като втора инстанция по фактите е следвало да поправи този недостатък. Бездействайки, той е задълбочил нарушението на първата инстанция, като е приел, че три дни тъжителката не е посетила лекар, не се е освидетелствала, през което време друго лице може да е причинило уврежданията й. Тези изводи са произволни, тъй като те не почиват на конкретни доказателства, а представляват предположения на съда. Игнорирани са показанията на св. К. /брат на тъжителката/, който свидетелства, че е видял същия ден нараняванията по сестра си, че я е съпроводил до медицинско заведение, но не са намерили съдебен лекар, който да я освидетелства, че останалите дни са били почивни, което е наложило пострадалата да посети лекар едва на 02.05.2012г. В случай, че неговите показания бяха проверени с други доказателствени способи и най-вече чрез заключение на СМЕ, съдът би имал сигурна основа за своите изводи дали да кредитира същите и медицинското свидетелство за пред съда. Изложеното мотивира основателност на касационната жалба на частната тъжителка срещу въззивната оправдателна присъда. При извършената проверка от ВКС се констатираха сочените в нея съществени нарушения на процесуални норми, които налагат отмяна на присъдата и връщане на делото на въззивната инстанция за разглеждането му от друг състав. Независимо, че част от нарушенията са допуснати на първоинстанционното разглеждане на делото, не се налага връщане на делото на този стадий, тъй като тези нарушения изцяло касаят доказателствения процес, поради което са отстраними чрез провеждане на въззивно съдебно следствие от окръжния съд. При новото разглеждане процесуалните недостатъци на въззивното производство следва да бъдат отстранени чрез разпит на полицейските служители, назначаване на СМЕ за характера и причините на телесните увреждания на тъжителката, както и евентуално СМЕ за подсъдимата с оглед физическите й възможности да причини подобни увреждания. Констатираните недостатъци на въззивната присъда следва да бъдат преодолени чрез цялостен задълбочен анализ на доказателствата, събрани в резултат на съдопроизводствените действия на двете инстанции. Предвид изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 6 от 17.01.2013 г., постановена по ВНЧХД № 346/2012 г. по описана Окръжен съд – гр.Видин, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия „допускане на доказателства”. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.