Ключови фрази


2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
София, 09.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 4760/2019 година.

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 156 от 09. 04. 2020 г. по гр. д. № 4760/2019 г. на ВКС, 1 г.о., е допуснато, по касационната жалба на Н. И. К.-В. и А. А. К.-С., подадена чрез адвокат П. П., касационно обжалване на решение № 6149 от 19.08.2019г. по в.гр.д.№ 9768/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Д въззивен състав в частта, с която след отмяна на постановено по реда на чл. 250 ГПК решение № 305582 от 04.01.2018г. по гр.д.№ 12205/2009г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 79 състав, Н. И. К.-В. и А. А. К.-С. са осъдени, на осн. чл. 31, ал. 2 ЗС, да заплатят на Ю. Х. П. сумата 6325 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване, в периода 25.02.2009г.-04.12.2014г., на апартамент № 8 в [населено място], ул. ,,Ф. Ж. К.” № ..., вх.А, ет.2.
В касационната жалба на Н. И. К.-В. и А. А. К.-С. се излагат съображения за неправилност на решението в посочената част, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 14, ал. 2, чл. 16, чл. 28, ал. 1, чл. 20 и чл. 30, ал. 1 ЗН, както и чл. 31, ал. 2 ЗС, при допуснати нарушения на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК - необсъждане на защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора, и при необоснованост на фактическите изводи.
Ответницата по касационната жалба Ю. Х. П., чрез адв. С. Р., изразява становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.
Въпросът е от кой момент възниква съсобствеността между наследника, в чиято полза има направено универсално завещателно разпореждане, и наследника, който е възстановил запазената си част със съдебно решение по чл.30, ал.1 ЗН, върху оставеното в наследство имущество. Този въпрос е обсъждан в множество решения на ВКС, посочени от касаторите и служебно известни на съдебния състав: решение № 34 от 26.02.2015г. по гр.д.№ 6256/2014г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 150 от 25.11.2016г. по гр.д.№ 1818/2016г. на ВКС, ІІ г.о., решение 1154 от 16.12.2008г. по гр.д.№ 4331/2007г. на ВКС, ІV г.о., решение № 582 от 20.07.2004г. по гр.д.№ 168/2004г. на ВКС, І г.о., решение № 166 от 11.07.2014г. по гр.д.№ 7030/2013г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 187 от 20. 07. 2012 г. по гр. д. № 112/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 455 от 21. 12. 2010 г. по гр. д. № 474/2010 г. на ВКС, II г.о. и др. Приема се следното:
Правото на възстановяване на запазена част, накърнена чрез завещателни или дарствени разпореждания, е самостоятелно субективно потестативно право с имуществен характер, което възниква в момента на откриване на наследството и се упражнява чрез предявяване на конститутивен иск или възражение по чл. 30 ЗН. С оглед същността на правото на възстановяване на запазена част, за да настъпи потестативният ефект на решението, волята на съда, че разпореждането на наследодателя с негово имущество следва да бъде намалено като накърняващо запазената част на наследник със запазена част, следва да бъде изрично обективирана в диспозитива на съдебното решение. Правната промяна – отпадане правата на облагодетелствания от разпореждането и съответно придобиване на вещни права от безвъзмездно разпореденото имущество от наследника със запазена част в случаите когато не намира приложение някоя от хипотезите на чл.36 ЗН, настъпват за в бъдеще, с влизане в сила на решението. Възстановяването на запазената част няма обратно действие. Затова между наследника, в чиято полза има направено универсално завещателно разпореждане, и наследника по закон, който е възстановил запазената си част със съдебно решение по чл. 30, ал. 1 ЗН, възниква съсобственост върху оставеното в наследство имущество от влизане в сила на решението по чл. 30, ал. 1 ЗН. До този момент собственик на оставеното в наследство имущество е лицето, в чиято полза е оставено валидно универсално завещателно разпореждане. Съсобственост няма да възникне, ако наследникът по закон не упражни успешно правото си на възстановяване на запазената част от наследството и намаляване на универсалното завещателно разпореждане.
Настоящият състав споделя това становище.
По основателността на касационната жалба.
За да достигне до извод за основателност на предявения от Ю. Х. П. против Н. И. К.-В. и А. А. К.-С. (наследници на починалата ответница Н. Н. С., конституирани като страни на осн. чл. 227 ГПК) иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и присъди сумата 6325 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване, в периода 25.02.2009г.-04.12.2014г., на апартамент № 8 в [населено място], ул. ,,Ф. Ж. К.” № ..., вх.А, ет.2., въззивният съд е приел че с влязло в сила на 27. 02. 2012 г. решение по допускане на делбата е намалено, на основание чл. 30 ЗН, универсално завещателно разпореждане, извършено от наследодателя Х. Н. С., починал на 18. 12. 2006 г., в полза на съпругата си Н. Н. С. и е възстановена запазената 1/3 част на Ю. Х. П. от наследството на Х. С.. Допусната е делба на процесния апартамент при квоти 1/6 ид. ч. за Ю. Х. П. (1/3 от 1/2 ид.ч.) и 5/6 ид.ч. за Н. Н. С.. Приел е, че съсобствеността между Ю. П. и Н. С. е възникнала от 18. 12. 2006 г. (смъртта на наследодателя), а не от 27. 02. 2012 г. (влизане в сила на решението по чл. 30 ЗН), тъй като саморъчното завещание не може да породи правно действие относно накърнената запазена част на наследника по закон по силата на забраната на чл.14, ал.2 ЗН. Затова в периода 25.02.2009г. - 24.02.2014г. страните са били съсобственици на апартамента, като Ю. П. е била собственик на 1/6 ид.ч., а Н. С. – на 5/6 ид.ч., наследени в хода на исковото производство от касаторите Н. И. К.-В. и А. А. К.-С.. Прието е за доказано личното ползване на апартамента от Н. С. в посочения период и непредоставяне достъп до същия на ищцата, както и размера на обезщетението за лишаване на ищцата от възможността да ползва собствената си 1/6 ид.ч., възлизащ на 6750 лв. По тези съображения претенцията на ищцата с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 6325 лв. е приета за изцяло основателна и подлежаща на уважаване.
С оглед дадения отговор на въпроса по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно в частта, с която искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е уважени за периода 25. 02. 2009 г. – 27. 02. 2012 г. До 27. 02. 2012 г. (влизане в сила на решението, с което е уважен искът по чл. 30, ал. 1 ЗН, като е намалено универсалното завещателно разпореждане, извършено от наследодателя Х. Н. С., починал на 18. 12. 2006 г., в полза на съпругата му Н. Н. С. и е възстановена на Ю. Х. П. запазената й 1/3 част от наследството) процесният апартамент е бил собственост само на Н. Н. С. – 1/2 ид.ч. е придобила на основание оставено от съпруга й валидно универсално завещателно разпореждане и 1/2 ид.ч. на основание сключен през време на брака договор за покупко-продажба и прекратена със смъртта на Х. С. съпружеска имуществена общност. Ю. Х. П. е придобила право на собственост върху 1/6 идеална част от процесния апартамент (1/3 от 1/2 ид.ч.) с влизане в сила на решението по чл. 30, ал. 1 ЗН. От 25. 02. 2009 г. до 27. 02. 2012 г. същата не е притежавала идеална част от правото на собственост върху апартамента и не е имала право да ползва същия. Оплакването в касационната жалба за неправилност на решението в частта, с която исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС са уважени за периода 25. 02. 2009 г. – 27. 02. 2012 г., поради постановяването му в нарушение на чл. 30, ал. 1 ЗН, чл. 16, ал. 1 ЗН и чл. 31 ЗС са основателни. В посочената част решението следва да бъде отменено и исковете отхвърлени за коментирания по-горе период.
Решението е неправилно и в частта, с която искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е уважен за периода 27. 02. 2012 г. – 4. 12. 2014 г.. След 27. 02. 2012 г. (влизане в сила на решението по чл. 30, ал. 1 ЗН) и до 4. 12. 2014 г. (предявяване, във втората фаза на делбеното производство, на процесната претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС) Ю. П. не е отправила писмена покана за лично ползване или плащане на обезщетение за ползване на придобитата 1/6 идеална част от правото на собственост. От редакцията на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС следва, че за да е спазено изискването на чл. 31, ал. 2 ЗС за ангажиране отговорността на ползващия общата вещ съсобственик, писменото поискване следва да е направено от претендиращия обезщетение съсобственик, а не от лице, което все още не притежава идеална част от вещта. Ако полученото от упражняващия фактическа власт собственик писмено изявление изхожда от лице, което все още не е придобило право на собственост върху идеална част от вещта, няма да е осъществена предпоставката за уважаване претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, ако след придобиване на идеалната част, т.е. след възникване на съсобствеността, не бъде отправена нова писмена покана за лично ползване или изплащане на обезщетение. За съсобственика се поражда задължение да съобрази поведението си с разпоредбата на чл. 31 ЗС, чрез предоставяне възможност за ползване или заплащане на обезщетение, само по отношение на лице, което след придобиване на идеална част от вещта е поискало да си служи с нея или да бъде обезщетено парично. В настоящия случай Ю. П. е отправила до Н. С. писмена покана на 9. 07. 2008 г. (с изпращане на нотариална покана) и на 13. 05. 2009 г. (с исковата молба за допускане до делба на процесния апартамент), на които покани ответницата Н. С. е възразила, че не дължи обезщетение, нито дължи предоставяне възможност за ползване на имота, тъй като жилището е изключителна нейна собственост на основание универсално саморъчно завещание от 3. 06. 2004 г., оставено от съпруга й Х. С., починал на 18. 12. 2006 г., обявено на 5. 09. 2008 г., и прекратена със смъртта му съпружеска имуществена общност, а Ю. П. не притежава идеална част от същото. След влизане в сила на решението по чл. 30, ал. 1 ЗН Ю. П. за пръв път е отправила писмена покана по чл. 31, ал. 2 ЗС на 4. 12. 2014 г., когато с писмена молба, във втората фаза на делбеното производство, е предявила претенция за присъждане на процесното обезщетение. Писменото искане по чл. 31, ал. 2 ЗС действа само в бъдеще – в случая за период следващ датата 4. 12. 2014 г., а процесното обезщетение се претендира до 4. 12. 2014 г. Оплакването в касационната жалба за неправилност на решението в частта, с която исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС са уважени за периода 27. 12. 2012 г. – 4. 12. 2014 г., поради постановяването му в нарушение на чл. 31, ал. 2 ЗС, са основателни. В посочената част решението също следва да бъде отменено и исковете отхвърлени и за този период.
Неоснователен е доводът на ищцата – ответница по касационната жалба Ю. П., че влязлото в сила въззивно решение по чл. 31, ал. 2 ЗС, постановено между същите страни, за същия имот, но за предходен период – 27. 08. 2008 г. – 25. 02. 2009 г., предявен за 560, 60 лв. (касационната жалба в частта по този иск е оставена без разглеждане като недопустима, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК) формира сила на пресъдено нещо по въпроса за наличие на съсобственост и в периода 25. 02. 2009 г. – 4. 12. 2014 г. Влязлото в сила решение по иск по чл. 31, ал. 2 ЗС формира сила на пресъдено нещо по спора притежавал ли е ищецът субективно право на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в заявения исков период, но не и по преюдициалния въпрос за наличие на съсобственост и дяловете в съсобствеността. За да се формира сила на пресъдено нещо по спорните преюдициалните правоотношения, които обуславят спорното право и по които съдът е длъжен да вземе отношение в мотивите към решението, те следва да се въведат като предмет на делото чрез предявяване на инцидентен установителен иск, в която хипотеза по същите ще има произнасяне в диспозитива на решението. Ако това не е направено, въпросът за съсобствеността може да бъде разрешен, в мотивите към решението по чл. 31, ал. 2 ЗС по начин, който е различен от приетото в мотивите към влязлото в сила решение по чл. 31, ал. 2 ЗС за предходния период.
Неоснователен е доводът на ищцата Ю. П., че универсалното завещание от 3. 06. 2004 г., обявено на 5. 09. 2008 г., оставено в полза на втората съпруга на наследодателя Н. С., само е намалило дела на Ю. П., но не я е лишило от дял в наследствения имот, поради което към отправяне на писмената покана за плащане на обезщетение същата е била участник в съсобствеността. Процесният апартамент е бил придобит от наследодателя Х. С. и съпругата му Н. С., през време на брака им, в режим на съпружеска имуществена общност. С настъпване на смъртта на Х. С. на 18. 12. 2006 г. преживялата съпруга е придобила 1/2 идеална част на основание договор за покупко-продажба и прекратена съпружеска имуществена общност и 1/2 идеална част на основание оставеното от съпруга й универсално завещание. Била е единствен собственик на целия имот до 27. 02. 2012 г., когато с влязлото в сила решение по чл. 30, ал. 1 ЗН наследницата по закон с право на запазена част Ю. П. е реализирала успешно правото си на възстановяване на запазената й 1/3 ид.ч. от наследството и е придобила собствеността върху 1/6 идеална част от апартамента.
Неоснователен е доводът на ищцата, че съдът трябва да се съобрази с направено от Н. С., през декември 2007 г., извънсъдебно признание, че Ю. П. е собственик на 1/4 идеална част от апартамента. Съдът не обвързан нито от съдебно или извънсъдебно признание на факт (чл. 175 ГПК), нито от извънсъдебно или съдебно признание на право, а е длъжен да преценява същите с оглед на всички установени по делото обстоятелства. Решението не е постановено при признание на иска, както твърди ищцата. Напротив, още с отговора на исковата молба Н. С. е заявила, че оспорва предявения от Ю. П. иск за делба, тъй като е едноличен собственик на процесния апартамент, придобила го на посочените по-горе основания.
Неоснователен е доводът на ищцата, че направено от Н. С., през декември 2007 г., извънсъдебно признание, че Ю. П. е собственик на 1/4 идеална част от апартамента, доказва упражнено от Ю. П., извънсъдебно, потестативно право по чл. 30, ал. 1 ЗН, каквато възможност законът не изключва. Правото по чл. 30, ал. 1 ЗН може да бъде упражнено само по съдебен ред – с иск или възражение, но не и извънсъдебно и по него задължително трябва да има произнасяне в диспозитива на съдебното решение.
Неоснователен е доводът на ищцата, че съдът следва да съобрази извънсъдебното уреждане на отношенията между наследника по закон и наследника по завещание. По делото няма никакви данни наследницата по завещание Н. С. да е прехвърлила на наследницата по закон Ю. П. някаква идеална част от правото на собственост върху жилищния обект, нито взаимоотношенията между тях върху имуществото на наследодателя Х. С. да са били уредени извънсъдебно по някакъв друг начин.
С оглед изхода на делото, основателна е претенцията на касаторите по чл. 78, ал. 3 ГПК, за присъждане на разноските, направени пред касационната и въззивна инстанции. В производството пред ВКС касаторите са направили следните разноски: 30 лв. държавна такса за производството по чл. 288 ГПК, 126, 50 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба, по 500 лв. адвокатски възнаграждения по договори за правна защита и съдействие № № 721301/28. 09. 2020 г. и 911470/28. 09. 2020 г. В производството пред СГС са направили разноски за адвокатски възнаграждения по договори за правна защита и съдействие № № ....../10. 10. 2018 г. и ........../10. 10. 2018 г. в размери по 1000 лв. всяка от тях.Основателно е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на договорените и платени адвокатски възнаграждения за въззивното производство. Предвид защитения общ имуществен интерес (6325 лв. – по 3162, 50 лв.) и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към октомври 2018 г., минималният размер на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство на жалбоподателите за една инстанция е възлизал на по 451, 38 лв. Защитата и на двете ответници по иска във въззивното производство пред СГС е осъществена с обща въззивна жалба, в която са развити общи аргументи в подкрепа на тезата за неоснователност на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС. Преценявайки описаните по-горе обстоятелства, фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, настоящият състав намира, че от договорените и платени от жалбоподателите адвокатски възнаграждения за процесуалното им представителство във въззивното производство в размери от по 1000 лв. следва да им се присъдят по 500 лв. (общо 1000 лв.). Договорените и платените адвокатски възнаграждения за касационното производство от по 500 лв. следва да им се присъдят изцяло (общо 1000 лв.), както и сумата 156, 50 лв. платени държавни такси за касационната инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение


Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 6149 от 19.08.2019г. по в.гр.д.№ 9768/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Д въззивен състав в частта, с която след отмяна на постановено по реда на чл. 250 ГПК решение № 305582 от 04.01.2018г. по гр.д.№ 12205/2009г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 79 състав, Н. И. К.-В. и А. А. К.-С. са осъдени, на осн. чл. 31, ал. 2 ЗС, да заплатят на Ю. Х. П. сумата 6325 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване, в периода 25.02.2009г.-04.12.2014г., на апартамент № 8, находящ се в [населено място], ул. ,,Ф. Ж. К.” № ..., вх.А, ет.2 И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ю. Х. П. против Н. И. К.-В. и А. А. К.-С. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за присъждане на сумата 6325 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване, в периода 25.02.2009г.-04.12.2014г., на апартамент № 8 в [населено място], ул. ,,Ф. Ж. К.” №...., вх.А, ет.2.
ОСЪЖДА Ю. Х. П., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Н. И. К.-В. и А. А. К.-С. общо сумата 2156, 50 лв. разноски, направени при разглеждане на делото във въззивната и касационна инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: