О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 359

София, 21.07.2022 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 07 юни две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 894 /2022 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Т. А. против решение № 81 от 23.11.2021 г. по гр.д.№ 306/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 9/ 08.03.2021 г., по гр.д.3083 /2020 г. по описа на ОС-Стара Загора и е прекратено производството по предявените от касаторката искове да се признае за установено по отношение на ТД на НАП-П. и А. С. А., действащ като ЕТ „Роншанс Комплекс – 90 – А. А.“, че: 1./ възбрани, наложени с Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки изх. № 24/ РД - 10 – 183 от 13.07. 2012г„ връчено на 25. 07. 2012г., вписано на 26.07.2012г. и Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № 24/ РД - 11 - 252/ 13. 09. 2012г., връчено на 21.09.2012г. и вписано на 18.09.2012г. са недействителни по отношение 1/2 идеална част от апартамент с идентификатор ..........., находящ се в [населено място], [улица], предмет на изпълнението по изп.д.№ 24150003526-2015/19.03.2015г. по описа на ТД на НАП - П., Офис – Стара З. и
2./ ответникът А. С. А., длъжник по същото изпълнително дело в качеството му на ЕТ „Роншанс Комплекс – 90 – А. А.“ към момента на налагане на възбраната и продажбата не е собственик на 1/2 ид.ч. от описания апартамент с идентификатор .............., находящ се в [населено място], [улица].
В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението поради това, че въззивната инстанция е разгледала други факти, а не тези, на които се основава искането /петитума/ на иска. Твърди се неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 239, ал..2 ДОПК, който предвижда възможност за предявяване на иск за собственост, както и за противоречие с процесуалните правила – чл. 440 ГПК. Според касатора, по аргумент от 239, ал.3 ДОПК, искът за собственост може да бъде предявен и като отрицателен установителен за собственост към минал момент, защото се цели отричане правото на собственост на длъжника към момента на налагане на възбраната и на проданта с оглед това, че купувачът от проданта придобива собствеността на продадения имот независимо дали длъжника е собственик.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 п.3 ГПК по въпросите: Допустимо ли е предявяване на иск за собственост към минал момент? Нормите на чл. 239, ал.2 ДОПК и чл. 440 ГПКТ предявяване на какъв иск предвиждат? Допустимо ли е установяване нищожност на възбрана за идеална част от имота, която не е принадлежала на длъжника и има ли ищцата правен интерес да предяви такъв иск?
Ответникът по касация ТД на НАП-П. оспорва допускането до касационен контрол, тъй като решението е съобразено със задължителната и казуална съдебна практика, длъжникът е могъл да обжалва налагането на възбраната по определения ред за това в ДОПК, а към момента на налагане на възбраната, касаторката не е имала никакви права върху имота – придобила ги е след налагане на възбраната и те са непротивопоставими на наложилият възбрана кредитор. Позовава се на действието на възбраната и на публичната продан по ДОПК като оригинерен способ за придобиване на собственост от купувача и на нормата на чл. 264 ДОПК, в нарушение на която касаторката придобила права по сделката от 2015 г., на която се позовава.
Ответникът ЕТ „Роншанс Комплекс – 90 – А. А.“ не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното:
Апартамент с идентификатор .........., находящ се в [населено място], [улица] придобит от А. С. А. с н.а. № ...,т...../21.08.1984 г. по време на брака му с Н. Д. Ч., прекратен с развод през 2010 г. За задължения към държавата по влязъл в сила ревизионен акт е образувано изп.д.№ 24150003526-2015/19.03.2015г. по описа на ТД на НАП - П., Офис – Стара З.. За обезпечаване на вземането са наложени предварителни обезпечителни мерки с Постановление изх. № 24/ РД - 10 – 183 от 13.07. 2012г„ връчено на 25. 07. 2012г., вписано на 26.07.2012г. между които възбрана на същия апартамент. Върху целия апартамента с идентификатор ..........е наложена обезпечителна мерка възбрана с Постановление изх. № 24/ РД - 11 - 252/ 13. 09. 2012г., връчено на 21.09.2012г. и вписано на 18.09.2012г. Проведена е публична продан и с постановление за възлагане от 05.09.2019 г., апартамента е възложен на А. Д. Т., който е въведен във владение на 12.09.2010 г. Междувременно след налагане на възбраната, А. С. А. е сключил с бившата си съпруга Н. Ч. договор за доброволна делба на апартамента на 08.10.2013 г. и е получил в дял целия апартамент, като с н.а. № ....,т.........../20.10.2015 г. прехвърля 1/2 ид.ч. от него на ищцата П. Т. А. /негова съпруга/ срещу задължение за издръжка и гледане. Ищцата се позовава на този нот. акт в исковата молба, предявявайки отрицателният установителен иск за собственост.
По гр.д.№ 96/2018 г. на Старозагорски окръжен съд, П. Т. А. е предявила положителен установителен иск за собственост срещу ТД на НАП – П. и А. С. А., действащ като ЕТ „Роншанс комплекс 90 – А. А.“, [населено място], за признаване на установено спрямо отвениците, като взискател и длъжник по изп. д. № 24150003525/2015 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП, че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент с идентификатор № ............, върху който е насочено изпълнението. Искът е основан на цитирания договор за издръжка и гледане от 12.10.2015 г., оформен с нот. акт № .../2015 г. С определение № 945/27.11.2018 г. по същото дело е прекратено като недопустимо производството поради изтичане на 30-дневния преклузивен срок по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК за предявяването му. С определение № 134/26.03.2019 г. по ч. гр. д. № 139/2019 г. на Пловдивски апелативен съд е потвърдено това определение. Последното определение е обжалвано и допуснато до касационно обжалване с определение № 106 от 21.06.2019 г. по гр.д.№ 2236/2019 г. на ВКС, І гр.о. и е потвърдено от ВКС. Прието е, че ако трето лице със самостоятелни права върху недвижимия имот, върху който е насочено принудително изпълнение по ДОПК, е обжалвало действията на публичния изпълнител по насрочване на продажба чрез търг с тайно наддаване по реда на чл.266, ал.4 ДОПК пред директора на компетентната териториална дирекция и жалбата му е била отхвърлена, решението на този административен орган не може да се обжалва пред административния съд, тъй като спорът за материално право не може да бъде разрешен по реда на АПК, а само в исково производство. Искът за установяване на правото на собственост в този случай следва да бъде предявен по общия исков ред в предвидения в чл.267, ал.2, т.4, изречение второ ДОПК 30-дневен срок. Ако искът бъде предявен в този срок, изпълнителното производство може да бъде спряно. Ако третото лице не предяви иск за установяване на правото си в предвидения в ДОПК преклузивен 30-дневен срок, действията на публичния изпълнител по насрочване на продажба чрез търг с явно наддаване се стабилизират и изпълнителното производство може да продължи. В подобна хипотеза, ако е пропуснало 30-дневния срок, третото лице може да защити правата си по реда на чл.239, ал.2 ДОПК след приключване на публичната продан. Нормата определя едногодишен срок от обнародване на постановлението за възлагане в „Държавен вестник“, в който действителният собственик може да предяви иск за собственост, след изтичането на който ако не бъде предявен такъв иск, купувачът става собственик на продадената недвижима вещ дори и длъжникът да не е бил собственик.
Въззивната индстанция е съобразила, че ищцата е избрала да предяви отрицателни установителни искове за установяване, че длъжникът не е бил собственик към два минали момента – на налагане на възбраната и на продажбата. Тъй като предявяване на иск за собственост към минал момент е допустим само в предвидените от закона случай, какъвто настоящия случай не е, съдът е приел, че предявените искове са недопустимо. Относно искането за установяване недействителност на възбрана, съдът е приел, че той също е недопустим, защото цели да се елеминира забраната за разпореждане на възбранен имот, а при невъзможност да се предяви иск за собственост, няма правен интерес да се оспорва и възбраната по изпълнителното дело. Отделно от това, възбраната не е сделка и по отношение на нея не може да се установява недействителност. С тези аргументи е обезсилено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете.
Въпросите, по които касаторката иска допускане до касация са относими към мотивите на съда и извода за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове за установяване, че имота не е принадлежал на длъжника към два конкретни минали момента – налагане на възбраната и проданта и исковете за нищожност на възбраната.
По тези въпроси се твърди противоречие с т. 3Б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК определение № 261/06.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 683/2016 г., според които е налице предявяване на иск за собственост против лице, което се е разпоредило с имота преди завеждане на исковата молба и ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Това тълкувателно решение е неотносимо към мотивите на съда, тъй като съдът е приел, че иска е недопустим, защото се иска установяване правото на собственост към минал момент, а не защото имота вече е продаден на публичен търг.
Твърди се противоречие и с цитираното от въззивната инстанция и постановено между страните по настоящия спор определение № 106 от 21.06.2019 г. по гр.д.№ 2236/2019 г. І гр.о., според което ако е пропуснат 30-дневният срок по чл. чл.267, ал.2, т.4, изречение второ ДОПК, засегнатото лице може да защити правата си чрез предявяване на иск за собственост по чл. 239, ал.2 ДОПК. Относим към него е въпроса за характера на иска по чл. 239, ал.2 ЗОПК, но с него не е даден отговор на този въпрос.
Ответникът ТД на НАП-П. се позовава на решение № 8 от 03.02.2017 г. по гр.д.№ 2549/2016 г. на ВКС, І гр.о., според което установителен иск за собственост към минал момент е допустим само в случаите, когато е предвидено изрично в закон, като напримел чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и твърди съобразяване с тази съдебна практика.
Освен в цитираното от ответника решение № 8 от 03.02.2017 г. по гр.д.№ 2549/2016 г. на ВКС, І гр.о. и в мотивите към т.4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г. е посочено, че „принцип в гражданския процес е спорното право да се установява към момента на предявяване на иска, респективно - към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. Само по изключение ищецът има правен интерес да установи правото си на собственост към минал момент“. Изяснено е, че изключенията, предвидени в закона са поради това, че е настъпило прякото отчуждително действие на юридически факт, имащ за последица погасяване правото на собственост /дворищно регулационен план по З. /отм/, план по чл. 16 ЗУТ/ и с оглед реализиране на други права на собственика, като например правото на обезщетение, или в хипотезата на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ – правото на възстановяван на собствеността, се налага установяване правото на собственост преди настъпване на отчуждителното действие, т.е. към минал момент. В този смисъл са и Решение № 79 от 22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2087/2018 г., I г. о., Решение № 178 от 7.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2438/2018 г., I г. о., Решение № 162 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4699/2018 г., I г. о. Предвид наличието на съдебна практика по първия въпрос, принципно съобразена от въззивната инстанция, по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Относими към спора, но уточнени от съда са следващите два въпроса: Нормите на чл. 239, ал.2 ДОПК предявяване на какъв иск за собственост предвиждат. Допустимо ли е установяване нищожност на възбрана за идеална част от имот, която не е принадлежала на длъжника и има ли правен интерес да предяви такъв иск този, който твърди, че има права върху възбранения имот.
С Решение № 148 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 783/2020 г., I г. о. е прието, че собствеността върху продаден недвижи имот от публичен изпълнител по ДОПК преминава върху купувача от датата на постановлението за възлагане /чл. 215, ал. 4 Д.. (отм.); и чл. 246, ал. 8 ДОПК/. Купувачът на недвижима вещ от публичен съдебен изпълнител, става собственик на продадената недвижима вещ дори и длъжникът да не е бил собственик, ако до изтичане на една година от обнародването на постановлението за възлагане в "Държавен вестник" не е предявен иск за собственост - чл. 199, ал. 2 Д.. (отм.); и чл. 239, ал. 2 ДОПК. От тук е изведен извода, че постановлението за възлагане има прехвърлително вещноправно действие, което настъпва от датата на постановлението, но същото се стабилизира /става необоримо и неоспоримо от трети лица, които претендират права върху продадения от публичния съдебен изпълнител имот/ след изтичане на посочения в чл. 199, ал. 2 Д.. (отм.); , респ. чл. 239, ал. 2 ДОПК едногодишен срок, защото с изтичането на този срок се погасява правото на иск на всяко трето лице, което претендира да е било действителен собственик на имота, който е бил възложен с постановлението за възлагане. В същия смисъл е и приетото в Решение № 200 от 9.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1546/2016 г., I г. о. Последиците за купувача от проданта, ако е предявен иск за собственост в преклузивния срок и и с влязло в сила решение бъде установено, че длъжникът не е бил собственик на продадената недвижима вещ, са уредени в чл.239, ал.3 ДОПК.
С тези решения не е даден отговор по поставеният сега относим към спора въпрос за това чрез какъв иск за собственост по чл. 239, ал.2 ДОПК може да се защити трето лице, притежаващо права върху имота, предмет на изпълнение по ДОПК и предвижда ли тази норма установяване правато на собственост към минал момент. По този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 81 от 23.11.2021 г. по гр.д.№ 306/2021 г. на Пловдивски апелативен съд по касационна жалба, подадена от П. Т. А..
Указва на П. Т. А. да внесе за разглеждане на касационната жалба по същество в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 840 лв. и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: