11 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 144 [населено място], 14.07. 2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2609 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. „Инакем солюшънс“ ООД обжалва решение № 201 от 1.8.2019 г. по в.т.д. 373/18 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което след отмяна на решението на Окръжен съд – Русе е осъден да заплати 22 000 евро, частичен иск от цяло вземане в размер на 44 400 евро, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ведно със законната лихва от 8.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и обезщетение за забава, на основание, чл. 86 от ЗЗД 2000 евро, частичен иск от 7 123,74 евро за периода от 11.05.2015 г. до 7.12.2016 г. и е потвърдено решение за отхвърляне на насрещния му иск за заплащане на сумата от 500 евро, с левова равностойност 971,51 лв, частичен иск от вземане от 22 200 евро неустокйа по договор от 19.2.2015 г. и е осъден да заплати сумата от 6 914 лв разноски за двете инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси: 1. Въпросът относно задълженията на въззивния съд за проверка на редовността на исковата молба съгласно чл. 129, ал. 1 ГПК. При наличие на твърдение, че се иска връщане дадено без основание, но се навеждат и твърдения за наличие на основание, длъжен ли е съдът в проверката по чл. 129, ал. 1 от ГПК да задължи ищеца да изясни фактическите си твърдения. Сочи противоречие на разрешението, дадено от Апелативния съд с решение № 30 от 14.3.2018 г. по т.д. 2230/17 г. 3 ГО, решение № 103 от 23.5.2017 г. по т.д. 458/16 г. 2 ТО, решение 0 402 от 24.11.2015 г. погр.д. 1980/15 г. 4 ГО . 2. Въпросът относно задължението на въззивния съд по чл. 269 от ГПК, когато заявеното твърдение е, че няколко плащания, направени в различно време са направени без основание, следва ли всяко плащане да се разглежда като отделен иск и да се определя неговата родова подсъдност самостоятелно? В този случай налице ли е редовна искова молба когато сумата е заявена общо и налице ли е редовно изменение на иска чрез увеличение, когато е направено общо? 3. Въпросът за оценка заключението на вещото лице, независимо от това дали е оспорено от страните или не. Обхватът на проверката по чл. 202 от ГПК включва ли задължение на съда да прецени безспорни писмени доказателства, поведението на страната за неизпълнение на задължение да даде обяснение и последиците по чл. 176, ал. 3 ГПК признанията на оспорващата страна за съществуване на договорни отношения , свързани с продажба на рапично олио. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 60 от 25.3.2013 г. по т.д. 475/12 г. 4. Налице ли е договорно основание за плащания по банков път когато през същия период страните са материализирали отношенията си чрез издадени фактури за търговски доставка, по които са направени плащания по банков път и посоченото основание за плащане е договор? Несъотвествието между цената, отразена във фактурите и направените плащания, при периодичните доставки следва ли да се претендира като връщане на платено без основание или връщане поради договорно неизпълнение? Счита, че разрешението на този правен въпрос е в противоречие с ППВС 1/79 г., решение № 185 от 10.02.2016 г. по т.д. 2928/14 г. 1 ТО и други. 5. Въпросът за наличие на основание за плащане, следва ли да се установява видът и формата на договора, а е достатъчно да се установи, че е налице договорно отношение. Въззивният съд бил приел, че липсва писмен договор, тъй като платената сума била платена без основание. Счита, че разрешението противоречи на решение № 20 от 25.3.2013 г. по т.д. 206/12 г. 1 ТО на ВКС и решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. 380/08 г. 1 ТО. По отношение на всички формулирани правни въпроси е посочено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 от ГПК, както и се позовава на недопустимост на съдебното решение. Моли да се отмени решението. Ответникът „Манос СА“ оспорва касационната жалба. Счита, че с първия поставен въпрос касаторът се опитва да коригира грешките си в процеса. Вторият въпрос не бил ясен. Третият въпрос не бил конкрретен, а четвърти и пети правни въпроси, счита, че не са ясни дали се сочи противоречие на практиката на ВКС или са за съществено значение на развитието на правото. Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва същата лице в частта, по постановеното въззивно решение, с което след отмяна на първоинстанционното решение са уважени исковете на „Манос СА“ , Гърция срещу „Инакем солюшънс“ ООД. Налице е обективно съединение на искове, постигнато както при първоначално съединение на искове – предявен иск за главница и обезщетение за забава от „Манос“ СА, Гърция срещу „Инакем солюшънс“ ООД, така и при последващо съединение на искове по насрещния иск на „Инакем солюшънс“ ООД срещу „Манос СА“, Гърция. В случая обаче е разгледан от Окръжния съд – Русе обективно съединените искове, предявени като насрещни искове от „Инакем солюшънс“ ООД срещу „Манос СА“ Гърция с цена на исковете по 500 евро, частичен иск от вземане в размер на 22 200 евро, договорна неустойка за неизпълнение на договор № 153 от 19.2.2015 г. Предмет на въззивното обжалване са както въззивната жалба на „Манос СА“ Гърция срещу решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете му, така и насрещната въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която насрещният иск на „Инакем солюшънс“ ООД срещу „Манос“ СА с правно основание чл. 92 от ЗЗД частичен иск за 500 евро от цяло вземане в размер на 22 00 евро, е отхвърлен. Въпреки обективно съединените искове, то липсва обусловеност на първоначално съединените искове и исковете, предявени с насрещна искова молба. При определяне допустимостта на касационното обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК следва да се приеме, че касационната жалба в частта , с която се обжалва решението на въззивния съд, съдържащо произнасяне по насрещния иск за заплащане на неустойка на основание сключения договор между страните е недопустима. Предявеният насрещен иск е за сумата от 500 евро – частичен иск от цяло вземане в размер на 22 000 евро, на основание чл. 92 от ЗЗД. Налице е ограничение на касационното обжалване в зависимост от цената на иска, което е въведено от законодателя. Цената на иска се определя от размера на предявеното вземане, за което се търси съдебна защита, на основание чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, а не на цялото твръдяно вземане. Според посочената норма не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивния съд по търговски дела, чиято цена на иска е до 20 000 лв. Делото е търговско, образувано е по иск на търговско дружество срещу друго търговско дружество и на основание абсолютна търговска сделка – договор за продажба. В случая по насрещния иск цената е под 20 000 лв. Това изключва възможността да се разгледа касационната жалба срещу въззивното решение по насрещната въззивна жалба на „Инакем солюшънс“ ООД срещу решението на Апелативен съд – В. Търново досежно иска, чиято цена е 500 евро или левова равностойност сумата от 978 лв. Поради това ще следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба на „Инакем солюшънс“ ООД срещу решението на Апелативен съд – В. Търново е допустима, като е подадена от легитимирано да обжалва съдебното решение лице и в срока по чл. 283 от ГПК. Съобщение с препис от решението е връчен на 12.08.2019 г. Касационната жалба е подадена по пощата на 8.8.2019 г. Следователно е в срок. С обжалваното въззивно решение, Апелативен съд Велико Търново е разгледал въззивната жалба на „Манос“ СА, Гърция срещу решението на Окръжен съд Русев, с което са отхвърлени исковете му и насрещната въззивна жалба на „Инакем солюшънс“ ООД срещу решението, в частта, с която е отхвърлен искът му с правно основание чл. 92 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че с оглед начина на сключване на договора, както и с оглед неговото оспорване по реда на чл. 193 от ГПК било установено, че същият не бил подписан от законния представител на „Манос СА“, Гърция. Освен това е прието, че между страните са издадени 10 фактури за доставената стока и всяка от фактурите е придружена с потвърждение от „Манос СА“ за получената стока. Прието е, че съгласно 10 те фактури е доставено общо количество рапично олио 249 ,81 мт на стойност 184 866,80 евро. Според заключението фактурите са осчетоводени от „Инакем солюшънс“ ООД и по счетоводни данни плащанията от „Манос“ СА са 230 000 евро. Общо по сметки на жалбоподателя за периода 1.2.2015 г. до 30.4.2015 г. от „Манос“ СА, Гърция по сметка на „Инакем Солюшънс“ ООД, Русе са преведни 306 400 евро. За месец март 2015 г. били доставени 300.800 мт рапично масло на стойност 411 231,25 лв без ДДС с доставчик „Астра био плант“ ООД. За същия период март 2015 г. са изписани 249,82 мт на стойност 341 535,17 лв. Прието е, че през месец април 2015 г. е издадена фактура от 7.4.2015 г. с получател Манос СА за доставка на рапично масло на стойност 36 182, 85 лв и фактура 8176 от 7.4.2015 с получател „Маснос“ СА, Гърция също рапично масло и също стойност 36 182,85 лв. С кредитно известие 8282 на стойност 72 365,71 лв са анулирани двете фактури поради неосъществена доставка. За м. април 2015 г. била включена фактура от 9.4.2015 г. на стойност 35 459,20 лв и фактура 8187 от 9.4.2015 г. на стойност 36 906,51 лв. С оглед показанията на свидетеля, кореспонденцията между страните и експертизата съдът е приел, че договорът, който е представен по делото не е подписан, не представлява писмен договор и не може със свидетелски показания да се установява наличието му. Направен е извод, че липсва писмен договор. С оглед представените фактури поделото въззивният съд е направил извод за наличие на множество договори между страните, но нито една от фактурите не съответства на внесените от ищеца 10 400 евро и 34 000 евро по сметка на ответника. С оглед общия размер на доставените и заплатени стоки въззивният съд е направил извод, че е налице по-голям размер на преведените парични средства, спрямо стойността на получената стойка. По този начин е достигнал до извода, че сумата от 44 000 евро е преведена при начална липса на основание. Отменил е решението на първоинстанционния съд и е присъдил сумата от 22 000 евро, част от вземане в общ размер 44 000 евро ведно със законната лихва от 08.12.2016 г. предявяване на иска, както и сумата от 2 000 евро частичен иск от вземане в размер на 7 123,74 евро за периода 11.05.2015 г. до 07.12.2016 г. Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване и служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК или е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав от извършената служебна проверка установи, че не е налице вероятност съдебното решение да е нищожно, което изключва допускане касационно обжалване на посоченото основание. По отношение основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност да е налице недопустимост на съдебното решение и поради това липсва основание за допускане касационно обжалване. Решението би било недопустимо, ако е постановено , без да са налице основания за разрешаване на спора по същество като липса или ненадлежно упражняване правото на иск или ненадлежно сезиране на съда, или след десезиране на съда. В случая не се установява да е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. В случая с първия поставен правен въпрос, касаторът обосновава твърдение за недопустимост на съдебното решение поради това, че не са били налице предпоставки за решаване на делото по същество, а именно нередовност на исковата молба. В случая това основание не се установи. Установява се, че въззивният съд като съд по съществото на делото, е възприел правилно фактите , които са релевирани от ищеца. Това изключва недопустимост на решението. Фактите са надлежно възприети и е дадена търсената пред съда защита. По отношение на посочения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд с оглед възприетите от него факти е възприел, че става въпрос за две плащания, свързал е тези факти и с другите твърдения и установени данни по делото и е изложил своите мотиви. Предвид цялостното излага на обстоятелства и формулиране на искане, липсва основание да се счете, че е налице различна подсъдност при различно предявени искове. Претендира се връщане на суми, платени от ищеца и на ответника според твърденията при начална липса на основание. Когато е налице искане за връщане на недължимо платена сума, с твърдение, че към момента и на двете плащания е липсвал договор, на чието основание да е задължен ищецът да плати сочените суми. Така формулираният правен въпрос не може да се приеме за обуславящ изхода на спора. Не е налице обективно кумулативно съединение на искове за връщане на недължимо платени суми, за да се определя различна родова подсъдност. Още повече, че по разпоредба на чл. 210, ал.2, изр. 2 от ГПК не е допустимо разделянето на искове, когато има връзка между тях. Въззивният съд е възприел твърдението на ищеца, че е налице превод на две парични суми без основание на поради липса на договор. Въззивният съд е възприел, че преведените суми са в резултат на търговски отношения, установил е, че липсва основание ответникът да задържи сумите, тъй като няма доставена стока и е приел, че следва да се осъди ответникът да върне тези суми. Въпросът, както е поставен засяга възприемането на фактите от въззивния съд. Прието е, че се претендира разлика в платените суми от ищеца на ответника, а не връщане на две отделно преведени суми. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е разрешил така посочения правен въпрос по формулирания начин. Липсва общо основание и соченото допълнително основание не може да разкрие наличие на условия за допускане касационно обжалване. По отношение на третия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира , че въззивният съд е изразил своето становище по възприетата експертиза, направил е изводи каква е доказателствената й стойност. Въпросът за правилността на изводите на въззивния съд, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.2.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не може да бъде предмет на обсъждане в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това поставеният правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на четвъртия поставен въпрос, въззивният съд е приел, че липсва договор поради това, че не е подписан от представителя на дружеството-купувач, така представеният договор, въпреки материализиране на отношенията в представените по делото фактури, във всяка от които е налице основание – посочения договор. Въззивният съд е приел, че с оглед тези фактури са налице множество търговски правоотношения, като е извършена доставка на стоки, цената на която е заплатена от купувача. Липсата на доставки за част от преведените парични средства, са дали основание на въззивния съд да направи извод за дължимост на връщане на получените от доставчика суми, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че така поставеният правен въпрос относно това налице ли е договорно основание при издадени фактури, когато в тях е посочен конкретен договор, съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Правният въпрос е включен в предмета на спора чрез възражението на ответника по иска, че между страните е налице сключен договор за продажба в писмена форма, въз основа на който има уговорка за заплащане на депозит. Наличието на извод от въззивния съд, че са налице множество договори, инкорпорирани във фактурите и изключването наличието на един договор за продажба, както и изводът, че е налице доставяне на цялата стока по фактурите и надплащане, е обусловил извода за наличие на неоснователно обогатяване при начална липса на основание. Изводът относно наличие на договор подготвя решението по делото и крайния изход на спора. Това означава, че касаторът е обосновал основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Соченото обаче от него основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не може да се установи от посочените от него решения. Но доколкото е обоснован поставеният правен въпрос, касационната инстанция може да посочи известната систематична и трайна практика на ВКС, изразена в решение № 103 от 25.07.2014 г. по т.д. 2994/13 г., 2 ТО и решение 202 от 6.2.2012 г. по т.д. 87/2011 г. на ВКС, 2 ТО, съгласно които при търговските сделки е налице хипотезата на чл. 301 от ТЗ, с която законодателят е установил мълчалива презумпция и е обвързал правното действие на сключена от търговеца без представителна власт сделка и оборване на тази презумпция само от търговеца, от момента на узнаване на действието без представителна власт. Прието е, че търговецът може да установи липса на представителна власт веднага след узнаване на сделката. В противен случай, същата го обвързва. В случая даденото разрешение от въззивния съд за липса на писмен договор, поради неустановяване подписването от страна на законния представител, предвид посочването на договора във всяка една от издадените фактури е постановен в противоречие с така посочената практика. Този извод обуславя допустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Правният въпрос следва да бъде конкретизиран, съобразно правомощията на касационната инстанция, както следва: Налице ли е договор за търговска продажба, когато страните са материализирали отношенията си в издадени фактури за търговски доставки, в които като основание е посочен конкретен писмен договор? Последният посочен правен въпрос, не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл съществуването на множество договорни правоотношения по всяка издадена фактура. Отрекъл е съществуването на писмен договор между страните, уреждащ техните отношения. Поради това, ще следва да се приеме, че така формулираният правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касационната жалба на „Инакем солюшънс“ ООД срещу решение № 201 от 1.08.2019 г. по в.т.д. 373/18 г., Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е налице произнасяне по въззивната жалба на „Инакем солюшънс“ ООД срещу решението на Окръжен съд – [населено място] по насрещния иск на „Инакем солюшънс“ ООД срещу „Манос СА“, Гърция за заплащане на неустойка на основание чл. 92 от ЗЗД по сключения между страните договор с с цена на иска 500 евро с левова равностойност 978 лв., частичен иск от цяло вземане в размер на 22 000 евро. ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 201 от 1.08.2019 г. по в.т.д. 373/18 г., Апелативен съд Велико Търново в частта по исковете с правно основание 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД, предявени от „Манос“ СА, Гърция срещу „Инакем солюшънс“ ООД. ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касационния жалбоподател „Инакем солюшънс“ ООД в 1 седмичен срок от получаване на препис от настоящето определение да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд, на основание чл. 18, ал.2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата в размер на 938,79 лв. След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание. При неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса, делото да се докладва за прекратяване. Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от връчването на настоящето определение, пред друг състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия. В останалата част определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: