Р Е Ш Е Н И Е № 92 Гр. София, 04 май 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Чобанова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 314/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по жалба на адв. Н. Ш., защитник на подс. Д. Я. Д., против решение № 5/09. 01. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 22/2016 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е необоснован, постановен в нарушение на материалния закон, а наложеното наказание е явно несправедливо. Изразено е несъгласие с извода на съда, че предходните осъждания на подсъдимия представляват отегчаващи отговорността обстоятелства, и като контрааргумент се изтъква, че те са наложени за престъпления, извършени в кратък интервал от време в условията на реална съвкупност. Сочи се, че неправилно е прието като отегчаващо обстоятелство и процесуалното поведение на подсъдимия, тъй като от една страна същият е упражнявал добросъвестно процесуалните си права, а от друга е спомогнал за разкриване на обективната истина. Твърди се, че не е съобразено отсъствието на незавършени наказателни производства срещу подсъдимия след освобождаването му от местата за лишаване от свобода. Направено е искане въззивното решение да бъде изменено в санкционната му част, като бъде намален размерът на наложеното наказание. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, като наред с това излага доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като въззивната инстанция не е коментирала всички посочени от него смекчаващи обстоятелства. Подс. Д. Д. се солидаризира със становището на своя защитник и моли съда да намали наложеното му наказание. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 48/02. 12. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 32/2015 год., Окръжният съд – Стара Загора е признал подс. Д. Я. Д. за виновен в това, че в периода 01. 07. 2011 год. – 14. 10. 2011 год. в [населено място] в условията на продължавано престъпление избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери - общо 287 163,11 лева, като приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал 1, т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Присъдата е проверена от Пловдивския апелативен съд по жалба на подсъдимия и с решение № 5/09. 01. 2017 год. по в. н. о. х. д. № 22/2016 год. е изменена в санкционната ѝ част, като е намален размерът на наложеното наказание лишаване от свобода от шест на пет години. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационната жалба е частично основателна. Преди всичко следва да се отбележи, че няма да бъдат обсъждани аргументите на защитата, изтъкнати по време на съдебните прения пред настоящата инстанция, за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Основание за това дава обстоятелството, че с касационната жалба са направени възражения единствено за явна несправедливост на наказанието и за неправилно приложение на материалния закон (последното относимо отново към вида и размера на наложената санкция). Действително разпоредбата на чл. 351, ал. 3 от НПК предвижда, че допълнения към касационните жалби и протести могат да се правят до даване ход на делото. Когато обаче те са направени след изтичане на срока по чл. 350, ал. 1 от НПК, включително и в съдебното заседание пред касационната инстанция, допълването на касационната жалба е възможно само с доразвиване на вече наведените в срока за обжалване доводи за наличие на едно или друго касационно основание, а не посредством въвеждането на касационни основания, твърдения за които не се съдържат първоначално в жалбата. От друга страна, доводите на защитата не касаят процесуални нарушения от категорията на абсолютните (чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК), за които съгласно константната съдебна практика ВКС следи и служебно. Касационната инстанция не дължи отговор и на възраженията за необоснованост на въззивния съдебен акт, тъй като същата не съставлява самостоятелно касационно основание по смисъла на чл. 348 от НПК, а от съдържанието на касационната жалба не могат да бъдат изведени доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Що се отнася до твърденията на касатора за неправилно приложение на материалния закон, внимателният прочит на жалбата води до извод, че те са неразривно свързани с аргументите му за явна несправедливост на наказанието и не изразяват несъгласие на защитата с изводите на апелативния съд за съставомерността и правната квалификация на деянието. Проверката на въззивното решение в обжалваната му част не дава основание да бъдат възприети доводите за явна несправедливост на наказанието. При неговата индивидуализация са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му без едни от тях да бъдат надценявани за сметка на останалите. Законосъобразно е преценено, че престъплението, извършено от подс. Д., разкрива значителна обществена опасност предвид броя на деянията, включени в продължаваната престъпна дейност, немалкия брой на фактурите, удостоверяващи извършването на фиктивни сделки, и особено предвид факта, че стойността на укритите и незаплатени данъци надхвърля двадесет и четири пъти установения в чл. 93, т. 14 от НК критерий за данъци в особено големи размери. Последното е в съответствие с константната съдебна практика, че проявлението на правно значимите обстоятелства над необходимото за съответната квалификация се отчита при определяне на наказанието като отегчаващо обстоятелство без да се намира в противоречие със забраната на чл. 56 от НК. Правилна е и преценката, че подсъдимият също е личност с висока степен на обществена опасност. По отношение на Д. са постановени общо осем присъди, като с една от тях той е освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78 А от НК, с друга е осъден на пробация, а с останалите – на различни срокове лишаване от свобода. Вярно е също така, че присъдите, с които Д. е санкциониран с лишаване от свобода, касаят деяния, извършени в съвкупност с престъплението – предмет на настоящото дело. Независимо от обстоятелството, че поначало съдебното минало на дееца се преценява към момента на извършване на деянието, наличието на наказания за други престъпления, налагащи приложението на чл. 25 вр. чл. 23 от НК, следва да намери отражение при определяне вида и размера на санкцията, защото характеризира личността на подсъдимия в негативна светлина. Аналогично значение има и обстоятелството, че подсъдимият е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Осъществяването на тези престъпни посегателства и на настоящото деяние в период от около две години, съвсем няма значението на смекчаващо отговорността обстоятелство, каквото му придава касаторът. Напротив, този факт представлява убедително доказателство за престъпна упоритост и трайно установена нагласа за незаконосъобразно поведение у подсъдимия. За тази констатация допринася и обстоятелството, че едно от осъжданията на Д. е именно за престъпление по чл. 255 от НК, какъвто е и предметът на делото, разглеждано от този състав на ВКС. В същото време е отчетено, че по време на въззивното съдебно следствие подсъдимият е направил самопризнания и е проявил критичност към извършеното от него. Това обстоятелство правилно е оценено като смекчаващо и именно то наред с влошеното здравословно състояние на Д. е дало основание на въззивния съд да намали размера на наложеното наказание при съобразяване, че са налице незначителни остатъчни болестни прояви от претърпения инсулт и съществува добра прогноза за пълно възстановяване на подсъдимия. Тези смекчаващи обстоятелства, както и отсъствието на данни, че подсъдимият е подновил престъпната си дейност след освобождаването си от местата за лишаване от свобода, не могат да бъдат противопоставени успешно на отегчаващите такива и да обосноват по-нататъшно намаляване на наказанието. Напротив, при данните за съдебното минало и личността на подсъдимия налагането на санкция под размера, определен от ПАС, би било проява на неоправдано снизхождение към дееца, която няма да съдейства за постигане целите по чл. 36 от НК. Не се основават върху материалите по делото доводите, че контролираната инстанция е възприела като отегчаващо отговорността обстоятелство процесуалното поведение на подсъдимия. Напротив, именно защото са свързани с добросъвестно упражняване правото на защита, апелативният съд не е коментирал като относими към вида и размера на наказанието действията на Д. във връзка с избора му на защитник и произтичащото от тях неколкократно отлагане на делото. Не могат да бъдат споделени и аргументите на касатора, че като смекчаващо обстоятелство е следвало да бъде отчетена трудовата ангажираност на подсъдимия. Въззивният съд не е имал основание да обсъжда този факт, защото по делото отсъстват каквито и да било доказателства за него, а и в медицинската документация за Д. изрично е посочено, че същият е безработен. С оглед изложеното настоящият съдебен състав не установи явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца – от една страна, и отмерения обем наказателна принуда – от друга, което да налага упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Касационната инстанция констатира, че след като е намалил размера на лишаването от свобода от шест на пет години, въззивният съд не е съобразил, че това обстоятелство се отразява и върху първоначалния режим на изтърпяването му и вместо при строг режим наказанието следва да бъде изтърпяно при общ режим. Основание за подобен извод дава на първо място чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС в редакцията му към постановяване на въззивното решение. Съгласно цитираната разпоредба в затворнически общежития от открит тип се настаняват осъдените за първи път на лишаване от свобода до пет години за умишлени престъпления и осъдените за престъпления, извършени по непредпазливост. С оглед обстоятелството, че деянието по настоящото дело е извършено в условията на реална съвкупност с деянията по другите присъди, с които на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода, следва да се приеме, че по отношение на Д. е било изпълнено първото от двете кумулативно предвидени изисквания. Що се отнася до втората предпоставка, при сравнение и съпоставка с други правни норми (напр. с чл. 66, ал. 1 от НК), в които е използвана същата формулировка – „до пет години лишаване от свобода“, следва да се приеме, че и осъдените за пръв път на пет години лишаване от свобода изтърпяват наказанието при общ режим (в същия смисъл и Р. № 230/2013 год. по н. д. № 609/2013 год. на ІІІ н. о., Р. № 299/2011 год. по н. д. № 1620/2011 год. на ІІ н. о., Р. № 235/2012 год. по н. д. № 3087/2011 год. на І н. о.). От друга страна, актуалната законова регламентация – чл. 57, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗИНЗС, също изисква определянето на първоначален общ режим, тъй като разглежданият от ВКС казус не попада в нито една от трите хипотези, които обуславят изтърпяване на наказанието при строг режим. Наказанието, въпреки че е за умишлено престъпление, не надхвърля пет години и не е наложено за деяние, извършено в изпитателния срок на предходно осъждане. Наред с това, независимо от факта, че Д. е изтърпял наказание лишаване от свобода, не са налице и предпоставките на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „Б“ от ЗИНЗС, тъй като същото е наложено за престъпление, извършено в условията на реална съвкупност с деянието – предмет на настоящото дело. Да се приеме обратното би означавало да бъдат поставени в по-неблагоприятно положение лицата, извършили съвкупност от престъпления, за които са постановени отделни присъди и част от наложените с тях наказания вече са изтърпени преди извършването на кумулация в сравнение с онези, които не са изтърпели нито една от санкциите или са осъдени за съвкупност с една единствена присъда. С оглед изложеното и тъй като това е изцяло в полза на подсъдимия, въззивното решение следва да бъде изменено, като бъде определен първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното наказание без да се посочва типа затворническо заведение, в което да се изтърпи наказанието, тъй като понастоящем това е правомощие на ГД „Изпълнение на наказанията“. В останалата му част съдебният акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 5/09. 01. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 22/2016 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС ОПРЕДЕЛЯ първоначален ОБЩ режим на изтърпяване на наложеното наказание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.