5 Р Е Ш Е Н И Е № 31 София,02.03.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седми февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря В.Стоилова изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 60147/2016г.по описа на ВКС Производството е по чл.290 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 15.04.2016г. по гр.д.№793/2015г., с което АС Пловдив е отхвърлил искове с правно основание чл.79 и чл.92 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е откривана процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ. Жалбоподателят –„Т.е.К.” Е. /старо име „У. Б.” Е.-гр.Б./, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено, като бъде върнато за ново разглеждане от дрлуг състав. Ответникът М. М. С., в писмено становище и лично поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Третите лица помагачи Д. Б. А. и [фирма], редовно призовани не вземат становище по спора. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил осъдителни частични искове на Т.е.К.” Е. /старо име „У. Б.”Е./ срещу М. С. за заплащане на следните суми: сумата от 330 000 лв. от общо дължимата по фактурите сума в размер на 550 112,29 лв., представляваща стойността на получените стоки/ползвани услуги от [фирма], по предоставените карти на основание договор за ползване на услугата U. C. с №3535000 от 25.07.2011г., останали незаплатени на падежа, за периода от 25.02.2013 г. до 24.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане, както и сумата от 20 000 лв., представляваща частичен иск от общо дължимата на основание чл.7.5. от договор от 25.07.2011 г. неустойка в пълен размер от 414 000 лв. Установено е по делото, че по силата на договор за ползване на услугата U. C. [фирма], представлявано от управителя М. С. и Ю. танк Е. Г. и Ко. КГ, действуващо чрез пълномощиника си М. С. издали и предоставили на [фирма], [населено място], Д. А. и М. С. – последните три страни наречени „клиент” правото да ползва карти U. C., срещу предоставянето на които, в определени обекти от системата U. C., през периода от 25.02.2013 г. до 24.02.2014 г., [фирма], е получило различни видове услуги и извършило покупки на различни стоки, за които са били издадени общо 204 броя фактури в 36 описа, на обща стойност 500112,29 лева. Прието е, че по силата на чл.7.6 от описания договор ответникът М. С. се е задължил солидарно с дружеството- клиент - [фирма], да отговаря пред У. България „ Е. и Ю. танк Е. Г. и Ко. КГ за изпълнение на всички произтичащи от договора задължения на клиента. Съдът е приел, че по делото е безспорно, че страницата с текста на чл.7.6 не е подписана от ответника и тъй като последният е оспорил автентичността на документа /както на договора в неговата цялост, така и на частта, съдържаща описания текст/, то в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно, че изявлението, съдържащо се в този текст, е направено от ответника. При липсата на подпис под разпоредбата на чл.7.6 на л.10 от договора, единствената възможност да се установи авторството на процесното изявление е да се докаже, че текстът на лист 10-ти е неразделна част от договора, както и че договорът е подписан в неговата цялост /вкл. и уговорката на чл.7.6/ от ответника С.. Едва в този случай материализираното в посочения документ волеизявление ще се ползва с формална доказателствена сила, обвързваща лицето, от което изхожда. Съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства обаче не би могъл да се направи подобен извод. Прието е, че по делото липсват доказателства, установяващи че л.10 от договора - съдържащ спорния текст, както и л.17 - съдържащ подписа на ответника, са неразделна част от един и същ документ, доколкото не е била установена нито графическа, нито смислова и/или логическа връзка между съдържанието на тези страници от документа. Прието е също така , че убеждението за липсата на връзка не само между конкретния текст и подписа на ответника, но и между цели уговорки в договора, до голяма степен се потвърждава от редица несъответствия и противоречия в съдържанието на този документ. Посочено е, че най-съществения факт, подкрепящ възражението на ответника за липсата на каквато и да е връзка между него като физическо лице и процесния договор, е липсата на негов подпис в това му качество след края на текста от договора на л.16, където са положени подписите на другите страни – три юридически лица и на Д. Б., като съдлъжник. Единственият подпис на М. С. в качеството му на физическо лице е положен на отделен лист под № 17, на който обаче липсва какъвто и да текст от договора. Съдът е приел, че ответникът е оспорил факта да е изразявал под каквато и да е форма съгласие в лично качество за ангажирането му като солидарен съдлъжник с клиента по процесния договор - [фирма] , за задълженията му по този договор. Прието е, че не е доказано авторството на ответника на материализираното в чл.7.6 от договора изявление, поради което не е установено и качеството му на съдлъжник по смисъла на тази уговорка и липса на пасивната материална легитимация по предявените искове, поради което същите като неоснователни са отхвърлени. Допуснато е касационно обжалване по въпроса допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е откривана процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ. Настоящият състав намира, че на същите съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС, според която когато е оспорен подписът върху частен документ същият подлежи на проверка в отделно производство по реда на чл. 193 ГПК/ в този смисъл решение от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4426/2014 г., III г.о. на ВКС, решение от 22.01.2014 година № 2354/2013 година , ІІІ г.о. на ВКС и решение от 24.03.2008 г. по т. д. № 626/2007 г., I о., ТК./ Следва да се има предвид и даденото разрешение в т. 3 на ТР№1/2013 на ОСГТК на ВКС, според което въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В същия смисъл е и решение от 16.04.2013г. по гр.д.№871/2012г., ІІІ г.о. на ВКС, с което е прието, че при оспорването на документ съдът, независимо от разпределението на доказателствената тежест, е длъжен да назначи служебно графологическа експертиза по спорния въпрос, поради необходимостта от специални знания, като при служебното събиране на доказателства инициативата за тяхното допускане излиза от съда, а страната е длъжна само да внесе съответните разноски за събирането им. Когато съдът не изпълни задължението си да приеме заключение на вещо лице по въпроси, по които са необходими специални познания допуска съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизясненост на делото от фактическа страна по негова вина. В конкретния случай с въззивното решение е прието, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща доказателствена сила и не се налага откриване на производство по чл. 193 ГПК, без съдът да направи разграничение между общия случай и спецификата на казуса, разяснена по-горе. Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица . Допуснатото в случая процесуално нарушение е довело до постановяване на неправилно решение, което следва да се отмени, а делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указание, че трябва да се произнесе по автентичността на документа чрез откриване на производство по чл. 193 ГПК, да даде указания за събиране на доказателства за спорните факти, свързани с изготвянето на договора и неговата автентичност, както и да разпредели доказателствената тежест съобразно разпореденото в чл. 193, ал. 3 ГПК. Извършването на тези процесуални действия имат пряко отношение към правилността на решението и могат да повлияят върху изхода на делото, поради което делото следва да се върне на АС Пловдив за ново разглеждане, съобразно процесуалното правило на чл.293, ал.3 ГПК. Съгласно процесуалното правило на чл.294, ал.2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски, направени в касационното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд - състав на IV г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение от 15.04.2016г. по гр.д.№793/2015г. на АС Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: