5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 212
С., 01.02.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1106/2010 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 342 от 05.07.2010 г., постановено по в. т. д. № 197/2010 г. на Русенски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 284 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 4938/2009 г. на Русенски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от дружеството - касатор против [фирма] иск с правно основание чл.92 ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв., претендирана като неустойка за забава по договор за изработка и двустранно съставени във връзка с него фактури, и в частта за разноските.
С определение № 475 от 07.07.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните с касационната жалба части на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
К. се позовава на неправилност на решението и моли за неговата отмяна с произтичащите от това последици. В жалбата се поддържа, че въззивният съд е отхвърлил частично претенцията за неустойка, без да изложи мотиви защо приема неустойката за недължима за разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв. и без да обсъди доводите на ищеца - касатор относно валидно възникналото задължение за плащането й съгласно клаузата на т.3.11.2 от Общите условия към договорите за изработка с възложител [фирма]. Излагат се оплаквания, че съдът е възприел безкритично заключението на съдебно - счетоводната експертиза, с което е обосновал извода си относно размера на неустойката, въпреки недопустимите констатации на вещото лице за липса на задължение за плащане на неустойка по две от спорните фактури. Навеждат се и съображения за неправилно произнасяне по отговорността на страните за разноски във въззивното производство.
Ответникът по касация [фирма] - [населено място], не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Въззивният съд е потвърдил решението на Русенски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92 ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до претендирания размер от 8 550 лв., след като е приел за правилно становището на първоинстанционния съд, че действително дължимата от ответника неустойка е в размер на 5 750 лв. За доказани са счетени релевантните за основателността на иска по чл.92 ЗЗД факти - обвързаност на страните от договори за изработка, сключени при действието на Общи условия към договорите за изработка с възложител [фирма] и оформени с двустранно съставени данъчни фактури; наличие на непогасени и признати от ответника - възложител задължения към ищеца - изпълнител за заплащане на възнаграждение за приета работа по представените с исковата молба 6 бр. данъчни фактури на обща стойност 13 121.16 лв.; съществуване на уговорка между страните, обективирана в т.3.11.2 от Общите условия, плащането на възнаграждението по всяка отделна фактура да се извършва от възложителя в срок най-късно 35 дни след датата на издаването й, а при последвала след изтичане на този срок забава възложителят да заплаща на изпълнителя законна мораторна лихва върху неплатената сума плюс неустойка от 50 лв. на седмица. С оглед установената забава в плащане на дължимото възнаграждение от 13 121.16 лв., съставляващо сбор от неплатените суми по шестте приложени към исковата молба фактури, е направен извод, че ищецът има право да претендира и получи уговорената в общите условия неустойка за всяка от фактурите, като възраженията на ответника за нищожност на неустоечната клауза поради прекомерния й спрямо неизпълнението размер са приети за неоснователни. Размерът на неустойката е определен съобразно заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза, в което е посочено, че общо дължимата от ответника неустойка е на стойност 5 750 лв. Позовавайки се на заключението, въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд в частта за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв., без да изложи мотиви защо приема неустойката до пълния претендиран размер от 8 550 лв. за недължима и без да се произнесе по наведените във въззивната жалба на ищеца оплаквания, сочещи на несъгласие с извършените от вещото лице изчисления на неустойката поради несъответствието им с клаузата на т.3.11.2 от общите условия към договорите за изработка.
Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е послужил като основание за допускане на решението до касационен контрол. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед констатираното отклонение от задължителната съдебна практика в Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19.
Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
Основателни са оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част. При постановяване на решението са нарушени уредените в чл.202 ГПК, чл.235 ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК съдопроизводствени правила, което е довело до необоснованост и незаконосъобразност на решаващия извод на въззивната инстанция за частична неоснователност на иска с правно основание чл.92 ЗЗД.
Единственият аргумент, с който решаващият въззивен състав е мотивирал становището си за неоснователност на исковата претенция за разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв., е изведен от заключението на съдебно - счетоводната експертиза, според което общият размер на неустойката, дължима от ответника - възложител като последица от забавата на възнаграждението по спорните фактури и договори за изработка, е 5 750 лв. Съдът е възприел безрезервно крайното изчисление в заключението, без да съобрази факта, че вещото лице е формирало сумата 5 750 лв. като сбор от начислената неустойка върху четири от представените с исковата молба фактури - фактура № 48/20.11.2008 г., фактура № 49/28.11.2008 г., фактура № 85/12.12.2008 г. и фактура № 86/22.12.2008 г., и не е изчислило неустойката, дължима за забавата в плащането на възнаграждението по останалите две фактури - фактура № 83/12.12.2008 г. и фактура № 84/12.12.2008 г., издадени във връзка с договор за изработка № 540/28.11.2008 г. Въпреки, че основният довод във въззивната жалба на ищеца касае правилното изчисляване на неустойката с оглед клаузата на т.3.11.2 от общите условия към договорите за изработка, този довод не е обсъден от въззивната инстанция и по него липсва произнасяне в мотивите към решението. Изчислена по правилото на т.3.11.2 от общите условия - по 50 лв. на седмица, считано от момента на изтичане на 35-ия ден от предаване на изработеното /17.01.2009 г./ до датата на предявяване на иска /07.08.2009 г./, неустойка по всяка от посочените две фактури възлиза на 1 400 лв. /28 седмици х 50 лв./ или общо 2 800 лв. На същата сума възлиза и отхвърлената част от исковата претенция, което дава основание да се приеме, че отхвърлянето на иска е последица от безкритичното възприемане на експертното заключение и от неизпълнението на задължението на въззивната инстанция да обсъди доводите на ищеца - жалбоподател за несъответствие на заключението с уговорения от страните начин на изчисляване на неустойката.
Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да се отмени като неправилно в частта, с която искът по чл.92 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 5 750 лв. до претендирания размер от 8 550 лв., т. е. за сумата 2 800 лв. Поради обстоятелството, че не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция като ответникът бъде осъден на основание чл.92 ЗЗД да заплати на касатора неустойката от 2 800 лв., дължима във връзка с договор за изработка № 540/28.11.2008 г. и издадените по повод на него фактури № 83/12.12.2008 г. и № 84/12.12.2008 г. за посочения в исковата молба период - от 17.01.2009 г. до 07.08.2009 г.
Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на клаузата за неустойка поради прекомерния спрямо неизпълнението размер на дължимата неустойка. Размерът на неустойката е обусловен изцяло от бездействието на ответника, който в качеството си на възложител по договора за изработка не е заплатил на изпълнителя уговореното възнаграждение за приетата работа в уговорения за целта срок. Фактът, че с оглед продължителността на забавата неустойката надвишава стойността на неизпълненото задължение, не може да обоснове извод за нищожност на неустоечната клауза, тъй като според указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС меродавен за преценката относно действителността на клаузата за неустойка е моментът на уговарянето й, а не моментът на договорното неизпълнение.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на уважената от настоящата инстанция част от иска, в размер на 2 754 лв.
Мотивиран от горните съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 342 от 05.07.2010 г., постановено по в. т. д. № 197/2010 г. на Русенски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 284 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 4938/2009 г. на Русенски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92 ЗЗД за разликата над сумата 5 750 лв. до сумата 8 550 лв., и вместо него постановява :
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.1, ап.1, да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 2 800 лв. /две хиляди и осемстотин лв./ - неустойка по т.3.11.2 от Общи условия към договорите за изработка с възложител [фирма] за неизпълнение в срок на задълженията за плащане на възнаграждение по договор за изработка № 540/28.11.2008 г. и фактури № 83/12.12.2008 г. и № 84/12.12.2008 г. за периода 17.01.2009 г. - 07.08.2009 г., на основание чл.92 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 2 754 лв. /две хиляди седемстотин петдесет и четири лв./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |