Р Е Ш Е Н И Е № 350 гр.София, 09 март 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на дванадесети септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора СТЕФКА БУМБАЛОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1526/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред него по жалби от (или от името на) частните обвинители и граждански ищци, и подсъдимите, подадени срещу въззивно решение на Софийския апелативен съд, изменящо присъда на Врачанския окръжен съд. Първоинстанционната присъда - № 19 от 25 септември 2009 год. по нохд № 218/2008 год., е за грабежа, придружен със средна телесна повреда, от която е последвала смъртта на тогава 76-годишния ограбен И. Н. К. – престъпление по чл.199, ал.2, т.1 НК, извършено в дома му на 9 януари 1991 год. и с предмет вещи и пари на обща стойност 11 331 лева. Подсъдимите И. П. Т., К. З. К., Т. Я. М. и Т. З. Т. са наказани като съучастници – съизвършители на това престъпление (във връзка още с чл.20, ал.2 НК, както и с чл.198, ал.4 НК – защото пострадалият е бил приведен и в беззащитно състояние, и с чл.199, ал.1, т.1 НК - защото ограбеното е в големи размери), първият – 18 години лишаване от свобода, вторият – 16 години, третият и четвъртият – по 15 години. Наказанията трябва да бъдат изтърпяни при строг първоначален режим, а това специално на подсъдимия Т. е определено и като общо наказание за второто престъпление, за което също е осъден от ВОС: за документната измама по чл.212, ал.2 НК спрямо Банка ... с предмет 1 000 лева, изтеглени на 11 януари 1991 год. от спестовния влог на ограбения К.. Общото наказание се отнася обаче не само за двете години лишаване от свобода по чл.212 НК, а и за още две други наказания по нохд № 16/1998 год. на Поповския районен съд и нохд № 14/1999 год. на Търговищкия окръжен съд, по които последният също е определил общо наказание 18 години лишаване от свобода. Първоинстанционната присъда на ВОС има и гражданскоосъдителна част в размер общо на 75 000 лева, които подсъдимите дължат солидарно на тримата наследници на пострадалия К. – син и две дъщери, като обезщетение за причинените им неимуществени щети, както и общо 1 987 лева-за имуществените. Оправдателната част от същата присъда е по обвинението в грабеж и по т.2 на чл.199, ал.1 НК (по-тежко наказуем заради предварителен сговор между подсъдимите), а частта й за отхвърляне на предявените граждански искове е до размера им общо за 150 000 лева неимуществени щети. Второинстанционното (въззивно) решение - № 369 от 14 декември 2010 год. по внохд № 3/2010 год., и с него присъдата е само изменена след подадените срещу нея протест и жалби от останалите страни по обвинението и защитата спрямо него. В наказателната му част актът на първата инстанция е отменен във връзка с настъпилата погасителна давност за отговорността на подсъдимия Т. за документна измама по чл.212 НК, а за грабежа е извършена преквалификация по закона, действал по онова време – чл.256, ал.2 НК(отм.), и е намален размерът на ограбеното с 505 лева; в гражданската й част присъдата също е отменена във връзка с погасителна давност, но за отговорността на подсъдимите да заплатят обезщетения от непозволено увреждане. И жалбите пред ВКС засягат наказателната и гражданската части на второинстанционния съдебен акт, но по отношение на първата от тях са отнесени към потвърждаването на отговорността за грабеж – от страна на частното обвинение са за увеличаване на наложените наказания, докато подсъдимите или техните защитници са за нейното отпадане или поне смекчаване. Гражданската част на въззивното решение е оспорена от заинтересуваните жалбоподатели във връзка с отхвърлянето по давност на предявените искове. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбите са поддържани, а прокурорът е за тяхното отхвърляне. ВКС намери за частично основателни само жалбите от (или от името на) пострадалите в качеството им на граждански ищци, и то не по всички съображения в тяхна подкрепа. І. Отхвърлянето на предявените граждански искове нарушава закона, тъй като вземанията на пострадалите от непозволеното им увреждане с извършеното престъпление не са погасени по давност. „За вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца” (чл.114, ал.3 ЗЗД), а в случая този начален момент не съвпада нито с извършването на грабежа на 9 януари 1991 год., нито с дните, когато „в същата 1991 г. подсъдимите са привлечени като обвиняеми…[и вече]…е имало известност по отношение на извършителите”, както е приел САС(мотиви, с.20). На първата посочена дата за извършеното престъпление са знаели само неговите извършители, а липсват каквито и да са доказателства пострадалите да са знаели за извършеното по различно време привличане на подсъдимите като обвиняеми. Защото по смисъла на закона „открит” е деецът, който е станал известен не изобщо (независимо на кого), а само деецът, станал известен именно на пострадалия. Известността на дееца спрямо пострадалия е не винаги очевидна – и в случая трупът на наследодателя на пострадалите е намерен няколко дни след смъртта и, разпитани като свидетели на 13 януари 1991 год., съпругата и едната от дъщерите – П.С., не са казали нищо по този повод (т.2 от дос.пр., л.45 и 47). Съпругата П.К., междувременно починала, е разпитвана още веднъж на 22 март 1991 год. (пак там, л.46) и отново не е казала нищо по въпроса, а синът Н.И. и другата дъщеря М.В. са дали показания за първи път през 2005 год. (пак там, л.54, 59 и 63). Всъщност едва тогава би могло да се каже с по-голяма сигурност, че поне те двамата са научили кои са четиримата обвиняеми, тъй като са заявили, че са уведомени от следователя за възможността да предявят граждански искове пред съда „спрямо убийците” (думи на Н.И., л.58). При тези доказателства за времето, когато гражданските ищци за първи път са научили срещу кого могат да предявят претенцията си за непозволеното им увреждане, тя не е била погасена по давност към момента на предявяването й пред окръжния съд след постъпването на делото там в началото на 2006 год. (исковата молба не е датирана, приложена е на л.256, постъпването й е отбелязано в съдебното заседание на 7 юли 2006 год., а е приета в съдебното заседание на 16 март 2007 год.). По делото не е доказано пострадалите да са знаели неофициално към кого се насочва досъдебното разследване на грабежа и какъв е резултатът от него спрямо извършителите на престъплението. Междувременно и процесуалният закон относно участието на пострадалите в наказателното производство е търпял съществени промени (включително с приемането на нов НПК през 2005 год.), както и съдебната практика по неговото приложение. В целия този дълъг период обаче официалната възможност на пострадалите да се противопоставят на изтичането на погасителната давност върху вземането им от непозволено увреждане, е била в зависимост единствено от изпълнение на задължението на разследващите органи да ги запознаят с възможността да предявят граждански иск за това вземане (срв. чл.156, ал.1 НПК в редакциите му до неговата отмяна и чл.75, ал.2 от новия НПК, въпреки ограниченото действие на последния по делото – след постъпването му в съдебната фаза). Едва след изпълнение на посоченото задължение, за пострадалите възникват някакви права в наказателния процес. До този момент те не са могли да използват и гражданския процес, щом като едно от най-важните изисквания към исковата молба е тя „да съдържа…името и адреса на…ответника…”(чл.98, ал.1, б.”б” от действащия по онова време ГПК, отменен с новия ГПК през 2008 год. – срв. чл.127, ал.1, т.2 от последния). Ако в случаи като сегашния на извършено непозволено увреждане чрез престъпно деяние, ищецът си позволи да посочи произволно някого за ответник (само за да спази давностния срок), на такъв ищец може да бъде потърсена дори наказателна отговорност за набедяване по чл.286 НК. Затова и „чл.114, ал.3 ЗЗД трябва да се тълкува разширено – предлага в теорията П.Г. – а именно, че на увреденото лице трябва да е известен не само деецът, но той трябва да има и знание за съществуването на вредата, както и за нейния размер”(Деликтно право, С., 2007, с.185), или, обобщено казано, „че пострадалият следва да познава всички обстоятелства, които трябва да са налице за един успешен иск”(пак там). ІІ. Жалбите от (или от името на) пострадалите в останалата им част, както и другите касационни жалби са неоснователни. Неоснователно оспорена е доказаността на обвинението. Запознаването с обжалвания съдебен акт е достатъчно за този извод, доколкото самото оспорване е направено също така общо – чрез позоваване (И.Т., Кр.К.-лично, Т.М.-лично, Т.Т.) на най-общи процесуални правила или положения, а доколкото оспорването (Т.М.) е с по-голяма конкретност-относно изискването на чл.283 НПК, изпълнено за първи път от второинстанционния съд, достатъчно конкретен отговор се съдържа на с.21 от мотивите към обжалваното решение. Оспорването, по-нататък, на правната квалификация на грабежа почива върху недоразумение. Настояването (Т.М.) за преквалификация на това престъпление по ал.1 на чл.256 НК(отм.) очевидно не държи сметка, че тя се отнася само до онези посегателства върху личната собственост, които не съдържат признаците за по-тежка наказуемост на грабежа по чл.199 НК. „За грабеж, извършен при условията на чл.199, се налагат предвидените в този член наказания” – е гласял отменения през 1993 год.(ДВ, бр.10) на чл.256, ал.2 НК, и затова САС е приложил именно него (макар погрешно от друга гледна точка вж. по-долу в р.ІІІ, след като е потвърдил, че грабежът е в „големи размери”(чл.199, ал.1, т.1 НК) и е причинена смъртта на ограбения чрез употреба на сила до степен на средна телесна повреда (чл.199, ал.2, т.1 НК). Още по-малко може да се настоява (И.Т., К.К.-лично, Т.Т.) за по-благоприятен давностен срок по чл.80 НК, когато се приема извършената от САС преквалификация на грабежа по чл.256, ал.2 НК отм., а едновременно с това се твърди, че този срок е 15 год.(15-годишен е срокът по т.2 на чл.80, ал.1 НК и за него вероятно става дума, с оглед предвиденото в чл.256, ал.2 НК наказание от 15 до 20 години лишаване от свобода – и то е „повече от 10 години”, но се пропуска, че лишаването от свобода в този случай винаги е било алтернатива на смъртното наказание и на доживотния затвор, поради което те именно са определящи за давностния срок от 20 години по т.1 на чл.80, ал.1 НК). Оспорваната, накрая (от всички, с изключение на К.К.-в подадената от негово име жалба, и на Т.М.-в лично подадената от него), справедливост на наложените наказания, е всъщност постигната. Явна несправедливост липсва и без друго с оглед на аргумента, че това касационно основание обхваща и наказването на „невинен човек”(К.К.-лично, Т.Т., И.Т.) – подобно разбиране хипертрофира явната несправедливост до степен да обезсмисли останалите касационни основания. Съществуването на всяка неправилност на съдебния акт има в някакъв смисъл отношение към неговата справедливост, но разбирането е неприемливо според ВКС, защото противоречи на изричното определение в чл.348, ал.5 НПК, на разясненията, дадени в мотивите към т.8 на П.1/1981-Пл., и дори на дадените още в Т.р. 51/1964-ОСНК разяснения, че всяко „от формулираните в НПК отделни основания за отмяна на присъдата на първоинстанционния съд има свое съдържание и приложно поле, което не се покрива и е различно от това на другите”(вж. позоваване в последната насока и в р.4/02-І, Бюл.4/02). Явната несправедливост на наложените наказания липсва обаче и с оглед претендираната недооценка на отегчаващите (според частното обвинение) и на смекчаващите (според някои от подсъдимите и техните защитници) отговорността обстоятелства. Всичко, посочено в жалбите или в тяхна подкрепа: предишни осъждания, опити за протакане на делото-от една страна, и от друга: погасяване на съдимостта, изключителна отдалеченост на престъплението от наказанието, лични, в това число здравословни и семейни проблеми- е било предмет на внимание в предходните съдебни инстанции (пряко или чрез потвърждаването му в по-горната) и ВКС не намира сериозни основания да го променя. ІІІ. Тъкмо поради неоснователността на жалбите от (или от името на) подсъдимите, няма как да бъде използвана и процесуалната възможност (по арг. от чл.347, ал.2 НПК) за поправяне на извършената обективно против техния интерес преквалификация на грабежа. Преди всичко САС е сметнал неправилно, че променяйки квалификацията съобразно НК в редакцията му от 1991 год., е приложил „закон за същото…наказуемо престъпление”(чл.337, ал.1, т.2 НПК). Цитираното правомощие на въззивния съд е несъвместимо с промяна в правната квалификация на обвинението – такава промяна имат предвид само хипотезите на закон за по-тежко, еднакво или по-леко наказуемо престъпление (вж. също чл.336, ал.1, т.1 НПК). Вероятно, имайки предвид „еднаквата” наказуемост по предишната и променената правна квалификация, САС обаче е пропуснал да съобрази, че към 9 януари 1991 год. чл.256, ал.2 НК е препращал към чл.199, ал.2 НК с предвидено в последния смъртно наказание, докато в пряко приложения с присъдата чл.199, ал.2 НК това най-тежко наказание вече не съществува-то е отпаднало от неговата санкционна част и въобще от НК, още през 1998 год.(ДВ, бр.153 от с.г.). При това положение не може да има съмнение, че макар в присъдата да е липсвало позоваване на чл.2, ал.2 НК, САС е бил длъжен да се съобрази с него и да не внася промяна в правната квалификация на обвинението. Със сегашното решение е невъзможно по почин на ВКС и влошаване на положението на подсъдимите (арг. от чл.354, ал.3 и чл.355, ал.2 и3 НПК) относно оправдаването им от САС да са извършили грабеж на личния паспорт и спестовната книжка на пострадалия, като предметът на престъплението също е намален с общо 505(500+5) лева Проблемът всъщност е в обявяването за непрестъпно на отнемането на двете вещи, а не толкова в отпадането на тяхната равностойност от предмета на престъплението, въпреки тяхната оценка по експертен път. Личният паспорт и спестовната книжка не са според САС „вещи с реална пазарна цена и с оглед на това не могат да бъдат предмет на престъпление срещу собствеността”(мотиви, с.16), но неясно защо съдът не е посочил същото и за отнетия юбилеен медал на пострадалия като участник в О. война (макар пък за тази вещ изобщо да липсва цена в експертното заключение). Възникналото противоречие вероятно е резултат от неяснота по изискването за „определена стойност” на вещите, „предмет на кражбата”(поради това важимо и за грабежа-престъпление, съставено от кражба и принуда), уточнено в П. 6/1971-Пл., като изискване за „определена парична художествена и друга стойност”, и според този състав на ВКС, означаващо, че не е абсолютно за равностойността на стойност” би могла да намери парично изражение, независимо доколко точна ще бъде оценката, или ще се окаже, че вещта е дори безценна. За да може вещта да бъде предмет на престъпление против собствеността, определящо е, с други думи, тя да има някаква стойност, а не възможността за нейното оценяване в пари във всеки конкретен случай. ІV. Ръководен от всичко изложено и по-конкретно, в р.І-с оглед на ал.2, т.5, а във всички останали раздели-на ал.1, т.1 от чл.354 НПК, ВКС – І наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 369 от 14 декември 2010 год. по внохд № 3/2010 год. на Софийския апелативен съд само в гражданската му част, в която е отменена същата част и на проверената с него присъда, и във връзка с уважаването в присъдата на предявените граждански искове: ОСЪЖДА подсъдимите И. П. Т., К. З. К., Т. З. Т. и Т. Я. М., с установената по делото самоличност, да заплатят солидарно на М. И. В., Н. И. Н. и П. И. С., с посочените по делото техни адреси, общо седемдесет и пет хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, и хиляда деветстотин осемдесет и седем лева-имуществени, заедно със законната лихва върху обезщетението, смятано от 9 януари 1991 год. до окончателното му изплащане. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ОСОБЕНО МНЕНИЕ На Съдия Блага И. по к.д. № 1526/11 Не съм съгласна със становището, че въззивният съд неправилно е оправдал подсъдимите по обвинението за грабеж на спестовна книжка и личен паспорт. САС законосъобразно е приел, че не се касае за вещи, годен предмет на престъпление против собствеността. В тази насока е ТР № 54 от 16.09.1989 г. на ОСНК ВС. Разбирането на Постановление на Пленума на Върховния съд № 6 от 1971 г за „друга” стойност следва да се тълкува в смисъл, че тази стойност също следва да е имуществена, тоест, оценима в пари. Този извод следва и от съображенията, касаещи приравнените случаи, каквито са видовете енергии /електрическа, топлинна и др./, когато „ползването им се заплаща”, и „ценните и други книжа, които материализират имуществени права” /ППлВС № 6/71 /. Ето защо, считам, че въззивният съд е процедирал законосъобразно, като е постановил оправдаване за посочения по-горе предмет на грабежа. Съдия: /Бл. И./