Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60716

гр.София, 29.10.2021 г.

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Ерик Василев

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2032/ 2021 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 260159 от 24.09.2020 г. по гр.д.№ 10185/ 2019 г., поправено с решение по същото дело № 261487/ 05.03.2021 г. и изменено в частта за разноските с определение по същото дело № 264378/ 05.03.2021 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд № 165025/ 06.07.2017 г. по гр.д.№ 23239/ 2014 г. и е потвърдено решение по същото дело № 301246/ 22.12.2017 г. По този начин по предявения от С. Г. Б. против „Уникредит Булбанк“ АД, гр.София, въззивният съд прогласил нищожността на част от съдържанието на клаузата на т.11.1.3. от раздел II. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит, сключен на 27.12.2007 г., по отношение на думите „освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един) процент.“, като неравноправна на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП, отхвърлил иска за прогласяване на нищожността на клаузата в цялост, изцяло отхвърлил предявеният от жалбоподателката против „Уникредит Булбанк“ АД, гр.София, иск, квалифициран по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за плащане на сумата 4 350 евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за кредит, № TR 70990725, сключен на 27.12.2007 г., за периода от 27.01.2008 г. до 27.05.2013 г., отказал да се произнесе по същество по претенция за заплащане на законна мораторна лихва върху главницата от 4 350 евро от 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане и осъдил С. Г. Б. да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД 2 300 лв разноски в първоинстанционното производство и 1 898,28 лв разноски във въззивното производство.
Жалбоподателката релевира като основание за допускане на обжалването правни въпроси, които при условията на тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат прецизирани в следния смисъл: процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд; за задължението на въззивния съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор, да съобрази критериите по чл.20 ЗЗД при установяване на действителната воля на страните по договора, без да променя формираната при сключването му воля на договарящите и като отчете обстоятелствата при сключването и поведението на страните; и материалноправни въпроси за прякото или непряко приложение на Директива № 2008/48/ЕО и Директива 2014/17/ЕС при спорове между потребител и банкова институция за възстановяване на надвзети от лихви суми поради частична нищожност на клаузи по договори за банков кредит; при наличие на такава нищожност допустимо ли е запазване на ефекта от клаузата до момента на прогласяването й за нищожна; презумира ли се наличието на фиксиран лихвен процент от приложен към договор за банков кредит илюстративен погасителен план, ако в договора има уговорки, квалифициращи възнаградителната лихва като такава с променлив характер; нищожна ли е клауза от общи условия за фиксиране на уговорен с договор променлив лихвен процент, ако допуска единствено увеличаване на този процент; противоречи ли на правото на Европейския съюз /ЕС/ фиксирането на уговорен от страните променлив лихвен процент с възможност само за увеличаването му; как следва да се прилага разпоредбата на чл.147 ал.2 ЗЗП при изчисляване на размера на дължимата възнаградителна лихва при уговорен лихвен процент в договори за банков кредит, съдържащи методология за формиране и изменение на процента. По отношение на тези въпроси жалбоподателката поддържа наличие на всички основания, визирани в т.1, 2 и 3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Жалбоподателката релевира и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ по въпроси, свързани с приложението на Директива № 2008/48/ЕО и Директива 2014/17/ЕС в хипотези на сключен договор за банков кредит с клауза, допускаща едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитора.
Ответната страна „Уникредит Булбанк“ АД оспорва жалбата като поддържа, че поставените в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправни въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, а материалноправните въпроси не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Евентуално поддържа, че въпросите не са ясно и конкретно формулирани, а в случай че това не бъде споделено – че не е налице никое от допълнителните основания по т.1, 2 и 3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно ответникът поддържа, че жалбоподателката не е посочила правни въпроси, по които обжалването да бъде допуснато, нито е обосновала значението им за обжалваното решение. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба въпросите са изрично формулирани, като са посочени и актовете, на които правните разрешения на съда по същество /според ищцата/ противоречат и е обосновано значението на въпросите за точното прилагане на закона и развитието на правото. Това е достатъчно за редовността на изложението, а прецизирането на въпросите е в правомощието на касационната инстанция, съгласно цитираното тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че правилно и в съответствие с доказателствата по делото първоинстанционния съд установил, че с договор за банков кредит № TR 70990725 на 27.12.2007 г., сключен между ищцата и ответника, банката предоставила кредит в размер на 28 000 евро за закупуване на недвижим имот. В чл. 4.1а от документа, обективиращ договора, бил посочен годишен лихвен процент за съответния период на олихвяване по редовен дълг по т.11.1.3. от същия документ, като бил договорен базисен лихвен процент равен на 1М EURIBOR 4,809 % към датата на сключване на договора и надбавка 1,741 % или годишен лихвен процент 6,55 %. Кредитът следвало да се изплаща чрез анюитетни погасителни вноски в период 27.01.2008 г. - 27.12.2037 г. Т.11.1.3. от документа предвиждала, че годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко с един пункт, както и че кредитополучателят давал съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на тази точка. Тази клауза била отнапред предвидена от банката в Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора, а не индивидуално уговорена. От правна страна съдът посочил, че съгласно чл.146 ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в потребителските договори са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Неправилна била преценката на първоинстанционния съд за нищожност поради неравноправен характер на цялата клауза на т.11.1.3, тъй като в частта за определяне на размера на лихвата към датата на сключване на договора клаузата указвала ясно и недвусмислено размера на дължимата от възнаградителна лихва. Клаузата била нищожна само в частта, в която банката получавала правото да променя едностранно размера на лихвата. Тя не съдържала ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който при настъпване на някое от предвидените в нея условия ще се формира годишния лихвен процент, нито сочела какви пазарни условия водят до повишаване на лихвения процент. Липсата на указана в договора и в общите условия конкретна методика за промяна на годишния лихвен процент създавала възможност за банката - кредитор да променя лихвата по своя субективна преценка съобразно собствените си вътрешни правила, а това нарушавало изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на страните по договора. Нищожността на клаузата в тази част следвала и от липсата на възможност за намаляване, а не само за увеличаване на процента, и неуреждането на възможност за кредитополучателя да се откаже от договора в случай на несъгласие с извършеното от банката едностранно изменение. Затова клаузата била нищожна, но само в частта, касаеща уговорката „освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един) процент.“. Частичната нищожност не освобождавала кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер – 6,55 %, който бил точно определен към датата на подписване на договора. При фиксиран размер на лихвата от 6,55 % дължимото възнаграждение от кредитополучателя за процесния период било 9 426,30 евро, платената лихва за процесния период била в размер на 8 883,79 евро, поради което нямало платена при начална липса на основание сума, съответно предявеният осъдителен иск бил неоснователен. Въззивната инстанция посочила, че бил неправилен изводът на районния съд за уговорен променлив базисен лихвен процент. Предвид конкретизацията на размера на EURIBOR при сключването на договора, конкретизацията на добавката и изричното предвиждане, че годишният лихвен процент по кредита за съответния период се фиксира в размера по т. 4.1а. и не се променя, страните били постигнали съгласие за отнапред определена, фиксирана лихва по договора за кредит.
С оглед мотивите на въззивния съд, поставените в изложението на жалбоподателката материалноправни въпроси не обуславят обжалваното решение. Съдът е отхвърлил частично установителния иск и изцяло осъдителния по съображения, че клаузата за едностранно изменение на възнаградителната лихва е нищожна като неравноправна, но само частично, както и че липсва плащане на лихви над уговорения в договора размер, тъй като при сключването му страните са уговорили фиксиран базов лихвен процент. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл.288 ГПК, а материалноправните въпроси биха били релевантни само при различни от установените в обжалваното решение факти. Съответно неоснователно е и искането за отправяне на преюдициално запитване. Обосновката на това искане е направена във връзка с твърдението за разрешаване на повдигнатите материалноправни въпроси в противоречие с правото на ЕС, а тези въпроси не са разрешавани в обжалвания акт.
Процесуалноправните въпроси обаче /за задължението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд; и за задължението на въззивния съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор, да съобрази критериите по чл.20 ЗЗД при установяване на действителната воля на страните по договора, без да променя формираната при сключването му воля на договарящите и като отчете обстоятелствата при сключването и поведението на страните/ са обуславящи, а основателно е и поддържаното от жалбоподателката, че са разрешени в противоречие с посочената в изложението й по чл.284 ал.3 т.1 ГПК практика на ВКС. Поради това по тези въпроси касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 260159 от 24.09.2020 г. по гр.д.№ 10185/ 2019 г., поправено с решение по същото дело № 261487/ 05.03.2021 г. и изменено в частта за разноските с определение по същото дело № 264378/ 05.03.2021 г.
Указва на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 210,16 лв (двеста и десет лева и шестнадесет стотинки), в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: