6 Р Е Ш Е Н И Е № 378 София, 07 ноември 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на шестнадесети септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 1604 по описа за 2011 година. С присъда по нохд № 88/2009 г. Окръжният съд-гр.Хасково признал подсъдимите Т. И. Б. и Г. И. И. за невинни и ги оправдал по предявените им обвинения, съответно – за първия по чл.304а, във връзка с чл.304, ал.2, във връзка с ал.1 НК, а за втория – по чл.302, т.1, във връзка с чл.301, ал.2, във връзка с ал.1 НК. С решение № 23 от 23.02.2011 г., постановено по внохд № 418/09 г., образувано по протест на прокурора, Апелативният съд-гр.Пловдив потвърдил присъдата на ХОС. Срещу въззивното решение е постъпил протест от прокурор при Апелативна прокуратура-гр.Пловдив. Възразява се наличието на основанията по чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 НПК и се иска връщане на делото за ново разглеждане за осъждане на подсъдимите по повдигнатите им обвинения. Пред ВКС прокурорът при Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Защитата на подс.Б. преценява протеста като процесуално недопустим, „тъй като съдържа данни за необоснованост на решението на въззивния съд”, а по същество – като неоснователен, поради липсата на претендираните от прокурора касационни основания. Подс.И. и защитата му счита, че от съдържанието на протеста не може да се направи извод за ангажиране на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК, а в рамките на приетите за установени фактически положения законът правилно е приложен. Като съобрази горното, становищата на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение установи: Най-напред следва да се даде отговор на възраженията срещу допустимостта на подадения протест, направени от защитата на подсъдимите, доколкото пределите на настоящата проверка са в пряка зависимост от това. В протеста изрично не е посочено основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК, така, както това е сторено за основанието по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Прокурорът е възразил, че фактическата обстановка е неправилна, поради нелогичен и противоречив анализ на доказателствените материали (виж л.2), а оспорването на дейността на съда, основана на процесуални правила, каквато е тази по оценката на доказателствата, без съмнение указва на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Още по-малко може да се приеме, че протестът изцяло е недопустим, както се преценява от защитата на подс.Б.. Протестът е допустим, а по същество неоснователен и съображенията за това са следните: 1.Касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК не е налице. Не се установява твърдения от прокурора противоречив/нелогичен анализ на доказателствените материали. Не защото не са конкретизирани доказателствените материали, които са оценени от съда по посочения начин, а защото изложените в мотивите на решението съображения по оценката на доказателствата, не дават основание за такъв извод. При оценката на достоверността на доказателствените източници и изводимите от тях факти съдът не е допуснал вътрешно противоречие и такова не е обективирано в мотивите на въззивното решение. Липсва и нарушение на правилата на формалната логика, тъй като съжденията на съда се характеризират с последователност и свързаност и се основават на надлежно събраните от него доказателства. В хода на съдебното разглеждане на делото пред първата и въззивна инстанция, за изясняване на фактите от кръга по чл.102 от НПК, са събрани и проверени множество доказателства от различни по вид доказателствени източници. Въззивният съд, макар да е утвърдил дейността на първостепенния съд по доказателствата – тяхното събиране, проверка и оценка, сам, при съображения за необходимост за разкриване на обективната истина, е събрал множество доказателства, посредством повторно извършени разпити на свидетели, разпити на нови свидетели, нови експертизи и множество нови писмени доказателства. Всички доказателствени източници, ползвани от двете предходни инстанции, са били подложени на оценка за тяхната достоверност от страна на въззивния съд и видно от мотивите на атакуваното решение такава не им е била отречена. На същото място е видно и това, че съдът е взел отношение и по установеността на фактите, произтичащи от тях. Фактите, инкриминирани с обвинителния акт, в голямата им част, са утвърдени при съдебното разглеждане на делото и поради това правилно приети за установени по несъмнен и категоричен начин. Съдът не е достигнал до такъв извод само относно претендираната от прокурора уговорка между подсъдимите в началото на м.12.2003 г., в хода на предварителното съгласие за подписване на пореден анекс, съгласно която, приемането на исканията на дружеството за изменение на договорните взаимоотношение е поставено в зависимост от плащането на инкриминираната сума. От друга страна, са установени редица фактически положения, които не са предявени на подсъдимите нито с обвинителния акт, нито по реда на чл.287 НПК, а именно – 1) на 16.10.2003 г.е сключен договор за дарение между подс.Б. и подс.И., по силата на който първият дарява сумата от 5000 лева за предизборната кампания 2003 г., в която вторият е участвал като кандидат кмет; 2) за периода от 2002 до 2004 г. дружеството е имало недобра ликвидност и забава в плащанията си; 3) на 7.11.2003 г. подс.И. е подписал клетвен лист и встъпил в длъжност; 4) сумата от 5000 лева е осчетоводена в ЕООД като дарение за съответната 2003 г., платен е данък върху нея и същата е одобрена като разход от фирмата-майка; 5) на 17.11.2003 г. с Вх.№ 193-00-61 подс.И., вече като кмет на [община], е подал пред Общинския съвет декларации за източниците на финансиране и разходите, които е направил за предизборната си кампания като кандидат кмет на Хасково през 2003 г.; 6) тези декларации не са намерени в архива и кореспонденцията на Общинския съвет и Община – [населено място]; 7) в декларацията на подс.И. по ЗОДФЛ за 2003 година не е декларирана инкриминираната сума; 8) моторните превозни средства са предоставени на дружеството поради необходимост и с цел запазване на работните места на шофьорите. Обстоятелствата по т.т.1,2 и 4 са били известни на прокурора, доколкото на досъдебното производство за същите са били налични писмени и гласни доказателствени източници, но същите не са били проверени и обсъдени, а вместо това игнорирани. ВКС е имал повод да вземе отношение по това (ТР № 2/2002 г. на ОСНК – т.4.2), че главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точна на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да постави основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита. От друга страна обвинителният акт обективира предявеното от прокурора фактическо и юридическо обвинение, които могат да претърпят промени в хода на съдебното разглеждане на делото само при условията на чл.287, ал.1НПК, каквито не са направени в настоящия случай. Предвид на казаното дотук ВКС няма как да не се съгласи с направените от въззивния съд изводи по фактите, в чиято рамка и следва да извърши проверката за правилното приложение на закона. Тези факти, на плоскостта на казаното дотук, очевидно са различни и по същество не се оспорват от прокурора. 2.По основанието по чл.348, ал.1, т.1 НПК: Приетите за установени фактически положения не разкриват признаците от обективна и субективна страна на инкриминараните с обвинителния акт престъпни състави. Възраженията на прокурора, свързани с договора за дарение, не държат сметка за характера на този едностранен договор, изпълнението на който е в зависимост от волята и възможностите на дарителя. Нещо повече, макар и известен още от досъдебното производство, този договор не е релевиран от прокурора и спорно е доколко, при фактическото обвинение, предявено с обвинителния акт (непроменено по реда на чл.287, ал.1 НПК), въобще е възможно, едва при съдебното разглеждане на делото, той да претендира използването от страна на подсъдимите на същия договор за прикриване на действителното основание за даване/получаване на парите. По-важно е друго, че съдът не е установил между подсъдимите да е била постигната уговорка, по времето, мястото и съдържанието, претендирани с обвинителния акт, срещу които изводи прокурорът не възразява. Всъщност за тези факти не са били ангажирани доказателства, нито пък такива са установени в хода на съдебното дирене. Не по-малко важно е и това, че договор за дарение е сключен и е обявен публично, поне пред фирмата – майка на дружеството и данъчните органи. Възраженията, свързани с благоприятността или не на анекса и протокола за разногласие от 10.12.2003 г. за дружеството и/или Община-Хасково, също не държат сметка за липсата на такива факти в обвинителния акт. Отделно от това прокурорът отбелязва, че тези обстоятелства не са изследвани, а трудно биха могли да получат отговор от материалите по делото (л.3 от протеста), като допуснатата от него непълнота, ползва за оспорване на обясненията на подсъдимите. Решаващият съд е събрал доказателства в тази насока, в обем, съответен на предявеното обвинение и достатъчен за преценка на достоверността на обясненията на подсъдимите и няма как да бъде упрекнат в това, доколкото е длъжен да провери последните. Възражението, свързано с чл.26, ал.1 от цитираната Наредба е основателно. Прокурорът оспорва изводите на съда за липсата на договор за наем, а наличието на „своеобразно предоставяне на услуга по разнасянето на храна”. Безспорно е установено, че движимите вещи - моторните превозни средства, предоставени на дружеството, с инкриминирания анекс и протокол за разногласие, са собственост на [община]. Известно е, че една движима вещ, в това число и МПС, могат да бъдат предоставяни за временно ползване възмездно или безвъзмездно, в първият случай под наем, а във втория – като заем за послужване. Съгласно правилата в глава V на Наредбата – Управление на движими вещи – частна общинска собственост, кметът на общината може да предоставя ползването им, безвъзмездно, само в случаите на чл.24, ал.1 – за управление на съответните организации и юридически лица на общинска бюджетна издръжка и кметове на кметства, в който кръг очевидно ЕООД не попада. Свободните движими вещи – частна общинска собственост по чл.24 от Наредбата, с производствено, търговско или стопанско предназначение, каквито са коментираните МПС, кметът на общината може да предоставя за временно ползване само възмездно или под формата на наем, но по реда, очертан в чл.26, ал.1 – чрез търг за определяне на наемател и пазарна наемна цена. Само когато вещите не са с очертаното предназначение – предоставянето им под наем е възможно без търгът – чл.29, ал.1. Очевидно е, че подсъдимият И. не е съобразил поведението си с изискванията на чл.26, ал.1 от Наредбата и в нарушение на същите е предоставил на дружеството, управлявано от подс.Б., движими вещи-частна общинска собственост, без последното да е определено чрез търг като наемател и без да е определена по същия ред пазарна наемна цена. Казаното дотук не е съобразено от решаващия съд, като изводът му за „предоставяне на услуга” противоречи на закона. Вярно е, че последователността във времето по разкриването на сметката, по която е постъпила инкриминираната сума, подписването на анекса и протокола за разногласие и извършването на преводът и заверката на сметката дават сериозно основание да се презумпира обикновената, най-често срещаната връзка между такива факти на обективната действителност, а именно даване/получаване на неследваща се облага, по смисъла на чл.304, и чл.302, т.1 НК. Предположението, не се е оказало вярно, тъй като при разглеждането на делото не е установен факт/група от факти, от съществено значение за връзката между посочените обстоятелства. Като е установил, че преводът на парите е извършен в изпълнение на поет ангажимент по договор за дарение и при липсата на уговорките, претендирани от прокурора, съдът не е имал основание да ангажира отговорността на подсъдимите по предявените им обвинения. Съображенията, изложени в мотивите на въззивното решение, въз основа на които ПАС е отхвърлил искането на прокурора за осъждане на подс.И. по чл.283 НК изцяло се възприемат, а с настоящия протест те не се и оспорват. Не се установява въззивната инстанция да е нарушила изискването на чл.304 НПК – да постанови оправдателна присъда само, когато деянието, което е установила не съставлява престъпление въобще. Това изискване на закона има място само когато, в рамките на фактическото обвинение, предявено на подсъдимите с обвинителния акт, в това число и измененото по реда на чл.287, ал.1 НПК, утвърдено от съда, се разкриват признаци от обективна и субективна страна на друго престъпление, за което поначало съдът може да постанови осъдителна присъда, макар то да не е вменено във вина – чл.337, ал.1, т.2 НПК. В рамките на установеното от фактическа страна от въззивния съд, съответно на пределите на фактическото обвинение спрямо подсъдимите, очертани от обвинителния акт, непроменени по реда на чл.287, ал.1 НПК, не се установяват признаците на предявените престъпни състави, както и такива на друго – същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Водим от горното на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23 от 23.02.2011 г., постановено по внохд № 418/09 г. на Апелативния съд-гр.Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: