Р Е Ш Е Н И Е
№ 307
София, 02.01.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на ...единадесети декември... две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при участието на секретаря…..ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА......…и на прокурора.....ТОМА КОМОВ......изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 1043 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Т. Й., подадена чрез защитник, и по жалба на конституираните по делото частни обвинители, някои от тях действащи чрез законни представители, подадена чрез повереник, срещу решение № 145 от 30.06.2017 г. по внохд № 225/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 11 от 17.03.2017 г. по нохд № 74/2017 г. на Хасковския окръжен съд.
С жалбите се правят оплаквания за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата на подсъдимия се иска изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ да бъде отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, а с жалбата на частните обвинители – да се увеличи размерът на ефективно наложеното наказание. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват лично, като за тях се явява повереник, който поддържа жалбата им със заявеното основание в нея за явна несправедливост на наложеното наказание и искането за увеличаване на размера на наложеното наказание. Подсъдимият, редовно призован, се явява лично и с упълномощен защитник, който поддържа оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, изложено в касационната жалба и направеното с нея искане за приложение на чл. 66 от НК. Защитникът на подсъдимия намира жалбата на частните обвинители за неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че въззивният съдебен акт е правилен и законосъобразен, а наложеното наказание лишаване от свобода, по размер и начин на изтърпяване, е справедливо определено. Счита жалбите на подсъдимия и частните обвинители за неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл. 347 от НПК установи следното:
С решение № 145 от 30.06.2017 г. по внохд № 225/2017 г. Пловдивският апелативен съд потвърдил присъда № 11 от 17.03.2017 г. по нохд № 74/2017 г. на Хасковския окръжен съд, с която подсъдимият К. Т. Й. е признат за виновен в това, че на 26.06.2016г. при управление на т.а „В.“, с рег. № ***, с прикачено към него полуремарке, в нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на М. В. Ж. и М. Б. М., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г“, вр. чл. 343, ал. 3, предл. 2-ро, б. „б“, и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. На основание чл. 343г от НК е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Настоящият състав намира, че подадената касационна жалба на подсъдимия е основателна, а тази на частните обвинители – неоснователна. – Еднаквото касационно основание, на което се атакува въззивният съдебен акт от частните обвинители и от подсъдимия по делото позволява едновременното обсъждане на жалбите. В жалбата на частните обвинители, в подкрепа на основанието за явна несправедливост на наложеното наказание и искането за увеличаване на размера на същото е посочено, че наказанието не удовлетворява в достатъчна степен целите на генералната превенция, не е взет предвид тежкия престъпен резултат и зачестилите престъпления от този вид- обстоятелства, налагащи засилена борба срещу тези престъпления в светлината на т. 7 от Постановление № 1/1983 г. по дело № 8/1982 г. на ВС.
Настоящият касационен състав не споделя така изложените доводи от страна на повереника на частните обвинители и счита наложеното наказание в минималния предвиден от закона размер – лишаване от свобода за срок от две години, преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК, за справедливо. Доводите в касационната жалба са абсолютно идентични с тези, изложени във въззивната такава и на тях е отговорено по същество от въззивния съд.
На първо място, следва да се посочи, че размерът на наложеното наказание винаги се определя преди всичко с оглед на постигането на целите на специалната (индивидуалната) превенция и едва след това с оглед на генералната. В съдебната си практика ВКС е имал множество поводи да заяви, че за правилната индивидуализация на наказателната отговорност е необходимо индивидуалната тежест на конкретната проява, която има различно измерение при всеки отделен случай, да бъде разгледана в комплекс с данните за личността на дееца, които ориентират относно нуждата от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите на първо място на специалната и впоследствие на генералната превенция. На следващо място, тежкият престъпен (съставомерен) резултат не може да бъде разглеждан като допълнително отегчаващо отговорността обстоятелство, след като същият е залегнал изрично като квалифициращ белег в хипотезиса на норма, предписваща по-тежко наказание по НК. Недопустимо е едно и също обстоятелство да бъде едновременно част от хипотезата на квалифициран състав от особената част на НК и отегчаващо наказателната отговорност такова. Високата степен на обществена опасност на извършеното деяние не може да бъде изведена с оглед на съставомерния резултат (причинената смърт на повече от едно лице), тъй като той е квалифициращ белег и е оценен като такъв при материалноправната квалификация на деянието. Обществената опасност е взета предвид от законодателя при определяне параметрите на санкциите, а съдът следва да съобразява по конкретното дело индивидуалната тежест на престъпната проява. Настоящият касационен състав се съгласява с изводите, направени в т. 7 от Постановление № 1/83 г. по дело № 8/82 г. на ВС, и намира същите за повече от актуални предвид съвременното състояние на „война по пътищата“, но следва да посочи, че в настоящия случай е налице абсолютен превес на смекчаващи наказателната отговорност на касатора обстоятелства за сметка на липсата на отегчаващи такива. Това съотношение безспорно не може да доведе до различен резултат при отмерването на законосъобразен и справедлив размер на наказанието от минималния такъв. Предвид проведената диференцирана процедура по Глава 27 на съкратено съдебно следствие и реалното, а не формално признаване на всички факти и обстоятелства по делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, както и с оглед факта, че подсъдимият е демонстрирал искрено съжаление за случилото се и дълбоко разкаяние, размерът на наложеното наказание законосъобразно е намален с 1/3 по реда на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК от две години на една година и четири месеца лишаване от свобода. Липсват основания за увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода.
В жалбата на подсъдимия, като аргументи в полза на искането за приложение на института на условното осъждане, са посочени чистото му съдебно минало и добрите характеристични данни, незначителността на нарушенията на ЗДП, за които е санкциониран по административен ред в миналото, направеното самопризнание по делото и осъзнаването на вината, както и хроничните заболявания, от които той страда – инсулинозависим диабет и артериална хипертония.
При въззивната проверка на присъдата Пловдивският апелативен съд е намерил за неоснователно искането на подсъдимия за отлагане изтърпяването на наложеното му наказание по реда на т.нар. „условно осъждане“. В подкрепа на становището си съдът е посочил, че престъплението е с тежък вредоносен резултат и висока степен на обществена опасност, тъй като била причинена смъртта на две лица, допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата, макар и едно, било съществено, подсъдимият е наказван три пъти за допуснати административни нарушения, въпреки че те са били незначителни и извършени в миналото. Според въззивния съд условното осъждане ще бъде проява на твърде голямо снизхождение към извършителя и няма да реализира целите на генералната превенция. Върховният касационен съд не споделя аргументите на въззивната инстанция в тази им част. Основният критерий при решаване на въпроса за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК е дали чрез отлагане изтърпяването на наказанието могат да се постигнат целите по чл. 36 от НК и преди всичко поправянето и превъзпитанието на конкретния извършител. Следователно, от съществено значение за определяне начина на изтърпяване на наказанието са всички обстоятелствата, които имат отношение към личността на подсъдимия и очертават личната му обществена опасност. Едва след това може да се преценява тежестта на престъплението и дали е обществено оправдано, с оглед постигане целите на генералната превенция и нарастващият брой на престъпления от този вид, да бъде приложен институтът на условното осъждане. В случая, личната обществена опасност на подсъдимия Й. е изключително ниска. Той не е осъждан, има добра трудова и лична характеристика, семейство, за което полага грижи, осъзнава вината си и изразява чистосърдечно съжаление за случилото се. Касае се за личност, която до настоящия случай е демонстрирала уважение към законите и спазване на установените правила на поведение в обществото. По делото има данни, че подсъдимият е наказван по административен ред за допуснати нарушения по ЗДвП (л. 115 от ДП), но същите са само три на брой за всичките години на упражняването на професията „шофьор“, леки и незначителни са по своя вид, и са извършени през значителен период от време, което го характеризира като добър шофьор, принципно спазващ правилата за движение по пътищата. Очевидно катастрофата е трагичен инцидент в живота му с летален изход за две млади момчета. Причинените фатални последици и виновното му поведение са напълно осъзнати от подсъдимия, видно от цялостното му поведение по време на наказателното производство и искреното му разкаяние, изразено включително и пред настоящата инстанция. Освен това, подсъдимият е сравнително тежко болен, страда от диабет тип 1, който изисква лечение с ежедневно приемане на инсулин и спазване на строга хранителна диета. Страда и от артериална хипертония, която повишава риска от инсулт или инфаркт, особено в съчетание с другото хронично заболяване- инсулинозависимия диабет. Настоящият съдебен състав не намира пречки за отлагане изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от три години, защото процесът на поправяне и превъзпитание на подсъдимия Й. не налага той да бъде изолиран от обществото в затворнически условия. Неслучайно, първата инстанция е посочила в мотивите към присъдата, че подсъдимият е лице, което се отличава с висока степен на способност за автопревъзпитание (самопревъзпитание). Тази личностова характеристика, съчетана със сериозната и улегнала възраст, обуславя извода, че поправянето и превъзпитанието на касатора може да бъде постигнато и без изолирането му в пенитенциарно заведение.
Наказанието на подсъдимия Й. се явява „явно несправедливо” по аргумент от чл. 348, ал. 5, т. 2 от НПК с оглед на неправилния отказ на съда да приложи условното осъждане в настоящия случай. При наличие на законовите основания на чл. 66, ал. 1 от НК, съдът винаги е длъжен да бъде особено прецизен при обосноваване на предпоставките, визирани в този текст, като прецени дали за поправянето на осъдения е наложително да изтърпи наказанието или същото може да бъде отложено с определянето на изпитателен срок. В случая, съдът не е изложил убедителни аргументи защо се налага подс. Й. да изтърпи ефективно наказанието „лишаване от свобода”. Необходимостта от изолиране на извършителя на престъплението не може да се обосновава с понятия като „предупредителен резонанс“, дори и с оглед на предписанията на т. 7 от Постановление № 1 от 1983 г. по дело № 8/1982 г. на ВС. Касационният състав приема, че целите на специалната превенция, които са водещи при преценката за приложимостта на условното осъждане, са напълно постижими и с отлагане на изпълнението на наказанието за срок от три години, тъй като процесът на поправяне и превъзпитание на подсъдимия очевидно е започнал по време на наказателното производство. Намаляването на броя на пътните инциденти с тежки последици не може да се постигне чрез отричане на института на условното осъждане. Отложеното изтърпяване на наказанието не означава липса на наказание, защото то може да бъде приведено в изпълнение, ако осъденият не промени поведението си и извърши друго престъпление в рамките на изпитателния срок. Справедливостта за обществото се постига не със задължително въдворяване на извършителите на престъпления в затвора, я с факта на реализиране на наказателната им отговорност и санкционирането им с наказание, определено в рамките на закона, което да съответства на всички факти по конкретния случай и на личността на осъдените. В случая, приложението на чл. 66 от НК по отношение на касатора не е израз на снизхождение, а точно обратното – изпращането му в затвора би било неоправдана репресия, служеща за назидание на другите членове на обществото и в частност на участниците в движението по пътищата, но не и за поправяне и превъзпитанието му. Целите на генералната превенция никога не могат да бъдат преследвани за сметка на тези на специалната такава, която винаги следва да има превес при определяне на наказанието и начина на изтърпявянето му.
При тези съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
ИЗМЕНЯВА решение № 145 от 30.06.2017 г. по внохд № 225/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия К. Т. Й., за изпитателен срок от три години.
Оставя в сила решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: