Р Е Ш Е Н И Е № 119 Град София, 09 март 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ : ТАТЯНА КЪНЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при участието на секретаря НАДЯ ЦЕКОВА и на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 15 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия О. И. К. и на частните обвинители и граждански ищци В. В. лично и като законен представител на В. В. и Д. В. срещу решение № 157/21.10.2010 г. по внохд № 282/10 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 67/28.05.2010 г. по нохд № 1595/09 г. на Варненския окръжен съд. В касационната жалба на подсъдимия се сочи, че решението е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Претендира се, че деянието е несъставомерно и подсъдимият следва да бъде оправдан. Частните обвинители и граждански ищци обжалват решението само в гражданско-осъдителната му част, като молят присъдените обезщетения да бъдат увеличени по размер. Гражданският ответник М. [фирма] изразява писмено становище, че жалбата на подсъдимия следва да бъде уважена. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Счита, че обезщетенията за неимуществени вреди следва да бъдат увеличени. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като се запозна с атакувания съдебен акт и обсъди доводите на страните, намери за установени следното: С присъдата, потвърдена с решението на Варненския апелативен съд, подсъдимият К. е признат за виновен в това, че на 17.11.2008 г., в качеството си на лекар в Спешно отделение на болница “С. А.”[населено място] причинил смъртта на К. С. В. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като нарушил чл.3 т.8 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на Спешно отделение, утвърденият лечебен алгоритъм по стандартите на Н. -КП 46 и раздел ІІ т.2, т.6 и т.7 от Основните трудови задължения на лекар-ординатор в Спешно отделение. На осн. чл.123 ал.1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, условно, с три годишен изпитателен срок и е оправдан по обвинението в останалата му част. Осъден е солидарно с гражданския ответник да заплати на съпругата на пострадалия, В. В. и на малолетните му деца, В. и Д. В. по 50 хиляди лева обезщетения за неимуществени вреди. По жалбата на подсъдимия. От съдържанието на жалбата и преди всичко от допълнението към нея се установява, че защитата претендира допуснати от съда процесуални нарушения при изясняване на фактическата обстановка по делото. Доводът, че присъдата е неправилна, тъй като в разрез с доказателствата е прието, че подсъдимият не е уведомил починалия за действителното му състояние не се споделя от касационната инстанция. Първоинстанционният съд е събрал, проверил и анализирал добросъвестно всички относими за правилното решаване на делото доказателства. Посочил е кои от тях кредитира с доверие и защо отхвърля като недостоверни обясненията на подсъдимия. Оценил е в тяхната съвкупност доказателствените източници и е мотивирал становище, че цялостното поведение на подсъдимия и пострадалия по време на прегледа и непосредствено след него и преди всичко факта, че двете кардиограми са намерени у В. след смъртта му сочат, че последният не е бил информиран в достатъчна степен за сериозността на състоянието му и непосредствената опасност за живота му. Варненският апелативен съд е възприел като обосновани и правилно изяснени фактите по делото и мотивирано е отговорил на възраженията във въззивната жалба, посочвайки защо ги намира за несъстоятелни. Настоящият касационен състав не счита за необходимо отново да отговаря на същите възражения. Споделя извода на апелативния съд, че само от факта, че пострадалият също е лекар не може да се изведе констатация за информираното му несъгласие да се подложи на лечение в болнично заведение. Тезата на подсъдимия, върху която е поставен акцента в касационната жалба- В. е лекар, видял е кардиограмите, имал е възможност да прецени доколко състоянието му е сериозно, но не е пожелал да остане за лечение, поради което подсъдимият няма вина за случилото се е несъстоятелна. Тя би могла да бъде възприета, ако отказът на В. бе документиран по предвидения във вътрешните правила на болницата начин, с отбелязване в журнала за прегледи- нещо, което категорично не се установява по делото. Неоснователни са доводите на защитата, че от диспозитива и мотивите към присъдата, съотв. решението не може да се разбере кои са нарушенията, допуснати от подсъдимия и запълващи диспозицията на бланкетната правна норма на чл.123 НК. Защитата обръща особено внимание на инкриминираното нарушение на чл.3 т.8 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на Спешно отделение към болницата, в чието цифрово изписване определено е допусната грешка /иде реч за чл.4 т.8/. Възпроизведено е обаче и съдържанието на нормата “при животозастрашаващи ситуации се провеждат реанимационни мероприятия в пълен обем, като се следва утвърден лечебен алгоритъм”- описаният в изискванията на Н. за клинична пътека /КП/ 46. Същото по съдържание задължение за подсъдимия е въведено и в длъжностната му характеристика / т.6 и т.7/, с която той е запознат, подписвайки я лично на 25.07.07 г. От обясненията на К. без съмнение е установено, че той е знаел какво следва да предприеме при констатиране на инфарктно състояние на пациент, какви медицински процедури да извърши, както и, че следва незабавно да осигури транспортирането му до болничното заведение, определено от МЗ за лечение на такива болни. В този смисъл оплакването, че не е попълнена бланкетната правна норма с конкретно и достоверно съдържание от приложимото законодателство и е нарушено правото на защита на касатора е несъстоятелно. Несъстоятелна е и тезата, че инкриминираният лечебен алгоритъм не само не създава задължения за касатора, но нему е забранено да го следва, тъй като той се изпълнява в интензивните кардиологични отделения. Видно от писмото на болницата /л. 97 ДП/, както и от разясненията на вещите лица, описаните процедури от лечебен алгоритъм по клинична пътека 46, които подсъдимият е бил длъжен да следва, се отнасят само за условия, извън интензивните кардиологични отделения /И./. С оглед фактите, установени при спазване на процесуалните изисквания по чл.13 и чл.14 от НПК, съдът правилно е приложил материалния закон. Касаторът, като лекар в спешното отделение, е бил запознат с професионалните си задължения и дължимо поведение при оказване на помощ на болен от остър инфаркт на миокарда, но се е отнесъл немарливо към тяхното изпълнение. При констатираното с кардиограми болестно състояние не е пристъпил към незабавно обездвижване на болния, поставяне на обезболяващи медикаменти при нужда, подаване на кислород, поставяне на венозен път, а след това и към превеждането му в специализирано заведение /И./ за провеждане на специфичното лечение. Допуснатите нарушения на добрите медицински практики са в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, видно от заключението на експертите за причините за смъртта на В.. Налице са обективните и субективни признаци на престъплението по чл.123 от НК и няма никакво основание за оправдаване на подсъдимия. Несъстоятелно е възражението, че подсъдимият не е действал виновно, тъй като не е могъл и не е бил длъжен да принуди болния да постъпи на лечение. Както вече бе посочено, тази теза би могла да се обсъжда, само ако пострадалият писмено е заявил отказ от лечение- обстоятелство, което не е налице. По жалбата на гражданските ищци. Върховният касационен съд не счита, че обезщетенията на пострадалите са занижени. При определяне на размера им, съдът се е съобразил с понесените от гражданските ищци чисто човешки изживявания на мъка, страдания и болка от загубата на съпруг и родител, завинаги лишени от полаганите от него грижи към тях. Не може да не се отчете обаче и непредпазливата вина на подсъдимия при причиняване на вредите, за които той дължи обезвреда. Размерът на обезщетенията е съобразен на принципа за справедливост, прогласен в нормата на чл. 52 от ЗЗД. Обстоятелствата, касаещи доходите на пострадалия нямат значение за размера на обезщетенията за неимуществени вреди, с които се възмездяват морални, а не материални загуби на неговите наследници. При тези съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 157/ 19.11.2010 г. по внохд № 282/10 г. на Варненския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: