Р Е Ш Е Н
И Е
№ 295
София,07.06.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният
касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно
заседание на двадесети май през две хиляди и десета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ:Светлана
Калинова
Зоя Атанасова
при
участието на секретаря Ани Давидова
и
в присъствието на прокурора
като
изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско
дело № 411 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Ф. М. от гр. П. и З. С. Х. от гр. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд С. , постановено на 23.01.2009г. по гр.д. №541/2008г.,с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено в частта,с която е отхвърлен искът по чл.13,ал.2 ЗВСГЗГФ за разликата над ¼ ид.част от 88 дка до 550 дка и е прекратено производството като недопустимо по причина,че тези имоти са заявени за възстановяване пред ПК С. /ОСЗ/. В останалата част,с която предявеният от З. С. Х. и З. Ф. М. иск за признаване право на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ е отхвърлен за разликата до ¼ ид.част от 1370 дка от претендираната гора в м. Пазлачището,землището на гр. С.,решението на първоинстанционния съд е оставено в сила. Решението на първоинстанционния съд е оставено в сила и в частта,с която предявеният иск е оставен без разглеждане в частта за ¼ ид.част от 88 дка от имота, попадащ в землището на с. Л..
С определение №409/11.06.2009г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато в частта,с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният иск за признаване право на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ за разликата от ¼ ид.част от 88 дка до 820дка от имота в м.” Пазлачище”, попадаща в землището на гр. С.,по въпроса за начина на доказване правото на собственост върху гори при предявен иск по чл.13,ал.2 ЗСПЗЗ и по-специално за необходимостта при представени доказателства за собственост от по-ранен период /1914-1919г./ да бъдат представени и доказателства за деклариране на същите имоти и в периода 1935-1949г. с оглед преценка на последиците,свързани с приложението на разпоредбите на Закона за г. от 1922г. и 1925г. Поставя се и въпросът дали и кога може да се приеме,че е приключила отчуждителната процедура по Закона за г. от 1922г.респ. по Закона за г. от 1925г.,както и от кой момент може да се приеме,че определени територии придобиват статут на яйлаци,къшлаци и балталъци.
Касаторите поддържат,че обжалваното решение е неправилно,тъй като въззивният съд не е преценил обстоятелството,че процесните имоти попадат в територии,в които се прилага Законът за уреждане на недвижимата собственост в земите,присъединени към Ц. България от 1913г. до 1915г.,с който за тези имоти се създава специален режим. Поддържат също така,че неправилно е прието,че имотите са отчуждени при действието на Закона за г. от 1922г. без да е установено провеждането на специална процедура за това.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. д. по горите С. изразява становище,че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Ответниците по касационна жалба О. с. “З”-гр. Смолян и Д. г. с.-Пампорово не изразяват становище.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
По реда на чл.13,ал.2 ЗВСГЗГФ З. С. Х. и З. Ф. М. са предявили иск за признаване право на възстановяване на наследниците на Р. Х. Е. на собствеността върху гора с площ 2000дка,находяща се в м.”П”, Смолянското землище.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел,че за разликата между 88 дка и до 550 дка имотът е заявен за възстановяване по административен ред-посочен е в заявление №1237/27.01999г. за възстановяване на собствеността,поради което в тази част искът по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ е недопустим. За частта от имота,за която искът е отхвърлен като неоснователен е прието,че представените по делото декларация от 22.05.1914г.,писмен договор от 15.07.1918г. и махленско свидетелство от 17.09.1919г. не установяват принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследодателя към момента на смъртта му,тъй като Р. Х. С. към 19.10.1924г. е бил яйлакопритежател,което е посочено в протокол №14/19.10.1924г., обн. ДВ.бр.73/1925г. и не е установено след прилагането на Закона за продажба на някои държавни земи в С. околия от 1911г., изменен и допълнен през 1923г.,да е изкупил този имот. Изводът,че наследодателят е изгубил собствеността и е имал качеството само на ползувател на пашата според съда се подкрепя и от обстоятелството,че в списъка на лицата от с. Р. от 1934г.,които притежават гори и в емлячния регистър от 1929г.-1935г. в партидата на наследодателя Р. С. процесната гора в “П” не е включена. С оглед на това е прието,че тази гора не е била отчуждена в периода от 1948г. до 1949г. и не подлежи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ,още повече,че съгласно §5 ПЗР ЗВСГЗГФ вещното право на ползуване,предоставено на физически,юридически лица и общини преди влизане в сила на Закона за стопанисване и ползуване на г. , обн. ДВ.бр.71/1948г. в т.ч. балталъци, кашлаци и яйлаци не подлежи на възстановяване.
По въпроса за начина на доказване правото на собственост върху гори при предявен иск по чл.13,ал.2 ЗСПЗЗ и по-специално за необходимостта при представени доказателства за собственост от по-ранен период /1914-1919г./ да бъдат представени и доказателства за деклариране на същите имоти и в периода 1935-1949г. с оглед преценка на последиците, свързани с приложението на разпоредбите на Закона за г. от 1922г. и 1925г. настоящият състав приема следното:
Посочените в разпоредбата на чл.13,ал.3 ЗВСГЗГФ писмени доказателства са достатъчни,за да се приеме,че наследодателят е притежавал правото на собственост върху описаните в тях имоти независимо от годината на съставянето им,освен ако не се установи осъществяването на последващи съставянето на тези доказателства факти, които сочат на отчуждаване на имотите преди влизане в сила на Закона за стопанисване и ползуване на г. /обн. ДВ.бр.71/1948г./. При наличието на доказателства за осъществяването на такива факти /последващо отнемане на имотите и включването им в държавния горски фонд по време на действието на Закона за г. от 1922г. /отм./,вкл. като яйлаци и къшлаци преди одържавяването,извършено в периода 1948-1949г. /по делото следва да бъде доказано по категоричен начин,че наследодателят е притежавал правото на собственост върху имотите и към момента на своята смърт,респ. към момента на отчуждаването на имотите,фиксиран в разпоредбата на чл.2 ЗВСГЗГФ.
По въпроса дали и кога може да се приеме,че е приключила отчуждителната процедура по Закона за г. от 1922г./отм./,както и от кой момент може да се приеме,че определени територии придобиват статут на яйлаци и къшлаци настоящият състав приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.4 от Закона за г. от 1922г./отм./ яйлаците /летните пасбища/ и къшлаците /зимните пасбища/ се обявяват за държавна собственост. Те се завладяват от държавата веднага след описването им от комисията по чл.5,като съгласно чл.5,ал.2 от закона протоколите на тази комисия се утвърждават от Министерския съвет и съставляват пълно доказателство в полза на държавата. Протоколите се обнародват в “Д” и могат да бъдат обжалвани в едномесечен срок от обнародването,като оспорванията съгласно чл.6,ал.3 ЗГ, 1922г. могат да се основават само на това,че комисията неправилно е окачествила даден имот като яйлак или къшлак,като в подкрепа се представят стари и автентични документи,в които имотът е означен като частна гора. Необжалваните по този ред протоколи съгласно чл.6,ал.5 от закона добиват значение на влезли в законна сила решения,издадени в полза на държавата по отношение въпроса за собствеността. От влизането на протоколите в сила,т.е. от изтичане на предвидения в закона едномесечен срок за тяхното обжалване,следователно имотите придобиват статут на яйлаци и къшлаци и се считат за държавна собственост. Разпоредбата на чл.3,ал.5 от Закона за г. ,1925г./отм./ също предвижда, че съставените до влизането му в сила въз основа на чл.5 от Закона за г. от 1922г./отм./ протоколи съставляват до доказване на противното пълно доказателство в полза на държавата кои земи са яйлаци и къшлаци,а така също и границите и пространството им. Изрично е предвидено,че само яйлаците и къшлаците,за които в спор с държавата,собствениците са получили чрез влезли в законна сила съдебни решения,признаване на пълна собственост на самораслите дървета в тези яйлаци и къшлаци,се отчуждават според постановленията на закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза,т.е. само в тези случаи отчуждаването се извършва по друг ред и имотите биха станали държавна собственост след провеждането на процедурата,която предвижда Законът за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза.
Разпоредбите на Закона за г. от 1925г./отм./,както и на Закона за г. от 1922г./отм./ намират приложение по отношение на всички имоти, които са обявени по предвидения от закона ред за яйлаци или къшлаци, вкл. и за имотите в новите земи – разпоредбата на чл.7 от Закона за г. от 1922г./отм./ изрично предвижда специален срок за обжалване на определеното обезщетение за отчужденото сервитутно право за ползуване на пашата и водопоя в яйлаците и къшлаците в новите земи без обаче да установява за имотите в тези земи различен режим,който да ги изключва от приложното поле на чл.4. С оглед на режима,който държавата установява за имоти,представляващи яйлаци и къшлаци, обстоятелството, че тези имоти се намират в територии,по отношение на които намира приложение Законът за уреждане на недвижимата собственост в земите, присъединени към Ц. България от 1913г. и 1915г. е ирелевантно, доколкото при установяването на този спецален режим законодателят е взел предвид и правната природа на тези имоти според турското законодателство, действувало на територията на България преди Освобождението.
Ако един имот е посочен в протокол на комисията по чл.5 от Закона за г. от 1922г./отм./ като яйлак или къшлак,за да се приеме в производството по чл.13ал.2 ЗВСГЗГФ,че лицето, което се легитимира като собственик на този имот въз основа на писмени доказателства, съставени преди датата,на която протоколът влиза в сила,е притежавало правото на собственост и към 1949г.,по делото следва да бъде представено решение,постановено при обжалване на протокола по предвидения в чл.6 от Закона за г. от 1922г./отм./ ред,с което спрямо държавата да е признато правото на частна собственост върху този имот,респ. писмени доказателства, съставени след влизане на протокола в сила, удостоверяващи последващо придобиване на правото на собственост.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:
След като с протокол №14/19.10.1924г. /обн. ДВ.бр.73/1925г./ гората в м.”Х”/Пазлачище/ е обявена за яйлак с обща площ от 1590дка, като за бившите яйлакопритежатели е определено право на обезщетение, правилно въззивният съд е приел,че при липса на последващи отбелязвания в емлячния регистър от 1929г.-1935г. за този имот по партидата на наследодателя Р. С. ,не може да се приеме,че същият е притежавал правото на собственост върху имота и към момента на своята смърт,както и че правото на собственост е било отчуждено в периода 1048-1949г. Правилно е прието,че наследодателят е имал качеството само на ползувател на пашата,независимо,че с изменението на Закона за продаване на някои гори в С. околия /обн. ДВ.бр.247/1923г./ са продадени на досегашните ползуватели на пашата и водопоя държавните гори,вкл. “Х”/Пазлачище/- издаденият по реда на чл.5 от Закона за г. от 1922г./отм./ протокол,с който същата гора е обявена за държавна собственост като яйлак следва по време момента на влизане на този закон в сила,т.е. сочи на осъществяването на последващ факт - на последващо влизането в сила на Закона за изменение на Закона за продаване на някои гори в С. околия /обн. ДВ.бр.247/1923г./ отчуждаване на имота в полза на държавата. И доколкото това отчуждаване е извършено преди 1948г.,правилно е прието,че по реда на ЗВСГЗГФ правото на собственост не може да бъде възстановено,още повече,че съгласно §5 ПЗР ЗВСГЗГФ правото на ползуване,вкл. върху яйлаци и къшлаци не подлежи на възстановяване по реда на тази закон.
За да достигне до извода,че не е установено наследодателят Р. С. да е притежавал правото на собственост върху имота към 1948-1949г. въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства,правилно е преценил доказателственото им значение с оглед разпоредбата на чл.13,ал.3 ЗВСГЗГФ,както и правните последици на релевантните за спора факти и обстоятелства,които са установени по делото. Правилно е приложен и материалният закон.
Постановеното от въззивния съд решение,с което е прието,че не са налице предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на чл.13,ал.2 ЗВСГЗГФ е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и правилно е приложен материалният закон,поради което по реда на чл.293,ал.1 ГПК същото следва да бъде оставено в сила.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Окръжен съд- С. , постановено на 23.01.2009г. по гр.д. № 541/2008г. в частта,с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от З. Ф. М. и З. С. Х. иск за признаване право на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ на наследниците на Р. Х. Е. ,починал на 13.01.1932г. за разликата от ¼ ид.част от 88 дка до 820дка от гора в м.” Пазлачище”, цялата от 2000 дка,при граници : от изток- Л. лятно пасище,от запад-Смолянско /Пашмаклийско/ лятно пасище,от север-Смолянско /Пашмаклийско/ лятно пасище и от юг-лятно пасище Д. ,която част попада в землището на гр. С.
П.
Членове: