Р Е Ш Е Н И Е   № 39   гр.София,04.08.2009 година     Върховният касационен съд на Република България,  Търговска  колегия, ІІ отделение в съдебно заседание на  24 март, две хиляди и девета година в  състав:                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   РОСИЦА КОВАЧЕВА                                               ЧЛЕНОВЕ:   ЛИДИЯ ИВАНОВА                                                                        ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА     При секретар София Симеонова                                                                                                                                                        изслуша   докладваното  от    председателя       (съдията)   ЛИДИЯ ИВАНОВА търговско  дело под № 526/2008 година       Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М” О. гр. П. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 193/08.07.2008 г., постановено по в.т.д. № 754/2007 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд от 28.03.2007 г. по гр.д. № 30/2006 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. С. К., Р. И. К. и И. Р. К. – тримата от гр. П., иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 52 226 лева- договорена неустойка за забавено строителство, апелативният съд е решил спора по същество като е осъдил ответника-касатор да заплати посочената сума, представляваща неустойка по т.3.5 от сключения с нотариален акт № 54, том ІІ, рег. № 2* дело № 306/2000 г. договор за учредяване право на строеж и продажба на идеална част от дворно място срещу задължение за построяване на сграда в УПИ ХХІV – 3118 в кв. 259 по плана на гр. П., в която се намират обектите на ищците. В останалата част е оставено в сила първоинстанционното отхвърлително решение. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Наведени са доводи за недействителност на уговорената клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави, накърняването на които е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. трето ЗЗД. Изложени са съображения, че липсата на краен предел по отношение на срока, за който може да бъде начислявана процесната неустойка, както и съдържащата се в текста на т.3.5 неяснота по отношение базата за определяне на нейния размер /спрямо данъчната оценка или пазарната цена на обектите/, налагат извода да недействителност на клаузата за неустойка, тъй като в противен случай претендираната санкция би могла да надхвърли стойността на обектите, за забавеното изпълнение на които се претендира. Прави се оплакване, че въззивният съд неправилно е отхвърлил възражението на ответника да изтекла погасителна давност по отношение на предявената претенция, че решението е необосновано и постановено в нарушение на процедурата по чл. 188, ал.1 ГПК/отм./, тъй като не са обсъдени в цялост събраните по делото доказателства. Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи чл. 280, ал.1, т.2 ГПК позовавайки се на противоречива съдебна практика по поставения съществен материалноправен въпрос относно нищожността на клаузата за неустойка поради липсата на краен предел за начисляване и прекомерния й размер съдържаща се в приложените към жалбата съдебни решения. Ответниците по касационната жалба изразяват становище, че въззивното решение е правилно и направените оплаквания са неоснователни. С определение № 133/05.12.2008 г. на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив. Прието е че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от съществено значение за изхода на спора свързан с действителността на уговорката за заплащане на неустойка за забавено изпълнение, респ. нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави съгласно чл. 26, ал.1 ЗЗД, с оглед нейния прекомерен размер и липсата на краен срок за начисляване то й. В производството по чл. 288 ГПК съдът е констатирал противоречие в практиката на съдилищата при решаването на така поставения въпрос. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл.290, ал.2 ГПК приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е уважил иска за заплащане на неустойка за забавено изпълнение по сключения договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на жилищна сграда в същия поземлен имот по съображения, че ответното О. не е изпълнило в уговорения срок от 24 месеца поетото задължение да построи и предаде на ищците конкретните обекти-предмет на договора. Прието е за неоснователно направеното от ответника възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Направен е извода, че уговореният в конкретния случай процент за определяне на неустойката /0,05% за всеки просрочен ден/ не е висок и не води до прекомерност на нейния размер, а липсата на краен предел с оглед срока за начисляването й сам по себе си не е основание за нищожност на клаузата на т.3.5 от процесния договор. Наведени са доводи, че ограничаването срока на действие или размера на неустойката на практика би обезмислило нейната обезпечителна и обезщетителна функция и е в противоречие с принципа за свободата на договаряне заложен в чл. 9 ЗЗД. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Според чл. 92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи да обезщетение на вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Освен обезпечителната и обезщетителната функция неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойката и когато вреди изобщо не са настъпили или когато размерът и надхвърля този на вредите. Посочените норми имат диспозитивен характер. Доколкото липсват конкретни предписания, страните са свободни сами да изберат начина на определяне на неустойката, за неизпълнение на кое договорно задължение се уговаря и в какъв размер - като глобална сума или като част /най-често %/ от главното задължение, както и да определят сроковете и начина на плащането й. По силата на чл. 26, ал.1, пр. трето ЗЗД, нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира приложение и при търговските сделки съгласно препращаща норма на чл. 288 ТЗ. Действително, в цитираната норма на ЗЗД не се дефинира понятието „добри нрави” , но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им приравнявайки го по последици с нарушаването на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и зачитането им е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на индивидуалния интерес на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяването на несправедливо облагодетелствуване – аргумент от разпоредбите на чл. 289, чл. 302, чл. 307 ТЗ, чл. 20 ЗЗД и др. В тази връзка въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорената неустойка следва да бъде решен чрез прилагане на комплексен подход отчитащ фактори като: свобода при договарянето, равнопоставеност на страните, функцията на неустойката, възможност неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. В случая предмет на спора е неустойка за забавено изпълнение от страна на строителя на задължението му да построи и предаде в срок от 24 месеца договорените обекти в новопостроената сграда на собствениците – учредители на правото на строеж. Претендира се уговорената в т. 3.5 от процесния договор неустойка от 0.05% на ден при просрочие на договорения срок изчислена върху стойността на помещенията. По делото е безспорно установено, че срокът за извършване на строителството е бил 18.12.2002 година ,протоколът за установяване годността за приемане на строежа е подписан на 06.03.2006 г., а разрешението за ползване на сградата е издадено на 23.06.2006 г.- т.е. ответникът е забавил изпълнението с повече от три години. Видно от данните по делото размерът на дължимата неустойка е нараснал значително не в резултат на завишена база при формирането й, а поради продължителното не изпълнение от страна на длъжника. Подобно продължително неизпълнение не обуславя нищожност на клаузата за неустойката, липсва основание да се приеме, че същата противоречи на закона или на добрите нрави. Поначало неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода на неизпълнение на задължението от страна на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката е поставено в пряка зависимост от неизправността на самия длъжник. Забавеното изпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да се ограничат единствено от погасяването по давност на претенцията с оглед разпоредбата на чл. 111, б.”б” ЗЗД . Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката не нарушава общоприетите принципи за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, а по-скоро стимулира длъжника за точното изпълнение на договорните му задължения. В тази връзка в решение № 4/25.02.2009 г. по т.д. № 359/2008 г., постановено от състав на Търговска колегия на ВКС при условията на новия ГПК е прието, че сама по себе си липсата на уговорка за краен предел като срок, до който да се начислява неустойката за забава не накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 пр. трето ЗЗД, поради което изводът за нищожност на клаузата за неустойка за забава при търговска сделка на посоченото основание не може да бъде обоснован единствено с посочения критерий. Постановеното в този смисъл решение на Пловдивския апелативен съд е правилно, тъй като е в съответствие с действуващата нормативна уредба и цитираното по-горе решение на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика по поставения материално правен въпрос. Аналогично се поставя въпросът и по отношение направеното от ответника-касатор възражение за нищожност на процесната клауза поради прекомерния и размер. Както вече беше посочено, в случая нарастването на размерът на неустойката се дължи не на завишената база за изчислението й, а на продължителния период на неизпълнение от страна на длъжника, което не може да обоснове твърдяната нищожност на клаузата та т.3.5 поради накърняване на добрите нрави. Неоснователно, с оглед данните по делото се явява и поддържаното на становище за недействителност на клаузата поради неопределеност на базата за начисляването на неустойката. Правилно тълкувайки съдържанието на т.3.5 от договора по правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е направил извода, че текстът е ясен и не оставя място за съмнение, че предвидената подневна неустойка за забавено изпълнение се начислява върху стойността на договорените обекти. Изхождайки от предмета на договора и обезщетителната функция на неустойката, това е пазарната цена на всеки недвижим имот, а не данъчната оценка, която има съвсем друга функция / тъй като обслужва отношенията между собственика и фиска/, още по-малко - цената на правото на строеж както поддържа ответника. Що се отнася до възможността за намаляване размера на неустойката поради нейната прекономерност, с оглед забраната предвидена в чл. 309 ТЗ, при търговските сделки /каквато безспорно е процесната предвид качеството на търговеца ответник/ неустойката не може да бъде намалявана. Законодателят изрично е изключил приложението на ал.2 на чл. 92 ЗЗД по отношение на търговските сделки. Разпоредбата на чл. 309 ТЗ е императивна, при което положение сключвайки търговска сделка страните са наясно, че уговорената неустойка не може да бъде намалена, поради прекономерност независимо от размера на претърпените вреди. Неоснователно се явява и възражението на ответника, че претенцията за неустойка е погасена по давност, тъй като с оглед данните по делото, искът е предявен в рамките на тригодишния давностен срок по чл. 111, б.”б” ЗЗД.говорена е подневна неустойка, която е начислена поотделно за всеки ден забава в рамките на предвидения от закона давностен срок, който е съобразен от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Изцяло погрешно е застъпеното от касатора становище, че липсата на предвиден краен срок за начисляване на неустойката обосновава и липсата на давностен срок за погасяване на вземането за неустойка. С оглед на всичко изложено до тук настоящият съдебен състав счита, че постановеното решение на Пловдивския апелативен съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. Право на разноски, с оглед изхода на настоящето производство, имат ответниците по касационната жалба, но тъй като не са представили доказателства за направени разноски пред касационната инстанция, разноски не следва да им бъдат присъждани.       Водим от горното и на основание чл. 293, ал.1 пр.първо ГПК състав на второ отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския апелативен съд № 193/08.07.2008 г. постановено по в.т.д. № 745/2007 г.   Решението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: