О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София, 13.06.2022 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдията Н. гр. д. № 3565/2021 год. по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, образувано по касационната жалба на В. И. П., П. И. П., Д. Т. И., А. В. В., Т. В. В., З. В. П. и В. В. Д.-К., чрез пълномощника им адв. Юр. М. от АК - Д., срещу въззивното решение № 427 от 26.02.2021 год. по в. гр. д. № 1950/2020 год. на Окръжен съд – Варна /поправено с допълнително решение № 915 от 19.05.2021 год. по същото дело/. С него е отменено първоинстанционното решение № 8 от 27.01.2020 год. по гр. д. № 242/2017 год. на районен съд - Генерал Тошево в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците, част от които са касаторите, иск за делба на имот № *, представляващ нива с площ 10.143 дка, новообразуван от имот стар № *, в землището на [населено място], [община] и вместо това е допусната делба на този имот между страните по делото при посочените квоти. В останалите му части, с които искът за делба на имоти № № * – нива с площ 5.714 дка и * – нива с площ 10.143 дка, новообразувани от същия имот стар № *, е отхвърлен, въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.
Въззивният съд се е произнесъл и по разноските.
Решението е обжалвано изцяло по съображения за допуснати нарушения при прилагане на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила с искане същото да бъде отменено и вместо това се допусне делба на процесните три земеделски имота, собственост на общия наследодател Т. Д., като от делбата бъдат изключени ответниците и се преразпределят квотите на останалите наследници, евентуално да се изменят съделителите и квотите по отношение допуснатия до делба имот, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав. Касаторите възразяват и по отношение на присъдените в тяхна тежест разноски, в т. ч. и поради прекомерността им.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като считат, че произнасянето по поставения въпрос относно „участниците в делбата на сънаследствен имот“ е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – Тълкувателни решения № № 3 от 19.12.2013 год. по т. д. № 3/2013 год. на ОСГК, № 1 от 19.05.2004 год. по т. д. № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/1973 год., решение № 110 от 8.02.2019 год. по гр. д. № 5013/2017 год., І г. о. на ВКС. Поставеният въпрос касае приложението на принципа за санкциониране на неоснователното обогатяване, спазването на закона, морала като източник на правото в хипотезата, когато част от наследниците са сключили помежду си и с трети лица нищожни сделки, от които неоснователно са се обогатили за сметка на останалите сънаследници, като на практика са ги лишили и от наследство, то същите да бъдат включени в делбата като сънаследници при квоти съгласно закона, който умишлено са нарушили. Поставен е въпросът „достоен ли е да наследява наравно“ с останалите такъв наследник, който е извършил съставомерни деяния по отношение на наследствената маса в ущърб на другите съделители.
В допълнение се подържа и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която се обосновава с това, че решението е основано на доказателства, при пряка заинтересованост на третите лица, позоваващи се на давностно владение и разпитаните свидетели и при липса на писмени доказателства за договорни отношения и извършени плащания.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от А. П. И., Г. И. А., А. А. А. и Т. П. Т., чрез адв. П. И. от АК – Д., в който се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски, като правят и възражение за прекомерност на евентуално претендираните от насрещната страна адвокатски възнаграждения.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване, становищата на страните и въз основа данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените конститутивни искове за допускане и извършване на делба на новообразуваните от имот стар № *, възстановен на общия на страните наследодател земеделски имот в землището на [населено място], [община], а именно – имоти № № *, *и *, а производството по отношение на другия делбен имот, стар № *е прекратено поради оттегляне на иска.
Съгласно мотивите на въззивния съд, сключеният между част от наследниците на общия наследодател договор за доброволна делба от 17.02.1998 год. е нищожен и не е породил действие, съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН и ППВС № 7/73 год., т. 7. Независимо от това, правоизключващите възражения на ответниците по иска А. И. и Г. А. за придобиване по давностно владение съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС разпоредените в тяхна полза имоти * и *, новообразувани такива от стария имот *, с договори за покупко-продажба по нот. акт № 170 от 2003 год. и нот. акт № 25/2009 год. от съделителите, на които тези имоти са се паднали в дял при делбата, са основателни, въз основа преценка на събраните по делото доказателства за установяване на добросъвестно владение съгласно чл. 70 ЗС. Въззивният съд приел направеното правоизключващо възражение за придобивна давност от ответниците Л. А. И. и М. Д. Г., като наследници на Д. Т. И., син на общия наследодател, получил в дял при доброволната делба новообразувания имот *, за неоснователно поради липса на доказателства относно наличието на елементите на фактическия състав на релевираното придобивно основание – не се и сочат конкретни действия по осъществяване на фактическа власт върху този имот, нито е налице демонстриране на промяна в намерението да се свои същия при отблъскване на правата на останалите сънаследници. Поради това въззивният съд приел, че не е налице придобиване по давностно владение, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение този имот в лицето на получилия го в дял при делбата, поради което и по отношение на него следва да се допусне делба между всички наследници на общия наследодател Т. Д., при квоти съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН – по 1/10 ид. ч. за всяко от децата му от двата брака.
В останалата му част, с която са отхвърлени исковете по отношение да другите два имота * и * въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На второ място, касаторът трябва да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
Формулираните в изложението конкретни въпроси не са обусловили правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора, тъй като съдът е допуснал делбата на единия от спорните имоти между всички наследници на общия наследодател, съгласно разпоредбите на Закона за наследството, като не е обсъждал дали не следва да се изключат от делбата тези от съделителите, които са участвали в нищожната доброволна делба, респ. са се разпоредили с получените с нея дялове. Не е обсъждан и въпросът за недостойнство за наследяване поради установяването на горния факт на извършване на делбата от част от наследниците. Горните въпроси не са обсъждани и при мотивиране на извода на въззивния съд за неоснователност на исковете за делба по отношение на другите два имота. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд приел, че на основание добросъвестно владение от страна на приобретателите им по осъществените разпоредителни сделки в необходимия за това срок по чл. 79, ал. 2 ЗС същите са придобити по давност и не следва да се допуска делбата им между наследниците. При липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането на цитираната и представена от касатора съдебна практика. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване.
Не е налице и подържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за наличие на тежък порок на въззивното решение, който с оглед неговата очевидност, да може да бъде установен при прочита на съдебния акт, без необходимост от допълнителен анализ на доказателствата и извършените по делото процесуални действия. Доводите на касаторите в тази връзка представляват оплаквания срещу правилността на изводите на въззивния съд относно установените факти и обстоятелства по делото, които не подлежат на проверка в хода на производството по чл. 288 ГПК. Постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващият съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение, като неправилната преценка на доказателствата би представлявала едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, а не основание за допускането му до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Не е налице и вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, като основания за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, разгледани и обсъдени са всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с формалната логика и основните начала на гражданския исков процес.
С въззивното решение съдът се е произнесъл и по разноските, като е разгледал подадени частни жалби срещу произнасянето на първоинстанционния съд в тази част, вкл. и с определение по чл. 248 ГПК. Обжалването с касационна жалба в тази му част е процесуално недопустимо, тъй като предвиденият в закона процесуален ред е друг – чл. 248, ал. 1 ГПК предвижда по искане на страните в указания за това срок съдът да може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Поради това и касационната жалба в тази й част следва да се прецени като молба в горния смисъл – за изменение на решението относно разноските с оглед изхода на спора и поради тяхната прекомерност и се изпрати по компетеност на въззивния съд.
При този изход на спора в полза на ответниците по касация А. П. И., Г. И. А., А. А. А. и Т. П. Т. следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за заплатеното от всеки тях адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на по 300 лева, съгласно представените 4 бр. договори за правна защита и съдействие, всички от 5.08.2021 год.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 427 от 26.02.2021 год. по в. гр. д. № 1950/2020 год. на Окръжен съд – Варна по постъпилата от В. И. П., П. И. П., Д. Т. И., А. В. В., Т. В. В., З. В. П. и В. В. Д.-К., чрез пълномощника им адв. Ю. М. от АК – Д., жалба срещу него.
ОСЪЖДА В. И. П., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], ул. *, № 11, П. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], *, ул. *, № 18, Д. Т. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], А. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], Т. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], З. В. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] В. В. Д.-К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплатят общо на А. П. И., Г. И. А., А. А. А. и Т. П. Т. сумата от по 300 лв. /триста лева/ на всеки един от тях, представляваща разноски за заплатеното от тях адвокатско възнаграждение в касационното производство.
Делото да се изпрати на Варненския окръжен съд за произнасяне по искането за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, в която част жалбата следва да се счита за молба по чл. 248, ал. 1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |