4 Р Е Ш Е Н И Е № 289 гр. София, 14 септември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар Марияна Петрова и с участието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Мина Топузова наказателно дело № 654/2015 г. Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия М. Х. Х. и на служебния му защитник адв. Г. Д. срещу въззивно решение № 25 от 24.02.2015 г. по в.н.о.х.д. № 489/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 52 от 13.11.2014 г. по н.о.х.д. № 361/2014 г. на Окръжен съд – Хасково. Жалбоподателите твърдят, че второинстанционният съдебен акт е неправилен, тъй като в разрез с правилото на чл. 14, ал. 1 НПК съдът не е извършил обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото. Изложени са доводи, че не е доказано отнемането на инкриминираната сума от 140 лв., както и дали пострадалата в действителност е притежавала такава. Оспорва се законосъобразността на кредитирането от страна на съда на дадените от пострадалата показания, които били единствено доказателство за извършеното престъпно деяние. Подсъдимият признава, че е влизал в чужд имот, но категорично отрича да е отнемал каквито и да е било вещи или пари, като твърди, че е осъден несправедливо. Настоява се за отмяна на постановеното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция подсъдимият Х. се явява заедно с адвокат Р. Н., назначен за служебен защитник по искане на ВКС. В съдебно заседание същите поддържат подадените жалби и молят обжалваното решение да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадените жалби. Намира, че въззивният съдебен акт, като правилен и законосъобразен, трябва да бъде оставен в сила поради наличието на категорични доказателства, установяващи авторството на престъпното деяние. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 52 от 13.11.2014 г., постановена по н.о.х.д. № 361/2014 г. на Окръжен съд – Хасково, подсъдимият М. Х. Х. бил признат за виновен в това, че на 24.10.2013 г. в [населено място], общ. Любимец, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 140 лв., от владението на В. Х. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” НК му е наложил наказание „Лишаване от свобода” за срок от 7 години и 6 месеца при първоначален „строг” режим на изтърпяване. Подсъдимият бил осъден да заплати на В. Х. К., в качеството й на граждански ищец, сумата от 140 лв. В тежест на подсъдимия било възложено и заплащането на направените разноски по делото. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства. По жалба на Х. било образувано в.н.о.х.д. № 489/2014 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С решение № 25 от 24.02.2015 г. първоинстанционната присъда била потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: Жалбите на подсъдимия Х. и на служебния му защитник адв. Д. са подадени в законния срок за обжалване и са допустими. Разгледани по същество са неоснователни. Въпреки липсата на изрично посочен законов текст, направените от жалбоподателите възражения по съдържание съответстват на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Предходните съдебни инстанции обаче не са допуснали твърдяното съществено процесуално нарушение. Извършването на инкриминираното деяние и неговото авторство са установени след всестранен и обективен анализ на събрания по делото доказателствен материал. Неправилно се твърди, че постановената осъдителна присъда, съответно – потвърдителното решение на въззивната инстанция, са базирани единствено на дадените от пострадалата показания. В хода на съдебното производство, както и в предхождащата го фаза на наказателния процес, са разпитани множество свидетели и след извършена съвкупна оценка на техните показания съдът е достигнал до правилния извод за виновността на подсъдимия. Сведенията, получени от пострадалата К., действително са сред основните източници на доказателства, уличаващи извършителя на деянието, но в никакъв случай не са единственият и най-важен такъв. Показанията на свидетелите М. Д. М., И. Д. К. и Д. Х. М., преценени във взаимовръзка едни с други, корелират в достатъчна степен с останалия доказателствен материал, а именно дадените от самия подсъдим обяснения, откритата на местопроизшествието негова дактилоскопна следа и заключението от назначената съдебно-медицинска експертиза. При този правилно извършен комплексен анализ на сформираната в хода на наказателното производство доказателствена маса изводът за виновността на подсъдимия е несъмнен. Предвид това, неоснователно е твърдението на жалбоподателите за едностранчивост при кредитирането на доказателствата от страна на съда. Неоснователни са доводите в подадената от защитника на подсъдимия жалба за недоказаност на обвинението поради неустановяване на обстоятелствата притежавала ли е всъщност пострадалата инкриминираната парична сума, къде е било местонахождението й, в какви купюри е била, както и защо такава не е открита у подсъдимия. На първо място, лишено от всякаква житейска логика е да се очаква, че пострадалите от грабеж или кражба лица трябва да разполагат с изчерпателни данни за стойността на отделните банкноти, съставляващи общата притежавана от тях сума, станала предмет на престъплението. Второ, при този род престъпни посегателства, основен и в огромния брой случаи единствен източник на сведения за точната стойност на отнетото имущество, особено когато такова е парична сума, са именно данните, получени от пострадалия. Този факт не опорочава формираните изводи за виновността на извършителя, когато те са изградени при наличие на други, макар и косвени доказателства, в тяхна подкрепа. Такава е и обсъжданата хипотеза – в хода на производството, освен твърденията на пострадалата, че към момента на грабежа е притежавала в дома си 140 лв., които в последствие не са били установени, показанията на сина й относно размера на получаваната от нея пенсия съответстват на обвинителната теза. Неоснователно е и твърдението, че щом такава сума не е била открита у подсъдимия, не би могло да се приема за доказано авторството на деянието. Причината е, че Х. не е бил задържан непосредствено след извършването на грабежа и е разполагал с достатъчно време и възможности да се лиши от държането на парите. Въззивната инстанция е изпълнила изцяло задълженията си по чл. 313 и чл. 314 НПК и е мотивирала съобразно изискванията на процесуалните правила заключението си за правилност на постановената осъдителна присъда, поради което решението й, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. Ръководен от изложеното и съобразно с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 25 от 24.02.2015 г. по в.н.о.х.д. № 489/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: