Ключови фрази


- 12 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 627

гр. София, 03.08.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 08.06.2022 (осми юни две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 759 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 120/10.12.2021 година, подадена от Димитър Г. М., срещу решение № 471/09.11.2021 година на Окръжен съд Бургас, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1721/2021 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 860/05.08.2021 година на Районен съд Бургас, ХХХVІІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 2992/2021 година, с което са отхвърлени предявените от М. срещу „Дитсманн“ АД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението му от длъжността „механик машинни инструменти“, извършено със заповед № 249/26.10.2020 година на упълномощения представител на дружеството, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като дружеството бъде осъдено да му заплати сумата от 15 193.14 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 26.02.2021 година до 26.08.2021 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2021 година до окончателното й заплащане.
В подадената от Димитър Г. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу „Дитсманн“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба „Дитсманн“ АД [населено място] е подал отговор с вх. № 2234/21.02.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 471/09.11.2021 година на Окръжен съд Бургас, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1721/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
Димитър Г. М. е бил уведомена за обжалваното решение на 16.11.2021 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 10 120/10.12.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Бургас е посочил, че съгласно ТР № 3/06.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС, преценката на работодателя по чл. 329 от КТ.кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежала на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ при упражняването, на който съдът проверявал, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329 от КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа, в рамките на направеното от ищеца оспорване.
Във въззивната си жалба М. твърдял, че подборът бил незаконосъобразен, тъй като в него не били участвали всички работници и служители на съкращаваните длъжности. От протокола за подбор били видно, че в него били участвали всички общо 14 служители на заеманата от ищеца длъжност „механик машинни инструменти“ които били оценявани по еднакви критерии (в т. ч. и точкова система), съответстващи на законовите изисквания на чл. 329 от КТ за образование и квалификация и за изпълнение на работата. Заедно с тях, описани в една и съща графа в протокола за подбор по същите критерии и показатели били оценявани и служителите, заемащи длъжността „механик“, за която длъжност от свидетелските показания се установявало, че била със сходни трудови функции, макар същите да не съвпадали напълно. Това означавало, че макар подборът да бил извършен поотделно за длъжността „механик“ и за длъжността „механик машинни инструменти“, всички служители на тези длъжности били участвали в него при еднакви условия. Предвид това въззивният съд намирал за неоснователно твърдението, че в подбора не били участвали всички служители на заеманата от ищеца длъжност. На следващо място М. оспорвал наличието на обективно съответствие на оценката му по отделните показатели с професионалните му качества и подготовка. С оглед задължението на съда при оплакване да проверява обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника, въззивният съд приемал, че по делото не било спорно, а и от данните се установявало, че всички служители, както на длъжността на М., така и тези на длъжността „механик“ били имали нужното образование и квалификация, за което по този критерий всички, в т. ч. и ищеца били оценени с максималните 5 точки.
Що се касаело до втория критерий „оценка на работата“ работодателят бил включил четири показателя, по които служителите да бъдат оценявани, като М. оспорвал дадената му ниска оценка от 6 точки от максималните 10 такива, но без да сочел конкретни съображения за кой от четирите показатели считал, че оценката му не била обективна. Във връзка с това въззивният съд намирал, че с оглед доказателствената тежест, която носел чрез ангажираните свидетелски показания работодателят бил провел успешно доказване на съответствието на дадената на М. оценка по втория критерий „оценка на работата“ с обективните му качества съобразно всеки от посочените в протокола за подбор показатели. Показанията на разпитаните свидетели не опровергавали, а напротив потвърждавали дадената в протокола оценка на М., изградена на мнението на преките му ръководители и личните впечатления на оценяващия член на комисията при подбора-свидетелят М. на длъжност заместник-директор, който бил посочил, че М. не спазвал работното си време, бил закъснявал или си бил тръгвал по-рано, като по този начин давал лош пример на по-нискостоящите от него, като наред с това много мудно изпълнявал задълженията си. Установено било също така, че оценяването както на М., така и на всички служители по критерия за оценка на работата била извършена по един и същи начин-чрез мнение на преките ръководители и лични впечатления на зам. управителите. Що се касаело до твърденията, че в противоречие с показанията на свидетеля за горепосочените нарушения на трудовата дисциплина на ищеца, свързани с неспазване на работното време не били налагани дисциплинарни наказания, следвало да се отбележи, че показател при подбора за наличието на наложени дисциплинарни наказания не бил посочен. В тази връзка в съдебната практика се приемало, че работодателят сам преценявал дали да ангажира дисциплинарната отговорност на служителя си за нарушенията на трудовата дисциплина. Затова в случая, независимо, че за установеното в показанията на свидетеля неспазване на работното време нямало данни М. да бил санкциониран дисциплинарно, тъй като посочените обстоятелства били включени като един от показателите в критерия за „оценка на работата“, те правилно били взети предвид при оценяването. По тези съображения въззивният съд намирал, че в случая било налице обективно съответствие на дадената на М. оценка при подбора и по двата критерия, като изложените в свидетелските показания обстоятелства в тази връзка не били опровергани.
На следващо място М. бил навел твърдения, че по делото не било установено кой бил определил критериите за подбор, както и подкритериите, въз основа на които следвало да се извърши подбора, както и, че липсвало посочване на кой от двата критерия квалификация или справяне с работа работодателят бил дал по-голяма тежест, с оглед обстоятелството, че в нормата на чл. 329 от КТ за тях е използван съюзът „и“. В съдържанието заповедта за създаване на комисия по подбора, действително работодателят не бил посочил конкретните критерии, съответно подкритерии за извършването му, както и на каква тежест давал на всеки от тях при оценяването на служителите. От ангажираните свидетелски показания обаче се установявало, че критериите за извършване на подбора били съобщени на комисията в устна форма от управлението на дружеството в София, т. е. от принципала. В тази връзка следвало да се отбележи, че в съдебната практика се приемало, че няма законово изискване работодателят непременно да обективира действията си по извършване на подбора в писмена форма. Затова преценката по кои показатели да бъде извършен подборът за всяка специфична дейност бил предоставена изцяло на работодателя и не можел да бъде контролирана от съда, но при оспорване същият следвало да докаже, че подборът е бил извършен по показатели, които съответстват на установените от закона критерии. В конкретния случай видно от протокола за подбор, посочените от комисията два критерия безспорно съответствали на законовата разпоредба на чл. 329 от КТ и ТР № 3/16.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС, в т. ч. и определените четири показателя, съставляващи подкритерии на „оценката на работата“ имали за цел именно пълна и обективна преценка кой от служителите работи по-добре.
Относно твърденията, че не била определена относителната тежест на всеки от критериите, въззивният съд намирал, че в случая видно от определената точкова система за оценяване на всеки от критериите и начина на определяне на крайната оценка чрез осредняване на стойността на оценката по всеки от критериите, следвало, че работодателят бил дал еднаква тежест и на двата критерия. В съдебната практика по този въпрос се приемало, че относителната тежест на всеки от критериите за подбор била право на работодателя, което не подлежало на съдебен контрол, тъй като преценката за това била по целесъобразност с оглед нуждите на работодателя. Що се касаело до оплакването, че комисията по подбора не била работила в екип, а единият от членовете й-свидетелят М. бил заявил, че не е бил запознат с досиетата на служителите, измежду които бил извършен подбора, въззивният съд считал, че нямало пречка всеки отделен член от комисията да изследва отделни елементи от показателите по всеки критерий, свързани с подбора, при условие, че дадената оценка била обща. В случая се установявало, че членовете на комисията са били разпределили оценяването помежду си, като единият член на комисията, на длъжност „Човешки ресурси“ бил давал оценки за образованието и квалификацията съобразно приложените в досиетата документи, а останалите двама членове-заместник-управители били оценявали техническите способности на служителите. За обстоятелството, че свидетелят М. не се бил запознал с досиетата следвало да се отбележи, че данните в тях касаели информацията, свързана с образованието и квалификацията, по който критерий всички служители, в т. ч. и М. били получили еднакъв максимален брой точки, т. е. оценката била на базата на обективен критерий, основан на документи, а не на субективна преценка. Що се касаело до критерия „оценка за работата“ по делото било установено, че данни за обстоятелствата по всеки от показателите му били събирали първите двама от членовете на комисията, които били оценявали техническите способности на служителите. Видно от съдържанието на протокола крайните оценките по всеки критерий били дадени общо от всички членове от комисията, въз основа на множество данни за работата на всеки от служителите, събрани както от лични впечатления на заместник-управителите, включени в комисията за подбор, така и въз основа на информация, дадена от преките им ръководители. На следващо място, М. излагал твърдения, че при уволнението, работодателят бил действал недобросъвестно като бил злоупотребил с правото на подбор, оставяйки на работа служители с по-малък от неговия стаж, с цел да намали плащанията си по фонд работна заплата и наемането на ново служители, които да заменят вече съкратените.
Съдебната практика приемала, че злоупотреба с право от работодателя при уволнение на работник или служител по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ била налице, когато се установяло, че единственото му желание било, чрез ползване на законово допустимо средство, да постигне една единствена цел, а именно прекратяване на трудовия договор с определен/и служител/и, която цел не можел да постигне по друг начин, или резултатът щял да се забави, оскъпи или предполагал сбъдване и на друго условие, което работодателят не желаел или не можел да изпълни. Злоупотребата с право била упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение, противопоставяне на духа и буквата на закона. В случая работодателят сам преценявал по кои критерии и техни показатели да извърши подбора и каква тежест на всеки от тях да придаде. Тази негова преценка не подлежала на съдебен контрол, стига критериите за подбора и техните показателите да съвпадали с установените от чл. 329 от КТ такива, които целели именно на работа да останат по-добрите служители, като по този начин се гарантирало, че правото на подбор за работодателя нямало да се превърне в злоупотреба с правото му за уволнение. В конкретния случай въззивният съд намирал, че критериите, по които бил извършен процесния подбор напълно съответствали на законовите изисквания, тъй като били имали за цел съпоставяне на качествата на служителите, изпълняващи еднакви трудови функции за да останат на работа тези, които по-пълно отговарят на критериите на закона-професионална квалификация и ниво на изпълнение на трудовите задължения.
Що се касаело до трудовия стаж на М., такъв показател не бил включен от работодателя в нито един от критериите, поради което притежавания от него по-голям стаж бил без значение за определяне на оценките и за законността на подбора. В случая от данните по делото се установявало, че работодателят бил извършил подбора при посочените два критерии „образование и квалификация“ и „оценка на работата“ при ясно определени еднакви правила и точково оценяване на служителите. По тези съображения въззивният съд намирал, че в случая били изпълнени всички законови изисквания при извършването на подбора, като същият бил извършен добросъвестно без работодателят да бил злоупотребил с правото си на подбор по смисъла на чл. 8, ал. 1, във връзка с чл. 329 от КТ. Установено било, че подборът бил извършен по зададените от работодателя критерии съгласно изискванията на чл. 329 от КТ, за които критерии се установило, че били еднакво приложени спрямо всички оценявани служители и нямало данни на някой от тях, в т. ч. и на М. да била дадена оценка, несъответстваща на фактическото положение съобразно зададените от работодателя критерии и показатели. С оглед доказателствената тежест, която носел в тази насока работодателят бил провел пълно и успешно доказване на съответствието на дадените на М. оценки с действителните му качества, на базата на събрана както за него, така и за останалите участниците в подбора обоснована информация и съобразно установените със заповедта за провеждане на подбора правила и критерии. Не се доказали и твърденията на М., че след уволнението работодателя бил назначил на съкратените длъжности нови служители.
Затова въззивният съд намирал извършения подбор за законосъобразен, което означавало, че в случая работодателят бил упражнил надлежно правото си да прекрати трудовото правоотношение с М. поради соченото в заповедта за уволнение основание-съкращаване на щата и поради класирането на М. (заедно с неговия колега Г.) с най-ниските оценки, както измежду четиринадесетте служители на неговата длъжност „механик машинни инструменти“, така и измежду всички служители на сходни длъжности „механик“, поради което той бил попаднал сред лицата, подлежащи на съкращаване. По тези съображения въззивният съд считал, че работодателят бил прекратил трудовото правоотношение с М. законосъобразно, като на работа били останали работниците, получили по-висока комплексна оценка по двата законови критерия, съгласно чл. 329 от КТ.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Димитър Г. М. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за задължението на работодателя при определяне на кръга на работниците или служителите, които трябва да участват в подбора да изхожда не от наименованията на длъжностите, а от техните трудови функции, като определящото е дали различията са съществени и за задължението на работодателя да определи критериите за подбор и тежестта на всеки един от тях в оценката на работника или служителя. По отношение на първия от въпроси се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 282/01.09.2011 година, постановено по гр. д. № 110/2010 година, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по отношение на втория с ТР № 3/06.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС, като по този начин се обосновава приложното поле на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
С решение № 282/01.09.2011 година, постановено по гр. д. № 110/2010 година, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че работодателят извършва подбор, за да определи кой от работниците, изпълняващи еднакви или несъществено различаващи се трудови функции да бъде уволнен при закриване на част от предприятието, съкращаване в щата или намаляване на обема на работата. Когато се определя кръга на лицата, които да участват в подбора не се изхожда от наименованието на длъжностите, нито от сходствата във възложените трудови функции, а от техните различия, като определящо е дали различията са съществени. Две длъжности със сходни наименования може да включват съществено различаващи се трудови функции, както и две длъжности с различни наименования може включват несъществено различаващи се трудови функции. Преценката се извършва конкретно според особеностите на всеки отделен случай. С оглед на това разрешение и твърдяното от М. сходство между функциите на длъжността „механик машинни инструменти“ и тези на длъжността „механик“ първият от посочените по-горе въпроси е включен в предмета на селото, но не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Бургас, тъй като при разглеждането на спора въззивният съд е преценявал извършения подбор не само с оглед оценките на заемащите длъжността „механик машинни инструменти“, но и с оглед на тези заемащи длъжността „механик“, от която също са били съкращавани бройки.
С ТР № 3/06.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС е прието, че преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 от КТ-кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ при упражняването, на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа, като извършената от работодателя злоупотреба с правото на подбор при преценка, кой работи по-добре, не е критерий за упражняване на съдебен контрол по отношение на извършения подбор. В изложението на Димитър Г. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсва обосновка как това разрешение се отнася към поставения от него втори въпрос, поради което не може да бъде направен извод, че то обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това по въпроса за определянето на критериите за извършване на подбора и за тяхната тежест в общата оценка на работника или служителя е налице установена практика, намерила израз в решение № 137/19.07.2019 година, постановено по гр. д. № 3037/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 187/15.03.2010 година, постановено по гр. д. № 3912/2008 година и решение № 109/21.05.2013 година, постановено по гр. д. № 1756/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., която е съобразена от въззивния съдебен състав при постановяването на обжалваното решение.
Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Димитър Г. М. е поискал допускането на въззивното решение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите за това колективен орган ли е назначената за подбор комисия и следвали да работи и взема решения като такъв орган, след съвместно извършване на оценяване на работниците, заемащи съкращаваните длъжности, по предварително утвърдени от работодателя критерии; за това допустимо ли е членовете на назначената комисия за подбор да не дадат индивидуални оценки на всеки оценяван по двата критерия, а вместо това един от членовете на назначената комисия да извърши оценка на работниците по един от критериите по чл. 329 от КТ, а друг член на комисията да извърши оценка на същите работници по втори от критериите; за това допустимо ли е членовете на комисията да си разпределят сами задачите-един да извършва оценка по критерия „по-висока квалификация“, а друг за извърши оценка по критерия „работят по-добре“, при положение, че няма подобно разпределение в акта за назначаването им, а са назначени като колективен орган; за това допустимо ли е и ако да, то кой може, как и при какви други условия да определя по-голяма тежест на един от законоустановените критерии по чл. 329 от КТ, при положение, че законодателят е използвал съюза „и“, т. е. изначално е заложил в закона равна тежест на двата критерия и за това допустимо ли е да бъде извършван подбор поотделно на служители заемащи две идентични позиции. По последните два от тези въпроси касационно обжалване не следва да бъде допускано, тъй като те се припокриват с въпроси, за които е поискано допускането на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и за тях важат посочените по-горе съображения.
Що се отнася до останалите въпроси, касаещи дейността на назначената от работодателя комисия за извършване на подбора, то дали такава ще бъде назначена или не е въпрос на работодателска преценка, който не подлежи на съдебен контрол. Съществуването на такава комисия не е предвидено в нормативен акт, поради което и липсват нормативно установени правила за дейността й. В случай, че такава бъде назначена от работодателя, той може изрично да определи начина на функционирането й, а ако това не е направено въпросът за функционирането се разрешава от членовете на самата комисия, като е въпрос не целесъобразност. Допустимо е както всеки член на комисията да извършва оценка на работника или служителя по всеки един от критериите, така и един от членовете да извършва оценка само по един или няколко от критериите, а друг по останалите, като впоследствие, въз основа на отделните оценки се определи една обща такава. При положение, че липсва нормативна уредба за начина на функциониране на такива комисии то той не може да бъде установяван посредством съдебната практика, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Бургас по тези въпроси.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Димитър Г. М. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от Димитър Г. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Бургас.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 471/09.11.2021 година на Окръжен съд Бургас, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1721/2021 година, по подадената срещу него от Димитър Г. М., касационна жалба с вх. № 10 120/10.12.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора Димитър Г. М. ще трябва да заплати на „Дитсманн“ АД [населено място] сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 471/09.11.2021 година на Окръжен съд Бургас, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1721/2021 година.
ОСЪЖДА Д. Г. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], ул. Х. Б.“ № 35, ет. 2, чрез адвокат Ж. Б. Б. от АК П., да заплати на „ДИТСМАНН“ АД [населено място], район „С.“, [улица], Административна сграда-бл. А, ет. 3 сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.