1 Р Е Ш Е Н И Е №. 57 София, 27 април 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 193/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. И. Т., защитник на подсъдимия Н. А. И., срещу решение № 462 от 30.12.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 669/15 г. по описа на Апелативен съд – София. В жалбата се релевират доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, а именно – допуснати съществени процесуални нарушения, като се иска отмяна на обжалваното решение, както и на потвърдената с него присъда № 13 от 09.06.2015 г. по н.о.х.д. № 447/2014 г. на Окръжен съд – София, и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Счита, че и двете предходни инстанции са изложили подробни и обективни мотиви, като фактическата обстановка относно деянието е установена по несъмнен начин и са изведени верни правни изводи както за виновността на подсъдимия, така и по отношение на наложеното наказание. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, респективно – въззивното решение да бъде оставено в сила. Защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и пледира решението на Апелативен съд – София да бъде отменено. Подсъдимият Н. А. И. моли делото да бъде върнато за преразглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 32 от 20.11.2013 г., постановена по н.о.х.д. № 274/13 г., Окръжен съд – София е признал подсъдимия Н. А. И. за виновен в извършено престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК и го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години. Така постановената присъда е потвърдена изцяло с решение № 109 от 27.03.2014 г., постановено по в.н.о.х.д. № 60/14 г., по описа на Апелативен съд – София. С решение № 297 от 26.06.2014г., постановено по н.д. №933/14г., Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, е отменил решение № 109/27.03.2014 г. по в.н.о.х.д. № 60/14 г. на Апелативен съд – София и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Предвид последното, в Апелативен съд – София е образувано в.н.о.х.д. № 623/14 г., по което с решение № 362 от 27.10.2014г. е отменена изцяло присъда № 32/20.11.2013 г. по н.о.х.д. № 274/13 г. на Окръжен съд – София и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав. С присъда № 13 от 09.06.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 447/14 г., Окръжен съд – София е признал подсъдимия Н. А. И. за виновен в това, че на 03.01.2012 г., около 22,45 ч., в [населено място], област Софийска, пл. „В.“ № , е отвлякъл В. Л. С., с [ЕГН], като го качил със сила в багажника на лек автомобил марка [марка, модел, рег.номер на МПС] , поради което и на основание чл. 142, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т.1 от НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноските. С решение № 462 от 30.12.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 669/15 г., Апелативен съд – София е потвърдил изцяло първоинстанционна присъда. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Преди да бъдат разгледани доводите на касатора по същество, е необходимо да се очертаят пределите на касационната проверка. В подкрепа на поддържаното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се заявява, че в решението си въззивният съд е нарушил принципите на чл.13 и чл.14 от НПК, изискващи пълен и всестранен анализ на доказателствата по делото, както и разпоредбата на чл. 303 от НПК, като е изградил изводите си на основата на непроверени предположения и версии. Критикува се подходът на контролираната инстанция да “раздели” показанията на свидетеля С. на достоверни относно определени факти и недостоверни за други. Намира се за неправилно, че фактическата обстановка, при която е извършено престъплението, е установената изцяло на базата на показанията на свидетеля С., въпреки неговата пристрастност, заинтересованост, необективност и склонността му да създава интриги за постигането на целите си. Твърди се за наличието на недостоверност на много от детайлите, които свидетелят възпроизвежда относно събитията, развили се след срещата му с подсъдимия И., а именно: броя на участвалите в отвличането лица, кой от прозорците на автомобила му е бил отворен и в какво положение е бил при нанасянето на ударите, какво е имало в багажника на лекия автомобил /марка/. Върховният касационен съд многократно е имал възможност да отбележи, че касационната проверка е в рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивния съд, след извършен от него доказателствен анализ и направените правни изводи. Настоящата инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания съд по фактите, включени в предмета на доказване, а е оправомощена само да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с разпоредбата на чл. 14 от НПК. Въззивният съдебен акт, който в случая е решение, следва да отговаря на изискванията на чл. 339, ал.2, вр. ал. 1 от НПК. В мотивната част на всяко решение, когато съдът потвърждава първоинстанционната присъда, е необходимо да бъдат посочени основанията, поради които съдът не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста. Въззивната инстанция е изпълнила тези си задължения и постановеното решение отговаря на законоустановените изисквания за съдържание. Следва да бъде отбелязано, че доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, посочени в касационната жалбата, са били предмет на обсъждане и от контролираната инстанция. Същата е изложила убедителни съображения за тяхната неоснователност, с които касационният съд напълно се солидаризира. Доколкото обаче те се правят и пред касационната инстанция, необходимо е отново да им се даде отговор. Неоснователно е възражението за невярна оценка на доказателствения материал по делото. Въззивният съд, в рамките на събрания от първата инстанция възможен доказателствен обем, е извършил самостоятелен, обстоен и прецизен анализ на доказателствената съвкупност. Настоящият касационен състав не констатира допуснати от контролираната инстанция нарушения на процесуалните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като в синхрон с разпоредбата на чл. 303 от НПК обвинението е доказано по несъмнен начин. Дейността на Апелативен съд – София по оценка на доказателствените източници не търпи критики, тъй като не е допуснато недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства, анализирани в унисон с изискванията на горепосочените законови текстове. Видно от мотивите на въззивното решение, апелативният съд първоначално е дал своята оценка относно доказателствената дейност на първата инстанция, след което е направил и самостоятелен анализ на доказателствата и доказателствените източници. Правилно контролираната инстанция е възприела за удачен използвания от първоинстанционния съд подход за оценка показанията на свидетеля С. доколкото същите съдържат компонент на достоверност относно събитията, развили се през процесната вечер, и премълчаване на истината за предисторията на тези събития, и по-конкретно до взаимоотношенията, които са съществували между свидетеля С., подсъдимия И. и свидетелката И. преди извършването на инкриминираното деяние. По този начин съдът, съобразявайки се с фактите, включени в предмета на доказване, проследявайки логическата вътрешна последователност на данните, установявани със съответното доказателствено средство, както и тяхната кореспонденция - подкрепяща или опровергаваща ги с останалите доказателствени източници, е успял да установи механизма на деянието и да достигне до единствения възможен извод, а именно, че подсъдимият И. е извършил престъплението, за което е привлечен към наказателна отговорност. Напълно се възприема за правилно и застъпеното от въззивния съд разбиране, че законът и практиката не поставят каквито и да било ограничения пред възможността частично да се кредитират показанията на даден свидетел, ако те в съответните части са проверени и подкрепени от други доказателства. Още повече, когато става въпрос за факти и обстоятелства, касаещи от една страна събития от процесния ден, а от друга такива предхождащи случилото се и относими към причините и мотивите за съответната деятелност. Върховният касационен съд не констатира да е налице както предубеденост, така и самоцел в действията на решаващата инстанция при изследването и установяването на фактическата обстановка, при която е извършено престъплението, като всички доводи изложени от касатора в този смисъл се явяват неоснователни. От една страна, въззивният съд е подложил на задълбочен анализ показанията на свидетеля С., съпоставил ги е с останалия доказателствен материал по делото, като е изложил аналитични и убедителни аргументи, за да даде вяра на част от тях, а именно на тази, свързана с установяването на развилите се през процесната вечер събития, и съответно да не кредитира друга част. Безспорно казаното от С. изисква внимателна преценка, но да се твърди, че като пострадал от престъплението той е пристрастен, заинтересован и необективен в показанията си е пресилено, доколкото качеството му на свидетел изисква депозирането на достоверни показания и той носи наказателна отговорност за лъжесвидетелстване. От друга страна, видно от страница дванадесета на решението, въззивният съд е обсъдил обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля И., като констатирайки наличието на съществени противоречия както помежду им, така и с останалите доказателства по делото, правилно и мотивирано е отказал да ги кредитира. Апелативният съд подробно е обсъдил и детайлите в показанията на свидетеля С., за чиято недостоверност касаторът твърди и пред настоящата инстанция. Освен че изключително задълбочено е анализирал последните, въззивният съд е дал аргументиран отговор по отношение на всеки един от тях, достигайки до единствения възможен извод, че показанията на свидетеля С., отнасящи се до процесната вечер, са надеждни и не са компрометирани от сочените несъответствия. В обобщение може да се каже, че не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което да изисква намесата на касационната инстанция с отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Предвид гореизложено, касационната инстанция, в рамките на правомощията си да се произнесе само в обжалваната част, по релевираните касационни основания и подкрепящите ги аргументи намира, че атакуваното решение на Апелативен съд – София следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 462 от 30.12.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 669/15 г. по описа на Апелативен съд – София. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: