Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 598

гр. София, 1.07. 2022г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1846 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Д. Д., гражданин на Република Италия, с постоянно пребиваване в Република България, подадена чрез назначения му особен представител адв. Т., срещу въззивно решение № 918 от 07. 12. 2020г. по гр.д. № 2038/2020г. на Пловдивски окръжен съд, поправено по реда на чл. 247, ал. 1, пр. 1 ГПК с решение № 709 от 14. 12. 2021г. по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 19566/10. 04. 2020г. по гр. д. № 3429/2019г. на Районен съд – Пловдив, в частта му, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата 9 366.07 лв. - главница по договор за потребителски кредит № 1711162268294530/ 20. 11. 2017г.; изискуема редовна лихва в размер на 357.29 лв., за периода 20. 11. 2017г. - 27. 06. 2018г., вкл.; изискуема наказателна лихва в размер на 151.67 лв. върху просрочени главници за периода 20. 12. 2017г. – 14. 10. 2018г.; сумата 425.87 лв., представляваща законна лихва върху вноските за главница с настъпил падеж за периода 20. 12. 2017г. - 28. 08. 2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 9 366.07 лв., считано от 28. 09. 2019г. до окончателното й изплащане.
Касаторът – ответник, чрез назначения си особен представител, излага твърдения, че обжалваното въззивно решение е недопустимо поради липса на компетентност на българския съд съгласно приложимия Регламент (ЕО) № 1215/2012г., а евентуално, че решението в обжалваната част е неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че неправилно е оставено без уважение възражението му, че процесният договор е нищожен поради липса на съгласие, доколкото по делото не е доказано, че Д. Д. владее български език и е могъл валидно да изрази волята си. Счита, че неправилно е оставено без уважение и възражението за нищожност на процесния договор за потребителски паричен кредит поради противоречие със закона – нормата на чл. 22 З.. Моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, поради липса на компетентност на българския съд, а евентуално, в атакуваната му част, да бъде отменено като неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба жалбоподателят релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния въпрос, от значение за изхода по конкретното дело: „Възможно ли е заявеният по чл. 94 ЗГР настоящ адрес да не съвпада с адреса по фактическо местопребиваване на едно лице? Обуславяща ли е административната регистрация на дадено лице за неговото местоживеене по смисъла на Регламент № 1215/2012г.?“. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с определение № 185/23. 04. 2013г. по ч. гр. д. № 2198/2013г. на II г.о. на ВКС, решение № 270/19. 02. 2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на IV г.о. на ВКС и определение № 543 от 16. 06. 2016г. по гр. д. № 1754/ 2016г. на ІV г.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Представлява ли ,,прерисуването" или чисто механичното възпроизвеждане на вече написан текст, валидно изразяване на воля от страна на лицето, изписало текста?“, за който твърди, че е от значение за развитието на правото, доколкото е налице празнота в закона и липсва съдебна практика по него.
Ответникът по касационната жалба - ищецът в исковото производство „Райфайзенбанк България“ ЕАД подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно - деловодни разноски в касационното производство, вкл. юристконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема, че касационното обжалване е допустимо, доколкото е образувано по касационната жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт - въззивно решение по граждански спор по искове с правно основание чл. 422 ГПК с цена на обуславящия иск над 5 000 лв., но не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че исковото производство е образувано по предявени установителни искове от „Райфайзенбанк България“ ЕАД с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено в отношенията с ответника - касатор, че последният дължи следните суми: 15 337.50 лв. – главница по договор за потребителски кредит № 1711162268294530/ 20. 11. 2017г.; изискуема редовна лихва от 357.29 лв., за периода 20. 11. 2017г. - 27. 06. 2018г., вкл.; изискуема наказателна лихва от 151.67 лв. върху просрочени главници за периода 20. 12. 2017г. – 14. 10. 2018г.; сумата от 425.87 лв., представляваща законна лихва върху вноските за главница с настъпил падеж за периода 20. 12. 2017г. - 28. 08. 2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 15 337.50 лв., считано от 28. 09. 2019г. до окончателното й изплащане.
За да постанови обжалвания акт, Пловдивски окръжен съд е намерил, че българският съд е компетентен да разгледа спора. Съобразил е разпоредбата на чл. 18, § 2 Регламент (ЕО) 1215/2012г., съгласно която насрещната страна по потребителски договор, може да предяви иск срещу потребителя само в съдилищата на държава - членка, където има местоживеене потребителят, като е посочил, че съгласно чл. 62, § 1 от същия регламент, местоживеенето на физическото лице се определя по вътрешното право на сезирания съд. Въззивният състав е приел, че следва да се ръководи от разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ЗГР, която е част от националното ни законодателство и съгласно която законодателят е определил критериите, по които съдът следва да определи "местоживеенето", свързвайки го с мястото, където лицето живее и е административно регистрирано. Констатирал е от събраните по делото доказателства (писмо от ОД на МВР – [населено място], сектор „Миграция“ и др.), че настоящият адрес на жалбоподателя е в [населено място], [улица], вх. В, ет. 7, ап. 31, в резултат на което е приел, че българският съд е компетентен да разгледа правния спор.
Пловдивски окръжен съд е посочил, че процесният потребителски договор не е нищожен поради липса на съгласие, доколкото същият е подписан и от двете страни, а непосредствено под подписите се намира писмено изявление от кредитополучателя за владеене на български език и разбиране на смисъла и значението на текста на подписания документ. Оставил е без уважение и направеното възражение за нищожност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 З., доколкото е счел за установено, че същият съдържа изискуемите в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 законови реквизити. Приел е, че не е настъпила предсрочната изискуемост на процесния дълг с връчването на исковата молба на особения представител, доколкото последният не притежава представителна власт да приема материалноправни изявления, насочени към страната, която представлява. За да уважи частично предявените искове, въззивният съд е съобразил задължителните предписания на т. 1 Тълкувателно решение № 8 от 02. 04. 2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, според които въпреки липсата на настъпила предсрочна изискуемост, длъжникът дължи изпълнение и е в забава за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Въз основа на гореизложеното е приел, че са дължими от ответника вноски за периода от 1-та вноска по кредита – 20. 12. 2017г. до момента на изготвяне на назначената съдебно-счетоводна експертизата – 20. 12. 2019 г. и съобразно изчисленията на последната е уважил предявените установителни искове за горепосочените суми.
Първият поставен от касатора, чрез особения му представител, въпрос се състои от два подвъпроса, първият от които, касаещ обстоятелството дали е възможно заявеният по чл. 94 ЗГР настоящ адрес да не съвпада с адреса по фактическо местопребиваване на едно лице, е формулиран общо и абстрактно, без да бъде съотнесен към правните разрешения на въззивния съд в атакуваното решение и без да е ясно какво би било значението на отговора му към решаващите правни изводи на втората инстанция по съществото на спора. Поради това той не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият подвъпрос на първия въпрос се отнася до това обуславяща ли е административната регистрация на дадено лице за определяне на неговото местоживеене по смисъла на Регламент № 1215/2012г.. Същият е свързан с наведените от касатора доводи за недопустимост на обжалвания въззивен акт поради липса на компетентност на българския съд да разгледа и реши спора. Изложените доводи са, че международно компетентен е италианският съд, защото в Италия се намирало местоживеенето на ответника - потребител по смисъла на чл. 62, § 1 от горецитирания регламент. Така формулиран, поставеният въпрос не обуславя изхода на спора, доколкото по делото липсват представени доказателства за наличието на друго местоживеене на ответника, различно от българското, удостоверено с регистриран настоящ адрес в [населено място] на постоянно пребиваващ чужденец в Република България. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС (решение № 270/19. 02. 2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на IV г.о. на ВКС; определение № 543 от 16. 06. 2016г. по гр. . № 1754/2016г. на ВКС, ІV г.о. и др.) доказването на местоживеенето по смисъла на чл. 62, § 1 от горепосочения регламент може да стане с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните дължи установяване на фактите, на които основава своите искания. В настоящия случай, не са представени никакви доказателства, от които да е възможно да бъде обоснован извод за наличие на местоживеене на ответника извън територията на Република България, вкл. в Италия. Напротив представените писмени доказателства по делото (писмо на МВР, ОбДМВР – П., сектор „Миграция“ от 22. 04. 2019г.; справка за регистрирани трудови договори на НАП от 10. 12. 2018г. в България; посочения от самия ответник в подписания от него процесен договор за кредит негов адрес в [населено място]) удостоверяват фактическо местоживеене на длъжника – потребител на територията на Република България. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се изследва наличието на допълнителната такава, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, за пълнота на изложението, следва да бъде посочено, че не е налице и допълнителното основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения горепосочен въпрос е налице практика на ВКС, която настоящият състав споделя (напр. определение № 886 от 09. 11. 2011г. по ч. т. д. № 130/2011г. на II т. о.; определение № 649 от 22. 11. 2010г. по ч. гр. д. № 631/2010г. на IV г. о.; определение № 60263 от 09.06.2021г. по ч. т. д. № 1135/2021г. на II т. о. и др.), според която местоживеенето съгласно приложимия горепосочен регламент следва да се преценява съобразно националното право на сезирания съд според настоящия адрес по смисъла на чл. 94 ЗГР в контекста на вложения и в нормата на чл. 48, ал. 7 КМЧП смисъл на термина „обичайно местопребиваване“ на физическо лице като място, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано непременно с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. Нормата на чл. 94 ЗГР също определя като настоящ адрес този, на който лицето живее, като в ал. 3 е въведено и понятието място на живеене, т.е. възможно е заявеният адрес и този по фактическо местопребиваване да не съвпадат. В горепосочения смисъл са и цитираните от касатора решение № 270/19. 02. 2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на IV г.о. на ВКС и определение № 543 от 16. 06. 2016г. по гр. д. № 1754/ 2016г. на ІV г.о. на ВКС, които не отричат настоящия адрес по чл. 94 ЗГР като критерий за определяне на местоживеенето на потребителя по Регламент (ЕО) 1215/2012г., особено когато по делото липсват данни за друго местоживеене на физическото лице, както е в случая.
Вторият формулиран от касатора въпрос не е правен, а представлява довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, т.е. касае правилността на въззивното решение. Същият не е и обуславящ, тъй като въззивният съд не е установил като факт по конкретното дело описаната хипотеза на „прерисуване“ или механично възпроизвеждане на предварително написан текст от ответника. Следва да бъде посочено, че в производството по реда на чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба, не подлежат на контрол фактическата обстановка, възприета от въззивния съд, или събраните по делото доказателства. Същите могат да бъдат преценявани от касационния съд, ако бъде допуснато касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, но не и в предварителната му фаза по чл. 288 ГПК. Поради неосъществяване на общото основание за допускане на касационния контрол, не следва да бъде изследвано наличието на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване, вкл. в хипотезите на вероятна нищожност или вероятна недопустимост на въззивното решение.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на банката - ищец сумата 200 лв. - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 918 от 07. 12. 2020г. по гр. д. № 2038/2020г. на Пловдивски окръжен съд, поправено по реда на чл. 247, ал. 1, пр. 1 ГПК с решение № 709 от 14. 12. 2021г. по същото дело, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Д. Д., италиански гражданин, роден на 20. 09. 1979г., с ЛНЧ [ЕГН], да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], сумата 200 лв. (двеста лева) - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: