1 Р Е Ш Е Н И Е № 421 София, 25 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Блага Иванова при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 386/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите Н. Г. В. и А. Д. А. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец И. Т. Т. против нова въззивна присъда № 11 от 08.03.2010 г., постановена по ВНОХД № 846/2009 г. от Софийски апелативен съд, с която е отменена оправдателната присъда на Окръжен съд - Враца. Касационната жалба на подсъдимия В., както и представените писмени съображения от защитата, се позовават на отменителното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НВПК, с доводи за нарушение на нормата на чл. 14, ал.1 от НПК, липса на детайлен анализ на доказателствата, неправилна интерпретация на доказателствени източници, игнориране на такива за сметка на т.н. “привилегировани” свидетели. Направено е основно искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане във въззивната инстанция. В жалбата на подсъдимия А. и представените писмени бележки от защитата се поддържа, че обжалваната присъда е “ в противоречие на закона, необоснована и постановена при съществени нарушения на процесуалните правила”. Доводите, представени в подкрепа на оспорването, могат да се отнесат към касационното основание, визирано в чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, а част от тях, свързани с “необоснованост”, не могат и да се разгледат. И с тази жалба се претендират пороци в доказателствената дейност на въззивния съд, нарушение на чл. 14, ал.1 от НПК, предположителни изводи, направени в противоречие с нормата на чл. 303, ал.1 от НПК. Поддържат се доводи и за явна несправедливост на наложеното наказание. Исканията, отправени с жалбата, са за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия А. или намаляване на наложеното наказание. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец И. Т. се съдържат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание и несправедливост при определяне размера на присъденото обезщетение. Прави се искане за изменение на присъдата, като се увеличи размера на наказанията около максимално предвидения по закон, претендира се още и уважаване на гражданския иск в пълния му размер. Пред касационната инстанция жалбите на подсъдимите В. и А. се поддържат от процесуални представители, които оспорват жалбата на Т.. Частният обвинител и граждански ищец Т. поддържа лично жалбата си, като дава становище за неоснователност на жалбите на подсъдимите. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност и на трите жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 21/09.10.2009 г. по НОХД №137/06 г. на Окръжен съд – Враца подсъдимите В. и А. са признати за невинни и оправдани по предявените им обвинения по чл. 115 във вр. с чл. 18 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК за първия и по чл. 115 във вр. с чл. 18 и чл. 20, ал.2 от НК за втория. Отхвърлен е гражданският иск, предявен от И. Т.. По протест на прокурора и жалба на частния обвинител и граждански ищец Т., присъдата е отменена и вместо нея е постановено : - подсъдимият Н. В. е признат за виновен в това, че на 12.04.2005 г. в гр. Враца, пред закрит басейн на спортен комплекс, в съучастие като помагач с А. А., умишлено улеснил последния да направи опит умишлено да умъртви И. Т. – престъпление по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал.4 и чл. 18, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е определено при условията на чл. 58, б. “а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, а именно осем години лишаване от свобода; - подсъдимият А. А. е признат за виновен в това, че на 12.04.2005 г. в гр. Враца, пред закрит басейн на спортен комплекс, в съучастие като извършител с помагача Н. В., направил опит умишлено да умъртви И. Т. – престъпление по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 18, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е определено при условията на чл. 58, б. “а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, а именно осем години лишаване от свобода; - на основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите са осъдени солидарно да заплатят на гражданския ищец И. Т. сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, като до пълния предявен размер искът е отхвърлен. ІІ. Жалбите на подсъдимите са неоснователни. 1. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения. По същество, в двете жалби, основният акцент се свежда до нарушение, изразило се в липса на обективно всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Твърди се, че по делото са кредитирани само показанията на свидетелите Т. и Кюковски, както и на “свидетел с тайна самоличност”, без да се обсъдени противоречията в тези показания, а на показанията на свидетелите К.Н., Т.Н., Б. Б., Ц. Ц., Е. В. неоснователно не им е дадена вяра или са интерпретирани неправилно. Проверката на процесуалната дейност, извършена от въззивната инстанция, не сочи да са допуснати претендираните съществени процесуални нарушения. Апелативният съд с основание е отправил упрек към първата инстанция, като в детайли са очертани пропуските в доказателствената и оценъчна дейност на същата. Противоречивостта в доказателствената съвкупност е констатирана от въззивния съд, а формираните две групи гласни доказателствени източници, очертаващи противоположни позиции за едно и също събитие, са подложени на внимателен анализ. Ясно са отразени в мотивите, съгласно изискванията чл. 305, ал.3 от НПК, съображенията на въззивния съд да кредитира част от тях - показанията на пострадалия Т., Кюковски и тези на “свидетел с тайна самоличност”, както и да не даде вяра на други. Твърденията, че втората инстанция е категоризирала показанията на свидетелите Т. и Кюковски като “привилегировани”, а от там и кредитирането им, са неоснователни. Преди всичко, следва да се отбележи, че цитатите от мотивите на съдебния акт, отразени в писменото становище към жалбата на В. по този повод, са извадени от контекста на заявеното от съда. Въззивният съд не е давал някаква предварително определена сила на доказателствените факти, изводими от показанията на посочените свидетели или на самите показания, което би обусловило нарушение на чл. 14, ал.2 от НПК. Напротив, същността на отразеното в мотивите не сочи на претендиращото се “категоризиране”, а че същите (показанията) подлежат на внимателна проверка, с оглед съдържимите данни за авторите на деянието. Това най-вече личи от задълбочения анализ, извършен от въззивния съд, относно тяхната логичност, последователност и непротиворечивост. В същото време на не по-малко обстоен анализ са поставени и другите доказателствени източници, които според двете жалби, съдържат данни, опровергаващи обвинението. Заявеното от съда съображение за отхвърляне на показанията на тази група свидетели не се основава на посоченото в жалбата – пристрастност, зависимост от В., призовани “да лъжат”. Използвания, отново изолирано, цитат от мотивите на присъдата също не подкрепя тези твърдения. Отказът на съда да ги приеме като годен (достоверен) доказателствен източник е резултат от надлежни и правилни констатации за съществуващите противоречия, при това не само с кредитираните показания на свидетелите, но и по между им, както и с останалите, установени по делото данни, които обяснимо не се коментират в жалбата. Илюстрация на неоснователността на възражението е детайлният анализ на показанията на свидетеля К. Н.. Показанията съдържат данни, че трети лица са били в отдалечаващия се автомобил, с детайлно описание на външността на водача, напълно противоположно на тази на подсъдимия В.. Установеното по делото затъмняване на страничните стъкла на автомобила (ограничаващи видимостта към вътрешността на същия), както и данните, че телефонните разговори от мобилния апарат на Н., осъществени във времевия интервал на събитието, са се провеждали от гр. М., са дали основание на съда да приеме показанията на свидетеля за напълно компрометирани. В тази връзка, съдът е констатирал и противоречие в показанията на свидетеля Н. с безспорно установеното по делото – преследването на автомобила от свидетеля Кюковски, информация за което се съдържа не само в заявеното от последния, но и в показанията на свидетелите П. М. и Е. Антонова. Тезата за недоказаност на обвинението се поддържа и с доводи, че съдът неправилно е игнорирал показанията на свидетелите, които са въвели данни в процеса за местопребиваването на двамата подсъдими по време на извършване деянието, различно от местопрестъплението. Аргументацията на съда, по повод отхвърлянето на показанията на свидетелите В. Т., Б. Б. и Т. Н., Т. А., е обстойна. Свидетелските показанията правилно са преценени като схематични, противоречиви и бегли относно събитията, за които свидетелстват посочените лица. Това от своя страна е довело и до извода, направен от съда, за създадена конструкция, лишена от убедителност при възпроизвеждане на фактите. Правилно е оценено като некоректно виждането, поддържано и сега в жалбата на подсъдимия А., за категоричността на констатациите, направени от първата инстанция, при извършения следствен експеримент, а именно : за невъзможността свидетелите Т. и Кюковски да видят и разпознаят двете лица, намиращи се в автомобила. В мотивите на проверяваната присъда (виж л. 542 от делото), съдът е посочил “че е било възможно да бъде разпознато единствено лицето, произвело изстрела, но не и водачът на автомобила”. Тоест, претендираната категоричност, за невъзможността да се разпознаят и двете лица, е най-малкото в противоречие с приетото именно от първата инстанция. Опитите да се обоснове превратност в тълкуването на информацията, съдържаща се в показанията на свидетеля Е. В., също са неубедителни. Правилно въззивният съд не е съзрял в показанията на този свидетел, приетото от първата инстанция, и затова е достатъчно да се препрати към съдържанието на самите показания, депозирани в хода на съдебното следствие. Възраженията, депозирани от защитата на подсъдимия В., за необсъждане показанията на свидетелката Е. А., също са неоснователни. В приетата и изложена фактология от въвззивния съд е отразено присъствието на тази свидетелка, а съдържимите факти в нейните показания не очертават противно на приетото, относно поведението на свидетелите Т. и Кюковски непосредствено преди изстрела и след него (виж показания, л. 169 и сл. от първоинстанционното дело). Затова, пресилено е твърдението, че съдът не е изпълнил задълженията си, вменени му от разпоредбата на чл. 14, ал.1 от НПК. Що се касае до претенцията за неправилна интерпретация на констатираните наранявания по тялото и главата на Т. и следващите се от това изводи за месторазположението на същия и възможността той и свидетеля Кюковски да възприемат стрелеца, то неправилност има, но тя е допусната от първата инстанция. Въззивният съд, позовавайки се на експертните мнения по съдебно-медицинските експертизи, правилно е определил като неверни изводите на първата инстанция в тази насока. Не намира опора в делото и твърдението, че липсата на несъмнени доказателства, установяващи авторството, е заменено от съда с “предположения”. Всъщност, това което се преценява в жалбата на А., като “предположение” са изводите на съда, направени въз основа на оценката на доказателствата. Несъгласието на подсъдимия с последната (оценката) съвсем не означава, че е допуснато нарушение на чл. 303, ал.1 от НПК, защото тази оценка е подчинена на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота на изследването на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване. Останалите възражения, съдържащи се и в двете жалби, за липсата на пръстови отпечатъци върху иззетото оръжие, за необходимостта, според жалбоподателите, пострадалият и Кюковски веднага да депозират показания, а не след известно време и прочие, са намерили убедителен отговор в мотивите на проверяваната присъда, с които ВКС се съгласява и не намира за нужно да повтаря. Обобщено казано, настоящият съдебен състав намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, тъй като вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите е изградено в съответствие на системата от процесуални правила, визирани в закона, и гарантиращи установяване на обективната истина. ІІ. По отношение на третото от касационните основания - за явна несправедливост на наложеното наказание, поддържано с противоположни доводи в жалбата на подсъдимия А. и в жалбата на частния обвинител Т.. ВКС не констатира наложените по размер наказания “лишаване от свобода” очевидно да не съответстват на обществената опасност на деянието и дейците, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Въззивният съд ясно е очертал обстоятелствата, които са значими за отмерване на наказанията по размер, не са налице нови и/или необсъдени обстоятелства, което да налага корекция в решението на съда. Приложението на чл. 58, б. “а” във вр. с чл. 55 от НК е правилно. По тези съображения искането на подсъдимия А. за смекчаване на отговорността му е неоснователно. Искането на частния обвинител, в рамките на които е направено, не може да бъде удовлетворено, защото касационната инстанция няма правомощие да утежни положението на подсъдимите, а само да осигури възможност това да се случи чрез отмяна на съдебния акт и ново разглеждане на делото. В конкретния случай, не са налице основания за упражняване на визираното в чл. 354, ал. 3 от НПК правомощие, тъй като наказанието от по осем години лишаване от свобода са справедливи и отговарят, както се каза, на обществената опасност на конкретното деяние и извършители и по своя размер ще съдейства за постигане целите на чл. 36 от НК. ІІІ. Справедлив е и размерът на присъденото обезщетение за претърпените от гражданския ищец Т. неимуществени вреди. Въззивният съд е отчел претърпените физически и психически болки и страдания от пострадалия, техният интензитет и продължителност във времето и справедливо е отмерил размера на дължимата обезвреда – 50 000 лева. Всъщност, в жалбата на гражданския ищец Т. не се сочат обстоятелства, а и такива няма, които да не са отчетени от съда, поради което не се налага и намесата на касационната инстанция. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 11 от 08.03.2010 г., постановена по ВНОХД № 846/2009 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.