5 Р Е Ш Е Н И Е № 41 София, 09.03.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. Е. БОНКА ЙОНКОВА при секретаря И. В. изслуша докладваното от съдия К. Е. т.д. № 405/2010г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. П. от[населено място] срещу решение от 13.11.2009 г. по гр. д. № 3839/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ „Г” състав, с което е оставено в сила постановеното от Софийски районен съд, 30 състав решение от 08.05.2001 г. по гр. д. № 7888/2000 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от ЗД „Ю. И.” /в ликвидация/,[населено място] срещу Л. П. П. иск с правно основание чл. 402 ТЗ /отм./ за сумата 7 242.17 лв., представляваща платено обезщетение по договор за застраховка „автокаско”, като в негова тежест са възложени и разноски по делото в размер на 1 049.69 лв. С определение № 731 от 23.11.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че въпросът, който е от значение за делото, е този за действието по време на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Развити са подробни съображения срещу отказа на съда да приложи към настоящия случай разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ във връзка с § 143 от ПЗР на З., в какъвто смисъл са били и задължителните указания, дадени в отменително решение № 611 от 09.12.2008 г. по т. д. № 520/2008 г. на ВКС, І т. о. Ответникът по касация – ЗД „Ю. И.” /в ликвидация/,[населено място] и третото лице-помагач на същия – ЗАД [фирма],[населено място] – не заявяват становище по касационната жалба. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от ЗД „Ю. И.” /в ликвидация/,[населено място] срещу Л. П. П. от[населено място] иск по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на посочените разпоредби, пораждащи деликтната отговорност на ответника и съответно регресното право на ищеца-застраховател, а именно: извършено от ответника виновно противоправно деяние – пътнотранспортно произшествие от 27.11.1997 г.; причинени вреди на автомобил, застрахован при ищеца по застраховка “Каско”; причинна връзка между деянието и вредите и платено от страна на застрахователя на увредения автомобил обезщетение в размер на сумата 7 242.17 лв. В съответствие с указанията на ВКС, дадени в отменително решение № 611 от 09.12.2008 г. по т. 520/2008 г. на І т. о., решаващият състав е отчел настъпилите в хода на процеса законодателни промени, касаещи регресното право на застрахователя по имуществена застраховка и по-конкретно – изменението на чл. 213, ал. 1 КЗ /ДВ, бр. 97/2007 г./, чрез допълването му с изречение четвърто и придаденото на същото обратно действие с § 143 от ПЗР на З.. Същевременно, обаче, въззивният съд е приел, че тези нови законодателни решения не са от значение за крайния изход на спора, тъй като с оглед момента на възникване на процесните отношения приложими в случая са нормите на отменената Глава Двадесет и седма на Търговския закон /чл. 402 ТЗ /отм./, а не нормите на Кодекса за застраховане. Освен това, неотносимостта на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ към конкретната хипотеза е аргументирана и с факта, че плащането на обезщетението по застраховка “Каско” е извършено още на 12.03.1998 г., т. е. преди датата 23.11.2007 г., релевантна към обратното действие на посочената норма. Решението е неправилно. Застъпеното от възивния съд становище, че нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ е неприложима към конкретния правен спор, е резултат от неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и е в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. В множество решения на Търговската колегия, постановени по реда на чл. 290 ГПК и имащи задължителен характер, по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС /решение № 119 от 07.10.2009 г. по т. д. № 40/2009 г. на І т. о.; решение № 99 от 02.11.2009 г. по т. д. № 70/2009 г.; решение № 212 от 24.03.2010 г по т. д. № 447/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 47 от 11.05.2010 г. по т. д. № 655/2009 г. на І т. о.; решение № 141 от 30.09.2010 г. по т. д. № 657/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 165а от 26.10.2010 г. по т. д. № 690/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 214 от 30.11.2010 г. по т. д. № 190/2010 г/., е даден ясен и изчерпателен отговор на въпросите, свързани с приложението на посочената норма – както за действието й във времето, така и относно тълкуването на употребеното в § 143 от ПЗР на З. понятие “случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на този закон в “Държавен вестник”. Съобразно цитираната съдебна практика, разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ следва да се прилага във всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или на Т. закон /чл. 402 отм./ правоотношения, при условие, че не е извършено плащане към деня на обнародване на З. в “Държавен вестник”, като под “плащане” следва да се разбира плащането, извършено от делинквента, а не от застрахователя по застраховката “Каско”. С оглед посочената практика и предвид обстоятелството, че в случая не е налице извършено от делинквента плащане към релевантния момент – 23.11.2007 г., следва да се приеме, че настоящият правен спор е подчинен изцяло на разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ. Съгласно тази норма, с плащането на застрахователно обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата и неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност” до размер на платеното обезщетение и обичайните разходи. С изречение четвърто на същата е предвидено, че когато вредата е причинена от водач на моторно превозно средство с валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, встъпилият в правата на увреденото лице застраховател по имуществена застраховка може да предяви претенцията си към причинителя само за размера на причинените вреди, надхвърлящи размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, за които застрахователят на делинквента е отказал плащане на обезщетение на основание чл. 268 КЗ. Тълкуването на цитираната норма налага извода, че регресният иск на застрахователя по имуществена застраховка срещу делинквента има субсидиарен характер – само ако е налице отказ на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” да заплати претендираното обезщетение на някое от основанията по чл. 268 КЗ, като отговорността му е ограничена до размера на застрахователната сума, уговорена в договора за задължителна застраховка. За такъв отказ, обаче, по настоящото дело не са ангажирани доказателства, нито дори е поддържано подобно твърдение, което налага извод за липса на предпоставките за уважаване на предявения регресен иск. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а искът на ЗД [фирма] /в ликвидация/ – отхвърлен изцяло. При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 1574.84 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 13.11.2009 г. по гр. д. № 3839/2008 г. на Софийски градски съд, ІІ „Г” състав, с което е оставено в сила постановеното от Софийски районен съд, 30 състав решение от 08.05.2001 г. по гр. д. № 7888/2000 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от З. дружество [фирма] /в ликвидация/,[населено място], бул. „Д. Б.” № 87, ет. 2 срещу Л. П. П. от[населено място], ж. к. „Младост”, бл. 343, вх. , иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ за сумата 7 242.17 лв. /седем хиляди двеста четиридесет и два лева и седемнадесет стотинки/, представляваща платено обезщетение по договор за застраховка „автокаско”, като НЕОСНОВАТЕЛЕН. ОСЪЖДА З. дружество [фирма] /в ликвидация/ да заплати Л. П. П. разноски по делото в размер на сумата 1 574.84 лв. /хиляда петстотин седемдесет и четири лева и осемдесет и четири стотинки/. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: