4 7 Р Е Ш Е Н И Е № 215 гр. София, 29.04.2015 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА ВЕРОНИКА НИКОЛОВА При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №4171 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията срещу решение №1249/18.06.2013г. по в. т. д. №3833/2012г. на Софийски апелативен съд, 6-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение №3782 от 30.05.2012г. по гр. д. №14044/2010г. на Софийски градски съд, ГО, І -7 състав, в частта, с която Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.59 от ЗЗД сумата от 30 463,32 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2010г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че въззивният съд не е дал собствена квалификация на спорното материално право след обсъждането на фактическите твърдения в исковата молба и е постановил недопустимо решение. Твърди се,че в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил данните и доказателствата по делото, процесуалните действия и становищата на страните, съответно не е обсъждал дали при вещноправното действие на съдебното решение за обявяване на предварителните договори за окончателни, единствената възможност за защита на ищеца е искът по чл.59 от ЗЗД. Изтъкват се доводи, че в конкретния случай ищецът разполага с исковете по чл.57 ал.1, чл.79 ал.1, чл.82 ал.1 и чл.187 ал.1 от ЗЗД, поради което не може да претендира обезщетение за неоснователно обогатяване. Наред с това касаторът поддържа,че не е доказано той да е ползвал процесните имоти, тъй като те не са били годни за ползване с оглед обичайното им предназначение, съответно не е доказано,че той се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Претендира присъждане на разноски. Ответникът по жалбата [фирма], оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа,че правилно съдът е приел,че след влизане в сила на решението на САС, с което са уважени исковете по чл.19 ал.3 от ЗЗД,дружеството е придобило собствеността върху обектите, поради което претенцията му не произтича от облигационната връзка между страните. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено обезщетение по чл.59 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че между страните са били сключени четири броя предварителни договори от 03.02.1995г. за продажба на недвижими имоти - ателиета, които са били обявени за окончателни по реда на чл.19 ал.3 от ЗЗД със съдебно решение, влязло в сила на 20.02.2008г. Установил е, че ответникът е предал владението на ателиетата едва на 03.11.2009г., като е приел,че вследствие на забавеното изпълнение на задължението за предаване на процесните имоти, е настъпило намаляване на имуществото на ищеца, като той е бил лишен от възможността да ползва обектите лично или да получава граждански плодове от тях. Посочил е, че вследствие на това е налице и неоснователно обогатяване на ответника, изразяващо се в спестяване на наема, който той би заплащал за ползването на обектите. Поради това е осъдил ответника да заплати обезщетение по чл.59 от ЗЗД в размер на средномесечния пазарен наем за ателиетата за периода от 20.02.2008г. до 03.11.2009г. С определение №667/21.07.2014г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решение №3782 от 30.05.2012г. по гр. д. №14044/2010г. на Софийски градски съд, ГО, І -7 състав, в частта, с която Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.59 от ЗЗД сумата от 30 463,32 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2010г. до окончателното изплащане, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по материалноправния въпрос: “допустимо ли е предявяването на иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД при условие,че между страните съществува облигационно правоотношение”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 1/1979г. Релевантният правен въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно задължителните разяснения, дадени в в т. 9 от ППВС №1/1979г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.59 ал.1 от ЗЗД постановява, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Разглежданият състав намира приложение и в случаите, когато едно лице ползва без правно основание чужда вещ, като по този начин се обогатява с ползите от вещта за сметка на обедняването на собственика й. Правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване – чл.59 ал.2 от ЗЗД, тоест когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имуществени ценности. Възможността на ищеца да осъществи правата си на друго основание – договорно, деликтно или чрез иск за защита на вещно право, изключва възможността да бъде предявен субсидиарният иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Друг иск по смисъла на чл.59 ал.2 от ЗЗД може е предвиден в закона иск, уреждащ конкретна хипотеза на неоснователно разместване на имуществени блага – чл.55 ал.1 от ЗЗД, чл.57 ал.2 от ЗЗД, чл.61 от ЗЗД, чл.75 ал.2 от ЗЗД, чл.72 и чл.74 от ЗС и други. Друг иск може да бъде и иск за реално изпълнение на съществуващо между страните договорно правоотношение, съответно иск за обезщетение за вреди от неизпълнението на договора или за неустойка, когато неоснователното разместване на блага е настъпило в резултат на неизпълнение на договорни задължения. Възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл.59 от ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства /в този смисъл решение №148 от 28.02.2006г. по т.д.№703/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи,че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл.59 ал.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По изложените съображения, като взе предвид установената по делото фактическа обстановка и с оглед отговора на поставения от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателна подадената касационна жалба срещу решението, в частта допусната до касационно обжалване. Постановеното въззивно решение в обжалваната му част е неправилно поради противоречието му с разпоредбата на чл.59 ал.2 от ЗЗД и задължителните разяснения в ППВС №1/1979г. По делото е установено, че на 03.02.1995г. между Министерство на транспорта и [фирма], [населено място], са сключени четири договора за извършване на довършителни работи и покупко-продажба на четири ателиета - ателие № 51, ателие № 52, ателие № 53 и ателие № 54, находящи се във ведомствен жилищен блок № 53, ж.к.,,Изгрев”, кв.9, парцел 1 местността ,,Д.” по плана на [населено място]. По силата на тези договори министерството се е задължило да завърши описаните в съответния договор довършителни работи и да предаде посоченото в договора ателие с акт образец 16 в срок до 30.07.1995г. В договорите е предвидено,че след приемането на всяко от ателиетата с акт образец 16, ще бъде прехвърлена собствеността на купувача чрез ТОА „Изгрев”, като всички разноски за прехвърляне на правото на собственост са за сметка на купувача. В чл.3 ал.2 от договорите е предвидено, че при неизпълнение на условията на тези договори, неизправната страна е длъжна да заплати на изправната неустойка в размер на 0,5% от достигнатата тръжна цена за обекта за всеки просрочен ден, наред с обезщетение за всички нанесени щети и пропуснати ползи. С решение № 344 от 28.06.2007г. по гр.д.№ 695/2006г. на САС, ГК, 1 състав, влязло в сила на 20.02.2008г., е отменено решение на СГС, І-4 състав, постановено на 12.01.2003г. по гр.д.№ 365/2002г. в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу Министерство на транспорта искове с правно основание чл.19 ал.3 от ЗЗД, като Софийски апелативен съд е обявил за окончателни сключените на 03.02.1995г. предварителни договори за покупко-продажба на четирите процесни ателиета. С представените по делото двустранно подписани протоколи за въвод във владение от 03.11.2009г., Министерство на транспорта е предало, а [фирма], [населено място], e приело ателие №51, ателие № 52, ателие №53 и ателие №54 в степен на завършеност съгласно чл.2 от договорите от 03.02.1995г. Обстоятелството,че с влизане в сила на решението на САС за обявяване на договорите за окончателни, купувачът е придобил собствеността върху обектите, не е довело до прекратяването на облигационните правоотношения между страните, доколкото наред със задължението за прехвърляне на собствеността, продавачът се е задължил да завърши описаните във всеки от договорите довършителни работи и да предаде всяко от ателиетата с акт образец 16. Едва с предаването на четирите ателиета с протоколите за въвод във владение от 03.11.2009г. е изпълнено това задължение на продавача по сключените договори, като за периода на забавата от 03.02.1995г. до 03.11.2009г. за него е възникнало задължение за заплащане на неустойка по чл.3 ал.2 от договорите. Следователно в случая е налице възможност да бъдат защитени засетнатите имуществени права на ищеца – купувач чрез отговорността за неустойка по сключените договори за продажба, доколкото лишаването му от ползване на обектите е настъпило в резултат на неизпълнението на задължението на ответника по сключените договори да предаде тези обекти в срок. Възможността за ищеца да защити правата си като ангажира договорната отговорност на ответника, изключва отговорността за неоснователно обогатяване, съответно предявеният субсидиарен иск по чл.59 от ЗЗД се явява неоснователен. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на основание чл. 293 ал. 1 от ГПК същото следва да бъде частично отменено, както в частта, с която е уважен искът по чл.59 от ЗЗД, така и в частта, с която на [фирма], [населено място], са присъдени разноски за разликата над 1810,37 лева, като вместо това следва да бъде отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], срещу Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 30 463,32 лева, съставляваща обезщетение за ползване без основание на четири ателиета- ателие № 51, ателие № 52, ателие № 53 и ателие № 54, находящи се във ведомствен жилищен блок № 53, ж.к.,,Изгрев”, кв.9, парцел 1 местността ,,Д.” по плана на [населено място], за периода от 20.02.2008г. до 03.11.2009г., като неоснователен. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 1 248,52 лв. - направени разноски за държавна такса за въззивната и касационната инстанции, и на основание чл.78 ал.8 от ГПК сумата 1 917,88 лв. - юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, съответно на отхвърлената част от исковете. Присъждане на разноски за първоинстанционното производство не е поискано от ответника. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №1249/18.06.2013г. по в. т. д. №3833/2012г. на Софийски апелативен съд, 6-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение №3782 от 30.05.2012г. по гр. д. №14044/2010г. на Софийски градски съд, ГО, І -7 състав, в частта, с която Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.59 от ЗЗД сумата от 30 463,32 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2010г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която на [фирма], [населено място], са присъдени разноски за разликата над 1810,37 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] магазин 2, представлявано от управителя Ф. К. З., срещу Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията, с адрес [населено място], [улица], иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 30 463,32 лева /тридесет хиляди четиристотин шестдесет и три лева и тридесет и две стотинки/, съставляваща обезщетение за ползване без основание на четири ателиета- ателие № 51, ателие № 52, ателие № 53 и ателие № 54, находящи се във ведомствен жилищен блок № 53, ж.к.,,Изгрев”, кв.9, парцел 1 местността ,,Д.” по плана на [населено място], за периода от 20.02.2008г. до 03.11.2009г., като неоснователен. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] магазин 2, представлявано от управителя Ф. К. З., да заплати на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията, с адрес [населено място], [улица], на основание чл. 78 ал.3 от ГПК сума в размер на 1 248,52 лв. / хиляда двеста четиридесет и осем лева и петдесет и две стотинки/, направени разноски за държавна такса за въззивната и касационната инстанции, и на основание чл. 78 ал.8 от ГПК сумата 1917,88 лв. /хиляда деветстотин и седемнадесет лева и осемдесет и осем стотинки/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната и касационната инстанции, съответно на уважената част от исковете. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.