Р Е Ш Е Н И Е №. 135 гр. София, 18.11.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение в открито заседание на 20.10.2015 г.-две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ и при участието на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело № 2634/14 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на К. Н. К. ЕГН: [ЕГН] от [населено място] срещу решение №250 от 12.02.2014 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. №2941/2013г., с което е потвърдено първоинстанционното решение 4139 от 05.06.2013 г. по гр.д. № 10 081/2011 г. на СГС, І-2 с-в , с което са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове на касатора срещу [фирма]-София с правно основание чл.241 ал.6 ТЗ за сумите от :25 000 евро –дължимо обезщетение за разликата от шест възнаграждения при прекратяване на договора за управление, сключен между страните на 18.01.2008 г., съгласно изричната уговорка за това в т. 17.1 d ал.1 от същия договор, 8500 евро –обезщетение за неизползван годишен отпуск от 25 дни за времето на действие на същия договор и 18 120 евро за времето от 01.08.2008 г. до 30.09.2008 г. , както и за лихвите по чл.86 ЗЗД върху горните суми както следва: 8700 евро върху първата главница за периода 30.09.2008 г. до 25.07.2011 г., 2 250 евро за същия период върху втората и 5 436 евро за третия. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност-нарушение на разпоредбата на чл.9 и чл.25 ЗЗД и чл.71 ал. 3 ЗКИ и необоснованост на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност. С определение по настоящото дело , постановено на 28.04.2015 г. по реда на чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за възможността при действие на принципа за свобода на договарянето-чл.9 ЗЗД страните по един формален договор да уговарят в него действието му от дата, предхождаща тази на самото му сключване . Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран със следните обективно кумулативно съединени искове на касатора срещу [фирма]-София с правно основание чл.241 ал.6 ТЗ за сумите от :25 000 евро –дължимо обезщетение за разликата от шест възнаграждения при прекратяване на договора за управление сключен между страните на 18.01.2008 г., съгласно изричната уговорка за това в т. 17.1 d абз.3 от същия договор, 8500 евро –обезщетение за неизползван годишен отпуск от 25 дни за времето на действие на същия договор и 18 120 евро за времето от 01.08.2008 г. до 30.09.2008 г. , както и за лихвите по чл.86 ЗЗД върху горните суми както следва: 8700 евро върху първата главница за периода 30.09.2008 г. до 25.07.2011 г., 2 250 евро за същия период върху втората и 5 436 евро за третия. За да счете същите за неоснователни, въззивният съд на база съдържанието на процесния договор за управление, сключен между страните на 18.01.2008 г. е счел по първия иск , че не е налице сбъдването на условието за дължимостта на договореното в т. 17.1 d абз.3 обезщетение. Тази уговорка предвижда плащане на такова обезщетение от страна на [фирма]-София на ищеца К. като член на УС и изпълнителен директор на ответното дружество /тогава с наименование [фирма]/ само в случай, че след изтичане на една година от действието на договора, същият бъде прекратен едностранно от страна на дружеството-довереник, без изпращането на шестмесечно предизвестие за това на насрещната страна. Съдът е приел, че това условие не е настъпило, тъй като, въпреки изричната уговорка в договора, че същият се счита в сила от 06.08.2007 г. , т.е. преди датата на сключването му, и заплащането на възнаграждение на довереника и за този предходен период, то договорът е породил действие от сключването му-18.01.2008 г., тъй като преди това не била спазена изискуемата писмена форма за действителност. Ето защо от тази дата до датата на връчването при отказ на К. на уведомлението на [фирма] за прекратяване действието на договора-02.08.2008 г. не е изтекла една година като условие за дължимо шестмесечно предизвестие за прекратяването му от довереника, поради което и не е налице задължение за отправяне на такова предизвестие, съответно при неотправянето- не е налице основание за възникване на задължение за заплащане на договореното обезщетение в размер на шестмесечно основно и допълнително възнаграждение. Въззивният състав е преценил, че уведомлението е връчено редовно на ищеца К. на 02.08.2008 г. от свидетеля Х., въпреки, че последният не е работил на трудов договор при ЧСИ Б.. Според решаващия съдебен състав, в случая, за прекратяването действието на договора не е било необходимо, съгласно чл.71 ал.3 ЗКИ одобрение от БНБ. Ето защо, с оглед оттеглянето на поръчката на 02.08.2008 г. и липсата на уговорка, задължаваща ответника да плаща обезщетение за неизползван годишен отпуск от 25 дни за времето на действие на същия договор, то липсва основание за заплащането на претендираните обезщетения. Относно правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: за възможността при действие на принципа за свобода на договарянето-чл.9 ЗЗД страните по един формален договор да уговарят в него действието му от дата, предхождаща тази на самото му сключване, настоящият състав на ВКС,Второ т.о. намира за установено следното: Съгласно задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК намерила израз в Р №137/25.06.2010 г. по т.д. № 888/2009 на Второ т.о. на ВКС, с оглед разпоредбата на чл.9 ЗЗД, който прогласява принципа на свободата на договарянето, според който се допуска страните сами да определят съдържанието на своите правни волеизявления като имат за ограничителни критерии единствено повелителните норми на закона и добрите нрави, то няма пречка същите да придават действие на уговорките в един договор и за предшестващ на подписването му период, тъй като подобна уговорка не противоречи, нито на повелителните норми на закона, нито на добрите нрави. От своя страна, достатъчно е изискването на форма за действителност да е налице към момента на изявяване на самата воля на страните, който момент е единствено от значение за пораждане на целените правни последици. Въпреки валидно придадената по изричната воля на страните обратна сила на уговорките в сключения на 18.01.2008 г. договор и за предшестващ сключването му период-от 06.08.2007 г. , то към 02.08.2008 г. - датата на достигане до знанието на доверителя К. на волеизявлението за прекратяване от страна на довереника [фирма] на действието на процесния договор, не е налице изтекъл период от една година/ аргумент от чл.60 ал.2 ГПК/. Следователно, не е осъществено условието за възникване на задължението на ответника да заплати на ищеца обезщетение за разликата от шест възнаграждения при прекратяване на договора за управление, сключен между страните на 18.01.2008 г., съгласно изричната уговорка за това в т. 17.1 d ал.1 от същия договор. Настоящият съдебен състав възприема напълно фактическите и правни изводи на инстанциите по същество на спора, относно валидността на връчването на К. на 02.08.2008 г. на писменото уведомление за прекратяване действието на процесния договор, доколкото е от значение, че тогава същото обективно е доведено до знанието на К., независимо от това, дали връчителят е бил назначен по трудов договор или не в кантората на ЧСИ. От своя страна по делото са събрани достатъчно доказателства, че това действие е предприето на основание валидно взето на 31.07.2008 г. решение на Надзорния съвет на ответното дружество за това, което от своя страна не е и атакувано по предвидения от закона ред. Правилни и съобразени с разпоредбата на чл.46 ал.1 ЗНА са и изложените от въззивния съд изводи относно необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл.71 ал.3 ЗКИ -в ред. бр.109 на ДВ /20.12.2007 г. , а не буквалното й приложение. В тази връзка настоящият състав споделя и извода, че нормата в цитираната законова разпоредба, изискваща одобрение от БНБ на решенията за промяна в състава на УС, не се отнася за случаите на освобождаване на лице от изпълнение на тази длъжност. Одобрението от БНБ е изискване, което законодателят въздига, с оглед преценка на личните и професионални качества на лицето, което се назначава на тази длъжност и е без значение, когато едно лице се освобождава, какъвто е настоящият случай. С оглед изложеното следва, че липсва изпълнение на условието за заплащане на уговореното в клаузата в т. . 17.1 d ал.1 от договора между страните обезщетение. Не са налице и основания за заплащане на обезщетения за неизползван годишен отпуск от 25 дни за времето на действие на същия договор, доколкото това не е предвидено в съдържанието на самия договор, нито следва от някоя правна разпоредба. Липсва и основание за заплащане на обезщетение за възпрепятстване от страна на ответника на ищеца да изпълнява задълженията си по договора за управление за времето от 01.08.2008 г. до 30.09.2008 г., доколкото договорът е бил надлежно прекратен на 02.08. 2008 г. по вече изложените съображения и следователно след тази дата за доверителя не са били налице права и задължения основани на действието му С оглед неоснователността на трите главни иска такива се явяват и трите акцесорни : за лихвите по чл.86 ЗЗД върху тях. От изложеното следва, че обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. По отношение на разноските : От страна на ответника [фирма] е представен списък по чл.80 ГПК на направените разноски пред ВКС, който обаче не кореспондира по съдържание с приложените копия от фактура и платежно нареждане, които удостоверяват договорено и платено адвокатско възнаграждение само до размера на 2 353,50 лева. До този размер разноските на ответната страна следва да се понесат от касатора. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение №250 от 12.02.2014 г. на Софийски апелативен съд , постановено по гр.д. №2941/2013г.. ОСЪЖДА К. Н. К. ЕГН: [ЕГН] от [населено място] да заплати на [фирма]-София сумата от 2 353,50 лева-разноски пред настоящата инстанция. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.