Р Е Ш Е Н И Е № 190 гр. София, 21 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети март двехиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Даниела Околийска при участието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 367 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК. Образувано е по протест на прокурор от АП – Велико Търново и по жалба на подсъдимия В. Н. чрез упълномощения му защитник адв. Б. против въззивно Решение № 250/07.01.2014 г. постановено по ВНОХД № 229/2013 г. по описа на Великотърновски апелативен съд. В протеста се поддържа наличието на касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Представителят на държавното обвинение счита, че при постановяване на въззивното решение съдебният състав е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е извършил обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, следствие на което е достигнал до потвърждаване на неправилния извод на първоинстанционния съд за липсата на извършено престъпление по чл.213а ал.2 от НК и относно липсата на получени значителни неправомерни доходи по смисъла на чл.252 ал.2 от НК. Предлага се на основание чл.354 ал.3 т.3 вр. с ал.1 т.4 от НПК да се отмени протестираното решение в тази му част и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – Велико Търново. В касационната жалба на защитника на подсъдимия адв. Б., представлявал Н. и в производствата пред двете предходни инстанции, се поддържа наличието и на трите касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК. Наведени са доводи за нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в некредитиране на обясненията на подсъдимия и непосочване кой от шестте варианта на допълнителната съдебно-икономическа експертиза е възприел въззивният съд. Твърди се, че предходните съдилища не са разграничили основната дейност на подсъдимия като търговец от тази по предоставянето на заеми, както и че в осъдителната част на присъдата, потвърдена с въззивното решение са включени и лица, с които подсъдимият не е уговарял лихви, което би довело, както до намаляване продължителността на инкриминирания период от пет години, така и относно размера на предоставените заеми. Настоява се касационната инстанция да отмени обжалваното решение, да оправдае подсъдимия изцяло по обвинението за осъществяване на банкова дейност по занятие или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или алтернативно да бъде намалено наложеното му наказание лишаване от свобода, което да бъде отложено за изпълнение с подходящ изпитателен срок. В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа протеста на апелативна прокуратура, моли същият да бъде уважен и счита, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Подсъдимият В. Н. лично и чрез защитника си адв.Б. считат, че протестът е неоснователен. Поддържат депозираната от тях жалба и молят същата да бъде уважена по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Касационният протест и касационната жалба са подадени в срока предвиден в чл.350 ал.2 от НПК, от процесуално легитимирани страни по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, а разгледани по същество са НЕОСНОВАТЕЛНИ. С Присъда № 15/25.06.2013 г., постановена от ОС - Ловеч по НОХД № 292/2012 г. подсъдимият В. С. Н. е признат за виновен в извършване по занятие на банкови сделки без разрешение, като е предоставил в заем суми в общ размер на 66 300 лв., поради което и на основание чл.252 ал.1 пр.1 от НК и вр. с чл. 54 от НК е осъден на ТРИ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и конфискация на 1/2 ид.ч. от три поземлени имота, негова изключителна собственост и 1/4 ид.ч. от три поземлени имота в режим на СИО, като е признат за НЕВИНЕН да е получил значителни неправомерни доходи и да е предоставил кредити за разликата от 66 300 до 74 400 лв. и в този смисъл е оправдан първоначално повдигнатото му обвинение по чл.252 ал.2 пр.2 от НК. С присъдата подсъдимият е признат за НЕВИНЕН през лятото на 2006 г. с цел да принуди Ц. В. да се разпореди със свои вещи – пари на обща стойност 40 000 лв., да я е заплашил с насилие – заплаха за убийство и да е бил въоръжен с пистолет, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по така повдигнатото му обвинение по чл.213а ал.2 т.1 пр.1 и т.6 вр. с ал.1 пр.1 от НК. На основание чл.61 т.3 вр. с чл.59 ал.1 от ЗИНЗС съдът е постановил така наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.59 ал.1 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане на подсъдимия и изтърпяването на мярката за неотклонение „домашен арест” от така наложеното му наказание лишаване от свобода. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и в тежест на подсъдимия е възложил направените по делото разноски в размер на 2 291,50 лв.. По въззивен протест и жалба на подсъдимия е било образувано ВНОХД № 229/2013 г. по описа на Апелативен съд гр. Велико Търново. С Решение № 250/07.01.2014 г. постановено по същото дело въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. В касационния протест и в жалбата на подсъдимия са наведени напълно идентични твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, каквито са посочени и във въззивните такива срещу постановената присъда и на които апелативният съд е изложил задълбочени доводи защо не ги приема, което се споделя и от настоящия състав. Доколкото обаче те касаят твърдения за нарушения при формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция ВКС, счита за уместно да отбележи, че мотивите към решението са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбите на чл.339 от НПК. От мотивите е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници като съдът се е произнесъл по тяхната допустимост, относимост и достоверност. Не се установява апелативният съд да е игнорирал или изопачил доказателства. Той е възприел частично обясненията на подсъдимия и показанията на част от свидетелите, като е мотивирал отказа си да им даде пълно доверие в анализа им с останалите доказателства по делото. Очевидно въззивният състав е възприел изложеното от окръжният съд относно некредитирането на никой от шестте варианта на възможните придобити неправомерни доходи в заключението по назначената допълнителна съдебно-икономическа експертиза с оглед констатираните противоречия в свидетелските показания за платените суми и лихви по отпуснатите заеми. Предходните съдилища не са възприели определената от техническата експертиза пазарна цена на недвижимия имот на сем.П., тъй като така представеното заключение не се е базирало на реални и съпоставими данни, от които да се изведе процесната стойност на имота. Същевременно с това позоваването на данъчната оценка, каквото е възприета от съдилищата, само по себе си не води до недоказаност на квалификацията получени значителни неправомелни доходи, както се твърди в протеста. В решението съдът е дал сравнително изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на всяка от страните и е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото – съответно за виновността на подсъдимия в извършването по занятие на банкови сделки без разрешение, без да са получени от тази дейност значителни неправомерни доходи и оправдаването му по чл.213а ал.2 т.1 вр. с чл.213а ал.1 пр.1 от НК. ВКС не констатира при формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав да е било допуснато процесуално нарушение на нормата на чл.13, чл.14 и чл.105 от НПК. Некредитирането на част от обясненията на подсъдимия и на показанията на свидетелите не сочи на опорочено формиране на вътрешното убеждение на съда. Изводът за тяхната недостоверност е резултат от задълбочена оценка на доказателствата, която е извършена обективно, всестранно и пълно. Ето защо ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, поради което исканията за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане са неоснователни. Изтъкнатите в протеста доводи за незаконосъобразно оправдаване на подсъдимия Н. по обвинението по чл.213а ал.2 т.1 и т.6 вр. с ал.1 пр.1 от НК са изцяло неоснователни. Въз основа на неконкретизираните факти в показанията на свидетелката В. - относно датата и мястото на осъществяване на деянието, споменаването за евентуално упражнена принуда спрямо нея след повече от четири години, както и продължилите отношения между свидетелката и подсъдимия, изразяващи се не само в отпускането на нов заем от страна на Н. в размер на 7 000 лв., въззивният съд законосъобразно е възприел обоснованият извод на първоинстанционния състав, а именно - че подсъдимият не е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав по чл.213а ал.2 от НК. В тази смисъл протестът се явява неоснователен. Приетите фактически обстоятелства и от двете предходни инстанции правилно са били подведени под нормата на чл.252 ал.1 пр.1 от НК. Напълно обосновано те са преценили, че системното заемане на парични средства – на тринадесет лица, многократно, общо в размер на 66 300 лв. срещу насрещна материална облага /уговаряне на 10% месечна лихва/ съответства изцяло на понятието банкови сделки по занятие, за които се изисква разрешение /лиценз/, какъвто подсъдимият не притежава. Неспазването на разрешителния режим при извършване на банкова дейност обуславя ангажиране на наказателната отговорност на Н. по чл.252 ал.1 от НК. Без значение за съставомерността на деянието е както произхода на раздадените парични суми – дали те са негови лични или заети, така и полученият доход - дали той е основен, единствен или допълнителен, поради което наведените в жалбата доводи за неразграничаване на основната дейност на подсъдимия като търговец от тази, по предоставяне на заеми, се явяват неоснователни. По делото предходните инстанции не са били в състояние по обективни причини да определят по безспорен начин размерът на получените от подсъдимия неправомерни доходи, но това има отношение към правната квалификация по чл.252 ал.2 от НК, /по която Н. е оправдан/, респективно към степента на отговорността, но не и към съставомерността на деянието. Констатираните три отделни случая, касаещи свидетелите Д., Р. и М., при които подсъдимият не е договарял лихви, не са достатъчни, за да определят действията му в цялост като обикновени парични заеми. Наказанията на подсъдимия, определени при условията на чл.54 от НК от три години и шест месеца лишаване от свобода и конфискация на 1/2 ид.ч. от три поземлени имота, негова изключителна собственост и 1/4 ид.ч. от три поземлени имота в режим на СИО не са явно несправедливи. При индивидуализацията им съдилищата са отчели както степента на обществена опасност на деянието, така и личната обществена опасност на дееца и на всички обстоятелства, обуславящи наказателната му отговорност. Вярно са преценени значимите за отговорността обстоятелства и правилно и прието, че е налице превес на смекчаващите такива, без те да са многобройни или някое от тях да е изключително, поради което няма основание за приложението на чл.55 от НК, като не е налице и втората кумулативна предпоставка, за да се определи наказание по тази правна норма. Ето защо и касационният състав намира, че целите на наказанието визирани в чл.36 от НК и преди всичко поправянето и превъзпитанието на подсъдимия в пълен обем могат да бъдат постигнати с така наложените наказания. При така определения размер на наказанието лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца не са налице основанията за отлагане на изпълнението му по чл.66 от НК. В този смисъл исканията на защитата на подсъдимия за намаляване на така определеното наказание лишаване от свобода и за прилагане на института на условното осъждане се явяват неоснователни. С оглед на гореизложеното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 250/07.01.2014 г. постановено по ВНОХД № 229/2013 г. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: