7 Р Е Ш Е Н И Е № 138 гр. София, 27 юни 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести май 2017 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря ............М. ПЕТРОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 511/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия С. М. Т. срещу въззивна присъда № 29, постановена на 08.02.2017г. от Бургаския апелативен съд по ВНОХД № 7/2017г. С първоинстанционната присъда № 205 от 17.11.2016г., постановена по НОХД № 852/2016г. от Бургаски окръжен съд, подсъдимият Т. е бил признат за виновен в това, че на 25.11.2015г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие с непълнолетния А. Р. И., като съизвършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност 604,09 лв. от владението на Й. В. К. с намерението противозаконно да ги присвои, като за осъществяване на деянието е употребена сила – нанасяне на удари с крака и ръце по цялото тяло, с които действия е причинена средна телесна повреда, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. чл. 29, б. „а“ и б. „б“ вр. чл.58а ал.1 вр. чл.36 от НК е бил осъден на шест години лишаване от свобода, като е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр.чл.198 ал.1 вр. чл.129 ал.2 НК. Постановено е изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор при първоначален строг режим. Със същата присъда подсъдимият А. Р. И. е признат за виновен в това, че на 25.11.2015г. в [населено място], действайки като непълнолетен, но като е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, в съучастие със С. М. Т., отнел чужди движими вещи на обща стойност 604,09 лв. от владението на Й. В. К. с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил сила – нанесъл й удари с крака и ръце по цялото тяло, с които действия й причинил средна телесна повреда, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1вр. чл.20 ал.2 вр. чл.63 ал.1 т.2, чл.58а ал.1 вр. чл.60 от НК е бил осъден на две години и осем месеца лишаване от свобода. Постановено е изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор при първоначален строг режим. С въззивна присъда № 29/08.02.2017г., постановена по ВНОХД № 7/2017г., Бургаският апелативен съд е отменил първоинстанционната присъда в частта й, с която подс. С. М. Т. е признат за невинен и оправдан по обвинението за престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.129 ал.2 НК и вместо нея, на основание чл.336 ал.1 т.2 вр. чл.334 т.2 и т. 6 от НПК, го признал за виновен да е извършил престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.129 ал.2 вр. чл.20 ал.2 НК. В останалата й част първоинстанционната присъда била потвърдена. В касационната жалба се съдържа твърдение за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Иска се въззивната присъда да бъде изменена, като подс. Т. бъде оправдан по обвинението, че е причинил средна телесна повреда на пострадалата Й. К. - престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.129 ал.2 НК, както и размерът на наложеното наказание лишаване от свобода да бъде намален от шест години на три години и четири месеца. В допълнение към касационната жалба защитникът излага съображения за конкретните нарушения, представляващи касационни основания. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, тъй като подс. А. И. е действал при ексцес, нанасяйки побоя на пострадалата, квалифициран като средна телесна повреда, а подс. Т. и настоящ касационен жалбоподател не е знаел, че подс. И. ще нанесе побой. Той единствено трябвало да стои наблизо и да пази някой да не дойде. Доводът по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се поддържа с оглед наличието на превес на смекчаващи наказателната отговорност на подс. Т. обстоятелства - млада възраст, възстановяване от същия на значителна част от противозаконно отнетите вещи, самопризнание, оказано пълно съдействие на органите на досъдебното производство при разкриване на обективната истина, както и това, че същият не е участвал в причиняването на средната телесна повреда на пострадалата К.. В съдебно заседание пред ВКС служебният защитник на подсъдимия и той самият поддържат жалбата и допълнението към нея и направените искания. Процесуалният представител на подсъдимия моли въззивния съдебен акт да бъде изменен, като подзащитният му бъде оправдан за деянието по чл.199 ал.1 т.3 НК, наложеното наказание - намалено, а с оглед измененията в ЗИНЗС да бъде отменен начинът, по който същото следва да бъде изтърпяно. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата в частта й относно заявеното нарушение на материалния закон, с оглед на което предлага да бъде намалено наказанието лишаване от свобода, но не в поискания от подсъдимия и защитата му размер, тъй като деянието е извършено при условията на опасен рецидив. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Макар и делото да е разгледано по реда на чл.372 ал.4 вр. чл.371 т.1 НПК и подсъдимият и касационен жалбоподател Т. да е признал изцяло фактите, включени в обстоятелствената част на обвинителния акт, той е в правото си да се защитава по тяхната правна квалификация. От друга страна, обаче, съдебните инстанции по фактите са длъжни да изследват възраженията на подсъдимия по правото и да решат въпроса за приложимия материален закон. В тази връзка, неоснователен е доводът на защитата, че с осъждането на подс. Т. от въззивния съд и по обвинението по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр.чл.129 ал.2 вр. чл.20 ал.2 НК, е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. В мотивите към въззивната присъда /л.67-68/ съставът на АС – Бургас е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия различен от този на първоинстанционния съд правен извод по делото, че подс. Т. следва да бъде признат за виновен и по обвинението по чл.199 ал.1 т.3 НК /да е отнел инкриминираните вещи посредством причиняване на средна телесна повреда на пострадалата от другия подсъдим И./. Апелативният съд законосъобразно е приел, че двамата подсъдими са действали в съучастие помежду си, като съизвършители. Същите са формирали общ умисъл за извършване на престъплението "грабеж" още преди нападението над пострадалата свидетелка К. да е осъществено от И.. Мълчаливо са я последвали по пътя, след като тя се е разминала с тях, проследили са я от близко разстояние, докато тя премине към участък, който не е бил добре осветен, след което подс. Т. е изостанал, за да наблюдава ситуацията и да предупреди И. в случай на поява на хора, а последният е предприел деийствия по упражняване на принуда под формата на сила над св. К.. Всеки от двамата подсъдими е имал непосредствена видимост към другия, възприемал е поведението му и е съзнавал, че действа съвместно с другия и заедно преследват обща цел - да прекъснат чрез употреба на сила фактическата власт на пострадалата върху дамската й чанта и съдържащите се в нея движими вещи, като я издърпат и установят своя такава, като всеки един от двамата подсъдими е искал и целял настъпването на този съставомерен резултат. Подсъдимите са съзнавали, че отнетите вещи са чужда собственост, били са наясно с противоправния характер на това, което вършат, но въпреки това са насочили действията си към отнемане на чантата. От момента на нападението двамата подсъдими са имали разпределение на ролите: подс. И. приложил сила за отнемане предмета на престъплението, тъй като пострадалата се съпротивлявала и викала за помощ, а подс. Т. наблюдавал действията на съучастника си по нанасяне на удари над пострадалата в непосредствена близост, не им се противопоставил и след приключване на нападението се включил в отнемането на инкриминираните вещи, като придобил една част от тях. Във връзка с деятелността на подсъдимите като съизвършители следва да се отбележи, че съгласно трайно утвърдената съдебна практика, при съизвършителството не е важен конкретният каузален принос на всеки един от съизвършителите в предизвиканите с общата престъпна дейност общественоопасни последици, защото престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие само на единия подсъдим върху обекта на престъплението, а е последица от съвместно осъществяване на изпълнителното деяние. При осъществяване на съставното престъпление „грабеж" е достатъчно единият от ся извършителите да осъществи принудата спрямо владелеца на вещта, а другият или и двамата /както е в настоящия случай/ да извърши отнемането, за да е налице съучастие под формата на съизвършителство и за двамата подсъдими. Не е налице „ексцес” на умисъла по отношение на подс. И., който е осъществил принудата чрез използване на физическа сила спрямо пострадала, доколкото подс. Т. е присъствал на местопрестъплението по време на нейното осъществяване, наблюдавал е случващото се, възприемал е, че действията на съпроцесника му по упражняване на силата надхвърлят обичайните по дърпане на чанта, а се изразяват в удари в главата на пострадалата, събарянето й на земята, ритането и удрянето на тялото й. Вследствие на така упражнената сила е причинена средна телесна повреда на пострадалата К., а подс. Т. се включил във втория акт на съставното престъпление с отнемането на вещите след приключване на нападението. При осъществяване на принудата подс. И. е съзнавал, че участва в извършването на грабежа заедно с другия съучастник и е искал настъпването на престъпния резултат от общата им дейност, чрез задружни усилия, а именно да бъде отнета дамската чанта на пострадалата. От своя страна, подс. Т. е съзнавал, че се употребява сила за отнемането на инкриминираните вещи от съучастника му, виждал е действията, чрез които се осъществява тя, на което не се е противопоставил. Фактът, че самият той не е взел участие в упражняването на насилието, не може да го освободи от носенето на отговорност за съизвършителство в осъществяването на грабежа и понасянето на отговорност за настъпилия съставомерен резултат, доколкото той се е възползвал от сломената съпротива на пострадалата чрез действията на подс. И., за да отнеме чантата й и да придобие част от вещите в нея. Поради това оплакването за нарушение на материалния закон, мотивирано с ексцес в умисъла на съучастника И., а оттам и за неправилно приложение на чл.199 ал.1 т.3 НК досежно подс. Т., е неоснователно. В този смисъл, изброената в жалбата от служебния защитник, адв. Д., съдебна практика на ВС е неотносима по настоящето дело. Неоснователно е и твърдението на защитата за наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Въззивният съд е препотвърдил приетото от първата инстанция, че наказанието, наложено на подс. Т. при условията на чл.54 НК, следва да е малко под средния размер на предвиденото в закона за престъпленията по чл.199 ал.1 т.3 и т.4 НК – девет години лишаване от свобода, законосъобразно редуцирано по реда на чл.58а ал.1 от НК. Това наказание е определено при правилно приложение на материалния закон и при пълно отчитане на всички обстоятелства, които биха могли да влияят на индивидуализацията му. АС - Бургас е отчел сочените от защитата като смекчаващи обстоятелства: съдействие на подс. Т. за разкриване на обективната истина в досъдебното производство и неучастието му в принудата по отношение на пострадалата (л. 70 гръб). Правилно въззивният съд не е отчел като смекчаващо обстоятелство младата възраст на подс. Т. – 24-годишен към момента на извършване на деянието, тъй като тя не е близка до непълнолетието и поради това не би могла да бъде с такова голямо значение, което да сочи на неукрепналост и неустойчивост на индивида към податливостта за извършване на общественоопасни деяния. Не може да доведе до смекчаване на наказателната отговорност и самопризнанието, доколкото е съществена предпоставка за процесуалния ред, по който е проведено производството – по реда на съкратеното съдебно следствие по Глава двадесет и седма от НПК. Същото вече е взето предвид от законодателя със самия факт, че съгласно нормата на чл.373 ал.2 от НПК съдът е длъжен да определи наказание при условията на чл.58а от НК. По отношение на възстановяването на част от откраднатите вещи въззивният съд правилно е отбелязал, че част от тях са иззети в рамките на проведен обиск, както и при оглед на местопроизшествието, т.е. не са били върнати благодарение на собствените действия и инициативност на подсъдимия. Липсват нови смекчаващи обстоятелства, а констатираните отегчаващи такива /в която категория са включени обремененото съдебно минало на подс. Т. извън осъжданията, които обуславят квалификацията по чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ НК, сред които три осъждания за грабеж, две по чл. 149 и едно по чл. 143 от НК; извършване на престъпното деяние при две квалифициращи обстоятелства, в тъмната част на денонощието, в централната част на [населено място], срещу сама и беззащитна жена/ определят, че целите на чл.36 от НК не биха могли да се постигнат с по-леко наказание от индивидуализираното в размер на девет години лишаване от свобода. Същото, съобразно правилото на чл.58а ал.1 от НК, е намалено с 1/3, поради което подс. Т. ще следва да изтърпи наказание от шест години лишаване от свобода. То е съответно на престъплението и на личността му, поради което не е несправедливо. По делото не се установяват други обстоятелства, които да са относими към въпроса за индивидуализацията на наказанието, които да не са били отчетени от контролираната инстанция. С оглед на това, обоснован с предпоставките на закона е отказът на въззивния съд да индивидуализира наказанието при условията на чл.55 от НК, тъй като е констатирал, че и най-лекото наказание, предвидено в закона наказание, не се явява несъразмерно тежко. Този извод не се нуждае от промяна, тъй като ВКС не констатира да е налице явна несправедливост на наложените наказания с оглед разпоредбата на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. С оглед на тези съображения, не се констатира да е налице касационното основание на чл.348 ал.1 т.3 от НПК. На последно място, в пледоарията на защитника пред настоящата инстанция изрично се прави искане с оглед настъпилите изменения в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ да бъде отменен типът затворническо заведение, формулиран като начин на изтърпяване на наказанието. Настоящият състав на касационната инстанция намира довода за основателен. С измененията и допълненията на ЗИНЗС, обнародвани в „Държавен вестник“, бр. 13 от 07.02.2017г., е изменена ал.1 на чл.57 от ЗИНЗС, съгласно която съдът определя вече само първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, но не и типа на затворническо заведение, а от компетентност на главния директор на Главния дирекция „Изпълнение на наказанията“ е разпределението на лишените от свобода в местата за лишаване от свобода (чл.58 ал.1 ЗИНЗС). Съответно, с §§51 и 52 от посочения Закон за изменение и допълнение на ЗИНЗС се изменят и съответните норми на НК и НПК, свързани с изпълнение на наказанията, като относими към настоящето дело са измененията, внесени в чл.41 ал.6 НК и чл.301 ал.1 т.6 от НПК, които кореспондират на съдържанието на чл.57 ал.1 ЗИНЗС. Посочените изменения са в сила от деня на обнародването на ЗИД на ЗИНЗС в „Държавен вестник“ или от дата 07.02.2017г. Постановявайки въззивната присъда, макар и 1 ден след датата на влизане в сила на горепосочените изменения, апелативният съд е следвало да съобрази законодателната промяна, което не е сторил. Няма пречка този недостатък да бъде коригиран от ВКС, като се измени въззивната присъда и тя бъде отменена в частта, с която се потвърждава първоинстанционната присъда по отношение определяне на типа на пенитенциарното заведение, в което да се изтърпи наложеното наказание. С оглед на това, и на основание чл.354 ал.1 т.1 и т.3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 29/08.02.2017г. на Бургаския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 7/2017г., като я ОТМЕНЯ само в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда относно определянето на вида пенитенциарно заведение, в което подсъдимият С. М. Т. следва да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.