РЕШЕНИЕ № 400 София, 20. януари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на дванадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1756 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 1948/29.11.2013 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2083/2013, с което е отменено частично решение № 1811/29.04.2013 на Пловдивския районен съд по гр.д. № 22465/2011, като са уважени частично предявените искове за обезщетение при командировка над размера на 1.489,08 лева до размера на 12.832.92 лева по чл. 215 КТ със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и разноски по делото. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и се произнесе по всички възражения, в т.ч. и по евентуално възражение за прихващане, ако приеме за неоснователно направеното възражение за погасяване на задължението чрез плащане и по материалноправния въпрос за правното значение на вътрешните отношения между платилия чуждо задължение и длъжника. По поставения процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че след като обсъди всички факти и обстоятелства по делото, които имат значение за пораждането, изменението или прекратяването на спорното право, а ако то е вземане – и за неговата изискуемост, съдът е длъжен да се произнесе по правоизключващите, правоунищожаващите, правовопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника. Когато ответникът е направил евентуално възражение за прихващане, то трябва да бъде разгледано от съда, след като са разгледани и приети за неоснователни правоизключващите, правоунищожаващите и всички други правопогасяващи възражения. По поставения материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД всяко задължение може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес от личното изпълнение на длъжника. Изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът, не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува – тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Тези отношения обаче нямат никакво значение за удовлетворения кредитор. Съгласно чл. 74 ЗЗД третото лице се суброгира правата на удовлетворения кредитор, ако е имал интерес да изпълни или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, ако е изпълнил без да има интерес от това. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника като шофьор международни превози и през процесния период е бил командирован в Испания, където е изпълнявал превози по възлагане на местния партньор на работодателя [фирма] с изключение на времето, когато е бил в неплатен отпуск. Нормативно установените командировъчни пари са 27 евро на ден за единична езда, а от 10.01.2011 г. до 27.04.2011 г. работодателят е увеличил командировъчните на 43 евро на ден. Ищецът е получавал банкови преводи по сметката си, които надхвърлят размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период, поради което искът за трудово възнаграждение и лихви е неоснователен. Останалата част от преведените суми са за обезщетение при командироване, поради което искът за обезщетение при командироване е основателен за разликата над 1.489,08 лева до претендирания размер 12.832, 92 лева със законни лихви и съответната част от разноските по делото. Обстоятелството, че ищецът е получавал в брой парични суми от партньора на ответника н Испания са без правно значение, тъй като липсва договореност между работодателя и неговия партньор командировъчните разходи да се поемат от испанското дружество, но дори да има такава уговорка, тя не може да бъде противопоставена на ищеца, тъй като той не е страна в тези отношения. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е получавал банкови преводи по сметката си, които надхвърлят размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период и останалата част от преведените суми са за обезщетение при командироване. Също правилно съдът е приел, че ищецът е получавал в брой парични суми от партньора на ответника в Испания, но в нарушение на материалния закон е приел, че това е без правно значение. С получаването на командировъчни от испанския партньор на ответника, ищецът е удовлетворен и не може да иска нищо повече от своя работодател. Наличието или отсъствието на договореност между работодателя и неговия испански партньор има значение в техните отношения. Действително наличието на уговорка испанският партньор на работодателя да изплаща на работника командировъчните разходи не може да бъде противопоставено на работника, тъй като той не е страна в тези отношения. Но това важи ако испанският партньор не плати командировъчните – тогава работодателят не може да се брани с възражение, че не дължи обезщетение, тъй като е прехвърлил задължението си другиму. Щом испанският партньор е платил командировъчните, работникът е удовлетворен и не може да претендира нищо от работодателя си. Без правно значение е дали двамата работодатели са обвързани от някаква тяхна договореност, или вършат чужда работа без пълномощие. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че ищецът е работил при ответника като шофьор международни превози и през процесния период е бил командирован в Испания, където е изпълнявал превози по възлагане на местния партньор на работодателя [фирма] с изключение на времето, когато е бил в неплатен отпуск. Нормативно установените командировъчни пари са 27 евро на ден за единична езда, а от 10.01.2011 г. до 27.04.2011 г. работодателят е увеличил командировъчните на 43 евро на ден. Ищецът е получавал пари в брой и банкови преводи по сметката си, които надхвърлят размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период. Останалата част от преведените суми са за обезщетение при командироване, поради което искът е основателен само за 1.489,08 лева със законни лихви. Получените от ищеца парични суми от партньора на ответника в Испания са в погашение на задължението на ответника за командировъчни разноски. Видно от изложеното ответникът не дължи на ищеца нищо над присъдените му 1.489,08 лева, поради което предявените искове за обезщетение и лихви над този размер следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. На ответника [фирма] следва да бъдат присъдени и всички разноски касационното производство (по делото не са представени доказателства той да е извършил разноски във въззивното производство) в размер на 1.006,88 лева, както са направени в т.ч. 750,00 лева изплатено адвокатско възнаграждение, което съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 1948/29.11.2013 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2083/2013 в частта, в която са уважени предявените искове за обезщетение при командировка над размера на 1.489,08 лева до размера на 12.832.92 лева със законната лихва, присъдена е сумата 1.245,78 лева разноски по делото и е определена държавна такса в размер на 682,42 лева. ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Г. Й. от С. срещу [фирма], П. иск за обезщетение при командировка над размера на 1.489,08 лева до размера на 12.832.92 лева по чл. 215 КТ със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА К. Г. Й. от С. да заплати на [фирма], П. сумата 1.006,88 лева разноски по делото. ОСВОБОЖДАВА преведената от [фирма], Пловдив с платежно нареждане № ******-*/*-**** от 20.03.2014 г. сума 13.995,26 лева – гаранция за спиране на предварителното изпълнение. Сумата да се върне по сметка на наредителя. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.