1 Р Е Ш Е Н И Е № 200 гр. София, 08 юли 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Пенка Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 265 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец П. В. В., чрез неговите повереници – адвокати Г. Г. и И. С. от АК – [населено място], срещу решение № 379 от 05 ноември 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, по внохд № 643/2014 година, с което е потвърдена присъда от 05 юни 2014 година на Окръжен съд – гр. Монтана, постановена по нохд № 34/2014 година по описа на този съд. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец формално са заявени отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Внимателният прочит на съдържанието й обаче, дава основание за извода, че жалбоподателят възразява неправилното приложение на закона като резултат от ненадлежна доказателствена дейност на съда, която намира за необективна, неточна и превратно оценяваща част от доказателствените източници (напр. показанията на свидетелите М. и Н.). В резултат, наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо. Оспорен е и размерът на присъденото обезщетение за причинените на жалбоподателя неимуществени вреди, като същият е преценен като несъответен на причинените болки и страдания и затова несправедлив. Основното отправено до съда искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед правилното приложение на закона, увеличаване размера на наложеното наказание и отмяна на приложението на чл. 66 от НК. Алтернативно, при преценка за неоснователност на основните възражения, се претендира увеличаване на размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-частен обвинител и граждански ищец П. В. В. не участва лично, редовно призован. Представлява се от повереника си адвокат Г. Г., който поддържа касационната жалба при направените в нея възражения и изложени в тяхна подкрепа доводи. Подсъдимият Н. Н. също не участва лично пред ВКС, като се представлява от защитника си адвокат Л. Р. от САК, който изразява становище за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Идентично е заключението и на представителя на Върховната касационна прокуратура, който намира решението на въззивния съд за правилно и законосъобразно, а наложеното наказание – за справедливо. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия Н. Д. Н. за виновен в това, че на 04. 08. 2013 година, в [населено място], умишлено е причинил на П. В. В. от [населено място], средни телесни повреди – разстройство на здравето, временно опасно за живота, изразяващо се в нанасяне на прободни рани в предната повърхност на гръдния кош, с проникване в гръдните кухини, поради което и на основание чл. 129 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Оправдал е подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Осъдил е подсъдимия Н. да заплати на П. В. общо сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, заедно със законните последици, както и направените по делото разноски. В останалата част, до пълния му размер, гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. Съдът се е произнесъл надлежно по веществените доказателства по делото и е присъдил в полза на държавата направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Н.. В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – [населено място], жалба на частния обвинител и граждански ищец П. В. и жалба на подсъдимия Н. Н., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановен атакуваният сега по реда на касационното обжалване съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. ВКС намира касационната жалба срещу решението на въззивния съд за основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. Акцентът в жалбата е поставен върху приложения материален закон към приетите за установени по делото факти, което жалбоподателят намира за неправилно, а това прави съдебният акт незаконосъобразен. Твърди се, че данните по делото сочат на извършен от подсъдимия опит за убийство на пострадалия В., каквото е първоначално повдигнатото обвинение срещу него, а не на причинени средни телесни повреди. Сред доводите в подкрепа на оплакването за незаконосъобразност са наведени и такива, касаещи заявено избирателно позоваване и превратна оценка на доказателствени източници, предимно гласни такива, като изрично са посочени в тази насока показанията на свидетелите М. и Н., които, според жалбоподателя, са коментирани в отделни техни части и без връзка с цялостното им съдържание и с останалата доказателствена съвкупност. Този недостатък в дейността на съда по оценка на доказателствата е довел и до ненадлежно формиране на изводите по фактите, а това, от своя страна – до неправилните изводи по правото, направени от първоинстанционния съд и утвърдени от въззивния съд, приложили законова норма, която не е следвало да бъде приложена. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона е възможна само при неоспорени изводи по фактите или след констатации за тяхното надлежно установяване, поради което доводите за допуснати нарушения в доказателствената дейност на съда следва да бъдат обсъдени преди останалите. В тази връзка, ВКС намира за необходимо да отрази следните предварителни бележки: Принципно положение е, че мотивите на постановения съдебен акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда. Ако мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата. В конкретния случай обаче такава констатация не би могла да бъде направена, както ще бъде обсъдено по-долу. На следващо място, от особено значение в случая е да се подчертае, че правната квалификация на деянието е въпрос не само по приложението на правото, а преди всичко по установяването на фактите. Въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по доказването и след това – в дейност по определяне на правната квалификация, защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата (в този смисъл вж. р. № 244/1999 на ВКС, І НО, р. № 116/1999 година на ВКС, І НО и др.). В рамките на настоящето производство е събран значителен обем доказателства, предимно от гласни доказателствени източници (освен посочените в приложението към обвинителния акт двадесет и трима свидетели, съдът е допуснал до разпит и разпитал още осем свидетели – всички са очевидци на инкриминирания инцидент или на отделни части от него). В показанията на голяма част от свидетелите (като Кр. Х., В. Н., М. Р., А. Б., Ал. И., Пл. П. и пр.) са констатирани противоречия с депозираните от тях показания на досъдебното производство и последните са приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 281 от НПК, допуснати са и са проведени значителен брой очни ставки между свидетели с оглед отстраняване на противоречията помежду им. Този значителен и противоречив обем доказателства обаче не е бил предмет на надлежен анализ, обсъждане и оценка от страна на първоинстанционния съд, освен във връзка с обстоятелството за наличие на нож у подсъдимия по време на конфликта в дискотеката, за което са посочени като очевидци шест свидетели (л. 174 от нох дело, мотиви). Съдът е приел за установено, че пострадалият В. е нанесъл „... удар с юмрук в лицето на Н. Н. (подсъдимия, бел. ВКС), като го блъснал по стълбите надолу...” и „... му нанесъл и силен удар в тила, с който го съборил на пода на заведението и скочил върху него.”. Тогава „...подсъдимият извадил нож с острие около десет сантиметра и намушкал В. два пъти по предната повърхност на гръдния кош вляво и вдясно ...” (л. 173, абз. 1 от нох дело, мотиви на присъдата). За така приетите обстоятелства липсва каквото и да било обсъждане на доказателствените източници, както и изложени съображения за тяхната доказателствена обезпеченост. Действително, по делото са налице обективни данни за причинени травми на подсъдимия и на неговия брат – свид. В. Н., вследствие на инкриминирания инцидент (експерт д-р Н.), а данни за техния произход се съдържат в показанията на голяма част от свидетелите по делото. Това обаче е останало вън от вниманието на съда, освен при пресъздаването на съдържанието на експертното заключение (л. 173, абз. последен от нох дело). Нещо повече, дори показанията на пострадалия В., представляващи източник на преки доказателствени факти относно конфликта и механизма на причиненото му нараняване, не са анализирани и оценени за достоверност от съда. Характерът на причинените му увреждания са коментирани по идентичен като посочения вече начин – чрез пресъздаване в мотивите на присъдата на констатациите и изводите на СМЕ по делото за наличните обективни находки (пак там, същият експерт). При тези констатации относно съдържанието на мотивите на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е имал задължението да изложи съображенията си по фактите при значително по-голяма задълбоченост и аналитичност от проявената, вместо безкритично да утвърди приетото от първия съд. Изложените в решението на въззивния съд съображения обаче касаят основно приложението на материалния закон, при игнориране на посоченото по-горе принципно положение относно преценката за правната квалификация на деянието към надлежно установени и доказателствено обезпечени факти. В производство за посегателство срещу личността, каквото е настоящето, основно значение сред гласните доказателствени източници имат показанията на пострадалия и съобщеното от него относно механизма на увреждането му, при отчитане на неговата заинтересованост от изхода на делото. Тези показания несъмнено са източник на преки доказателствени факти и поради това оценката по действителното им съдържание дава максимално обективни данни, позволяващи разкриване на обективната истина, върху който принцип е изграден нашият наказателен процес. В конкретния случай обаче, такава оценка не е направена. Показанията на свидетелите М. и Н., са обсъдени в отделни техни части и само във връзка с оплакването във въззивната жалба на частния обвинител и граждански ищец за неправилно приложение на закона, при това обсъждането им е некоректно (вж. показанията на свид. М. на л. 48 от нох дело и на Цв. Н. на л. 47 от същото дело), а също и само за аргументиране на формирания вече правен извод за съдържанието на умисъла на подсъдимия Н. като евентуален, преценен като невъзможен, защото законът не го позволява при опит (л. 7 от решението). Всъщност, зависимостта е друга и тя вече бе посочена по-горе: законът наистина не позволява отговорност за опит за извършване на престъпление при евентуален умисъл, но какво е конкретното съдържание на умисъла, определят доказателствата по делото и затова тяхното надлежно обсъждане и оценка е задължително за формиране най-напред изводите по фактите, а едва след това – тези по правото, в т. ч. и относно субективната страна на престъплението. Несъмнено, установяването на субективната страна на телесните повреди и убийствата създава известни трудности, доколкото се касае за психическото отношение на дееца в момента на деянието към настъпилия резултат, а то често се характеризира с известна неопределеност. Съдебната практика обаче е създала достатъчно ясни обективни критерии за тази преценка, които се базират на реални факти от действителността – използваното оръжие, мястото, силата и посоката на нанесения/те удар/и, характера на нараняването, предхождащи деянието взаимоотношения на дееца и пострадалия и пр. (в тази насока вж. ППВС № 2/1957 година, т. 3, р. № 71/1979 година на ВС, І НО, р. № 72/1977 година на ВС, ІІ НО, р. № 113/1997 година на ВС, 5-членен състав, р. № 24/1997 година на ВС, І НО, р. № 32/1991 година на ВС, І НО, р. № 116/1999 година на ВКС, І НО, р. № 745/1994 година, І НО, р. № 172/1973 година на ВС, І НО, р. № 18/1971 година на ОСНК на ВС и мн. др.). Всъщност, по делото са налице достатъчно доказателствени източници, събрани по надлежния ред, които позволяват коректни фактически изводи при тяхното пълно, обективно и всестранно обсъждане и оценка. Всички надлежно събрани по делото гласни доказателства са източници на преки доказателствени факти относно инкриминирания инцидент, в рамките на който е причинено телесното увреждане на пострадалия В.. Един цялостен и задълбочен анализ на съдържащите се в тях факти, съобразно данните от експертните обсъждания и заключения, дават възможност за формиране на несъмнени и безпротиворечиви изводи по фактите, които ще дадат основа за извеждане и на правните изводи за елементите от състава на престъплението и правилната правна квалификация на деянието, вкл. относно неговата субективна страна. В конкретния случай обаче това не е сторено. Въззивният съд не се е занимал и с въпроса за справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, макар че той е поставен във въззивните жалби и протест. Дори и в рамките на утвърдената от съда правна квалификация на деянието, той дължи оценка на тежестта и параметрите на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия, на обстоятелствата по чл. 54 от НК и на целите на наказанието по чл. 36 от НК, с оглед на това доколко наложеното наказание удовлетворява техните изисквания. Горните констатации дават основание за извод за допуснати от страна на съда нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса и възпрепятстват правилното приложение на закона. Едва след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, следва да се прецени и приложимият материален закон и справедливостта на наложеното наказание, като се съобразят изложените пред касационната инстанция доводи и съображения на страните и те получат своя убедителен отговор. Поради това, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да се съобразят направените по делото и изложени по-горе констатации. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 379 от 05 ноември 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, по внохд № 643/2014 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.