1 1 Р Е Ш Е Н И Е № 93 София, 02 март 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Аврора Караджова. и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 19/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на частния тъжител Е. Ш. М. против въззивно решение № 226/08.12.2010 г., постановено по ВНЧХД №667/2010 г., от Окръжен съд – Пазарджик, с което е отменена изцяло първоинстанционната присъда на Районен съд – Панагюрище, а наказателното производство по делото е прекратено. Изводимо от съдържанието на жалбата, касаторът оспорва процесуалната законосъобразност на постановения въззивен съдебен акт. Частният тъжител и граждански ищец М. поддържа жалбата. Подсъдимите Т. Т. В. и П. А. П. не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата, тъй като изводите на въззивния съд за несъответност на частната тъжба с изискванията, визирани в чл. 81 от НПК, са незаконосъобразни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда от 12.05.2010 г. по НЧХД № 21/2010 г. подсъдимият Т. Т. В. е бил признат за невинен и оправдан по обвиненията за извършени на 05.07.2009 г. престъпления чл. 130, ал. 2 от НК и по чл. 146, ал.1 от НК спрямо частния тъжител М.. Отхвърлени са предявените граждански искове, като неоснователни. Подсъдимият П. А. П. е бил признат за виновен в това, че на 05.07.2009 г. е причинил на Е. Ш. М. лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал.2 от НК, като на основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание “глоба” в размер на 500 лева. Ангажирана е и гражданската отговорност на подсъдимия П., като е осъден да заплати на гражданския ищец М. сумата от 350 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, а в останалата част искът е отхвърлен. Със същата присъда подсъдимият П. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 146, ал.1 от НК по отношение на частния тъжител М.. Отхвърлен е и гражданският иск, свързан с деянието, предмет на това престъпление. По жалба на частния тъжител М., насочена срещу оправдателната част на присъдата, е било образувано ВЧНД № 667/2010 г. С решението, предмет на касационен контрол, присъдата е отменена изцяло и на основание чл. 334, т. 4 във вр. с чл. 24, ал.4, т. 2 от НПК наказателното производство, водено срещу двамата подсъдими за извършени престъпления по чл. 130, ал.2 и по чл. 146, ал.1 от НК, е прекратено. ІІ. Решението на въззивния съд е неправилно, тъй като с него е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – ограничено е правото на частния тъжител да повдига и поддържа обвинение в съда с частна тъжба по реда на чл. 81 от НПК. Изводите на окръжния съд, че производството по НЧХД № 21/2010г. по описа на районния съд е неправилно образувано, тъй като тъжбата не е отговаряла на изискванията, визирани в чл. 81, ал.1 от НПК, са незаконосъобразни. Прието е, че “..в разпоредбите на НПК не е предвидена процедура да се дава срок за отстраняване на непълноти на тъжбата..”, както и че “тъжбата има ролята на обвинителен акт в наказателния процес и очертава фактите, срещу които подсъдимите се бранят..”, от което следа, макар и не изрично заявено в мотивите на решението, че неточното им формулиране ограничава процесуалните права на обвиненото лице. Първо посоченият извод е неправилен, защото не държи сметка за основните начала, на които се подчинява процесът и затова е достатъчно да се препрати към нормите на чл. 13-15 от НПК. В процесуалния закон, както и в съдебната практика (виж и ТР № 34/90 г. на ОСНК), не се поставя никакво ограничение за възможността частният тъжител да попълни непълноти в съдържанието на частната тъжба, стига тези непълноти да са отстранени по съответния ред и срок. На следващо място, конкретните съображения на въззивния съд, за да стигне до посочените изводи, всъщност, могат да се отнесат единствено към доказаността на обвиненията, но не и към изискванията за съдържанието на частната тъжба. Няма съмнение, че частният тъжител носи тежестта на доказване във връзка с осъществяване правото си на защита, но обстоятелството, че не е упражнил своите процесуални права с необходимата резултатност не е основание за прекратяване на делото, нито може да оправдае неизпълнение на задължението на съда да предприеме всички процесуални действия, за да осигури обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Принципно правилно е виждането на съда, че тъжбата (както и обвинителният акт) определя рамките, в които следва да се движи производството и да се реализира правото на защита на обвиненото лице. В противоречие с установеното по делото, обаче, е прието, че депозираната тъжба не е давала възможност да се определи характера на обвинението и обстоятелствата на престъплението. В тъжбата ясно са идентифицирани лицата, срещу които е повдигнато обвинението, мястото и времето и на извършване на деянията, както и онези вербални изявления, които според тъжителя са обидни – накърняващи честта и достойнството му, действията, осъществени от подсъдимия П., причинили телесната увреда, като за характера на същата е представена и медицинска документация. При тези данни, правилно първата инстанция е образувала дело по частната тъжбата на М.. Към този момент (стадий от наказателното производство) е без значение дали описаните в тъжбата деяния са доказани и съответни на дадената им от тъжителя правна квалификация (която не е задължителна за съда), както и дали деянията са извършени от подсъдимите самостоятелно или в съучастие. На тези въпроси се дължи отговор с присъдата, така както в съответствие със закона е процедирал районният съд и именно нейната правилност е следвало да бъде проверена от въззивната инстанция. Цитираното решение № 43/11.02.2009 г.по к.н.д. № 629/08 г. на ВКС, ІІ н.о. не третира еднозначен случай, като този, предмет на разглеждане, а и аргументацията, изложена в същото решение, акцентира върху значимия проблем – че в тъжбата не е била посочена датата на извършване на деянията, респективно узнаването за същите, за да се направи преценка за наличието на предпоставката, визирана в чл. 81, ал.3 от НПК. Ето защо изводът за отмяна на присъдата и прекратяване на наказателното производство е направен при съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 24, ал.4, т. 2 във вр. с чл. 81 от НПК. Предвид горните съображения и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 226/08.12.2010 г., постановено по ВНЧХД №667/2010 г., от Окръжен съд – Пазарджик. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Пазарджик от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.