Р Е Ш Е Н И Е № 73 Гр. С., 17.10.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1465/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от З. С. Б. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник – адв. Б., против решение № 1392/03.07.2014 г., постановено по в.т.д.№ 1569/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд. С него, след частична отмяна на решение от 30.09.2013 г. по т.д.№ 3264/2010 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 с-в, е отхвърлен искът на касатора против С. Е. с правно основание чл.125 ал.3 ТЗ за разликата над 500 лв. до присъдения размер от 59 443.33 лв., ведно със законната лихва от 09.12.2010 г. до окончателното изпълнение на задължението. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправния въпрос относно релевантната стойност на Д. от имуществото на О., при определяне стойността на дружествения дял по чл.125 ал.3 ТЗ, разрешен в противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС по чл.290 ГПК № 87/06.06.2012 г. по т.д.№ 468/2011 г. на ТК, ІІ ТО, според което стойността на Д. при формиране на дружествения дял при оспорен междинен баланс или при липса на такъв следва да се определи от вещите лица по ССЕ при спазване на разпоредбите на чл.13, вр. § 1 т.3 ЗСч и съответните приложими счетоводни стандарти. В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост, както и за неправилност на решението на САС в обжалваната му част, поради необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и противоречието му с материалния закон – чл.281 т.2 и т.3 ГПК. Моли се за неговата отмяна, ведно със съответните законни последици. Жалбата се поддържа в проведеното публично съдебно заседание, чрез процесуален пълномощник. Според касатора, пороците на обжалваното решение се изразяват в следното: В нарушение на закона въззивният съд е приел, че недвижимият имот /единствен актив на дружеството – ответник/ е следвало да се оцени по реда на придобиване /историческа стойност/, а преоценката по справедлива, пазарна цена представлява алтернативен подход, който ответното дружество не е имало задължение да приложи и който не е бил избран от съдружниците. Неправилно е приел, че в случая е приложима нормата на чл.7.1 от Н. 16, като не е споделил извода на първата инстанция за приложимост на чл.7.2 от Н. 16, съгласно който преоценките следва да се правят достатъчно редовно, така че балансовата стойност на Д. да не се различава съществено от тази, която би била определена при използването на справедливата стойност към датата на финансовия отчет. В нарушение на процесуалния закон съдът не е взел предвид и частичното признание на иска по чл.125 ал.3 ТЗ, направеното от ответника, до размер на 11 000 лв., като обстоятелство, което е безспорно и не подлежи на доказване. Изчисленията относно размера на дружествения дял, основани на баланса, също са погрешни, включително не са спаднати задълженията към наследодателя. Нарушен е чл.202 ГПК, съгласно който съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Доводите за недопустимост на обжалваното решение са основани на това, че въззивната жалба е подадена от особения представител на ответника, назначен в първата инстанция при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Според касатора, при наличие на данни за настъпилата смърт на едноличния собственик и управител на ответното дружество, съдът е следвало да изиска удостоверение за неговите наследници, които да бъдат призовани с цел да заявят, дали приемат наследството /дяловете от капитала на Е./, за да продължат дейността на дружеството, или не го приемат. В последния случай дружеството се счита за прекратено, съгласно чл.157 ал.1 ТЗ, и следва да се представлява в процеса от ликвидатор, а не от особен представител. Неправилно съдът е приел, че е налице хипотезата на чл.29 ал.2 ГПК, касаеща извършването на нетърпящо отлагане процесуално действие, за целия исков процес. Ответникът по касационната жалба С. Е. [населено място], с депозиран писмен отговор от особения представител - адв. Н., счита жалбата за неоснователна. Намира, че балансът е редовно съставен и недвижимият имот е заприходен правилно, в съответствие с Н., съобразно неговата историческа стойност. Твърдяното от касатора признание на иска касае факти, които са ирелевантни за спора и правилно не е било съобразено от съда. До постановяване на въззивното решение страната не е оспорвала правомощията на особения представител, както и липсва нарушение на чл.29 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, и съобразно чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: За да достигне до извод за неоснователност на иска по чл.125 ал.3 ТЗ за разликата над 500 лв., съставът на въззивния съд е приел от фактическа страна, че С. К. Б., починал на 01.02.2007 г., е бил съдружник в С. О. и е притежавал 50 % от капитала му. Ищцата е един от наследниците му по закон /дъщеря/, заедно с преживялата съпруга и втората му дъщеря. Със смъртта на съдружника неговото членствено правоотношение в ответното дружество е прекратено в хипотезата на чл.125 ал.1 т.1 ТЗ, предвидена и в раздел Х от дружествения договор. Това е констатирано от О., проведено на 02.10.2007 г., на което е взето решение на наследниците на починалия съдружник да се изплати полагащия им се дял, изчислен съобразно счетоводен баланс към 1-во число от месеца, предхождащ смъртта, който е в общ размер на 11 000 лв. На 17.09.1999 г. дружеството е придобило право на собственост върху дворно място от 202 кв.м., ведно с построената в него масивна двуетажна сграда, находящи се в [населено място],[жк], за сумата 16 200 щ.д. Основният спорен въпрос по делото е относно цената, на която следва да бъде записан този имот в счетоводния баланс към 28.02.2007 г. По него съдът е приел следното: Съгласно разпоредбата на чл.13 ЗСч /аналогична с тази на чл.18 ЗСч /отм./, активите, собственият капитал, пасивите, приходите и разходите се оценяват и записват при тяхното придобиване или възникване по историческата им цена или друга цена, в съответствие с приложимите счетоводни стандарти, като историческа цена е цената на придобиване, себестойността или справедливата цена /сумата, за която един актив може да бъде заменен или един пасив може да бъде погасен при пряка сделка между информирани и желаещи осъществяване на сделката страни /т.е. продажна цена, борсова цена или пазарна цена//, а последващи оценки на активите и пасивите се извършват в съответствие с приложимите счетоводни стандарти. Процесният имот е Д., като отчитането му от годината на придобиване се е подчинявало на правилата на Н. 16, приет с ПМС 65/1998 г. /отм./ и СС 16 /приложение към ПМС 46/2005 г./. Според тях, при придобиване на Д., първоначално те се оценяват, както следва: 1/ – по цена на придобиване /покупна и преки разходи/, 2/ – по себестойност – когато са създадени в предприятието, 3/ – по справедлива стойност, когато са получени в резултат на безвъзмездна сделка. До 01.01.2008 г., след първоначалното признаване като актив, Д. е следвало да се отчита по цена на придобиване, намалена с начислените амортизация и натрупана загуба от обезценка /препоръчителен подход/, или по преоценена стойност към датата на преоценката, /допустим алтернативен подход, при използването на който преоценките е следвало да се правят достатъчно редовно, така че балансовата стойност на Д. да не се различава съществено от тази, базирана на справедливата стойност/. След 01.01.2008 г. допустимият алтернативен подход е отменен, като предприятията, които са го прилагали до края на 2007 г., променят счетоводната си политика по отношение на последващата оценка на тези активи, съобразно единствено допустимия препоръчителен подход. С оглед изложеното съдът е приел, че имотът е следвало да се оцени по цена на придобиване, както това е сторено от ответника. Не се установява до 28.02.2007 г. дружеството да се е възползвало от правилата на алтернативния подход за преоценка на Д., следователно оценката на имота е в размер на 22 000 лв., както е отразена в баланса на ответника към 28.02.2007 г. Действително, пазарната цена на имота и към 2006 г., и към настоящия момент е значително по-висока, но тя би имала значение само при определяне на ликвидационен дял, дължим в хипотеза на прекратяване на дружеството. Релевантна в случая е историческата цена /представляваща цена на придобиване/ - в т.см. решение № 64/09.06.2009 г. т.д.№ 504/2008 г. на ВКС ТК ІІ ТО по чл.290 ГПК. Ето защо съдът, като е взел предвид вземания от клиенти за 2 000 лв. и задължения към собствениците за 21 000 лв., съобразно заключението на изслушаната ССЕ по баланса, е преценил, че чистият актив /без в пасива да се отчитат основният капитал, резервите и финансовият резултат към 28.02.2007 г./ е възлизал на 3000 лв., съответно делът на ищцата – на 500 лв. І. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията на касатора за недопустимост на въззивното решение, постановено по въззивна жалба на особения представител на ответното дружество, по следните съображения: В хипотеза на смърт на едноличен собственик на капитала на Е. в хода на процеса, който е бил и управител на същото, страната продължава формално да съществува, но й липсват волеобразуващ и волеизявяващ орган, поради което тя не може реално да участва в производството по делото. Смъртта на едноличния собственик на капитала на Е. представлява законово основание за прекратяване на дружеството, ако не е предвидено друго в неговия учредителен акт, както е в случая, или ако наследниците не желаят да продължат дейността му – чл.157 ал.1 ТЗ. Следователно, в тази хипотеза действително съдът е следвало да изиска от ищцата представяне на удостоверение за наследници и да предостави на същите срок да заявят, дали продължават дейността на дружеството. Ако обаче те не сторят това, е недопустимо трети за процеса лица да блокират неговото развитие. Затова при липса на предприети действия по продължаване на дейността на дружеството, за времето до нейното прекратяване и назначаване на ликвидатор, последното може редовно да се представлява от назначен от съда особен представител, по аналогия на чл.29 ал.2 ГПК /в т.см. определение № 735/16.11.2016 г. по т.д.№ 50401/16 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО./. Нормата на чл.229 ал.1 т.3 ГПК е неподходяща за приложение, т.к., за разлика от производството за поставяне под пълно или ограничено запрещение – чл.336 ал.1 ГПК, в този случай насрещната страна няма процесуална легитимация да инициира процедура, която да приключи с назначаване на ликвидатор на дружеството. Тя може само да сезира прокуратурата да предяви по своя преценка иск по чл.155 т.3 ТЗ, ако наследниците на починалия собственик на капитала и управител на Е. не са упражнили правата си по чл.157 ал.1 пр. последно от ТЗ в 3 месечен срок от настъпването на смъртта. Горното се отнася към хипотезата, при която липсва заявление на наследниците за продължаване на дейността на дружеството, каквато е именно процесната, видно от данните в ТР. Към момента на постановяване на настоящото решение обаче дружеството вече се намира в процедура по ликвидация и има назначен ликвидатор. Предвид това, допуснатото от съда нарушение по обезпечаване възможността на наследниците да продължат дейността на дружеството и да назначат нов управител в конкретния случай не се е отразила върху допустимостта на въззивното производство и постановеното в него решение. ІІ. По правния въпрос, обусловил допускането до касация: С решение на ВКС по чл.290 ГПК № 87/06.06.2012 г. по т.д.№ 468/2011 г. на ТК, ІІ ТО /по което обжалването е допуснато на основание чл.280 ал.1, т.3 от ГПК по въпроса: по каква цена следва да се определи стойността на дълготрайните материални активи /Д./ от имуществото на О., при определяне на стойността на дружествения дял при прекратяване на участието на съдружник в него, съгласно чл.125 ал.3 ТЗ/ съдът е приел, че това е стойността на същите съобразно баланса към момента, посочен в цитираната разпоредба, но определена при спазване на приложимите счетоводни норми и стандарти. Посочил е, че във всички случаи определянето на стойността на дружествения дял по чл.125 ал.3 ТЗ не следва да става единствено въз основа на оспорен от ищеца баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на членственото правоотношение. Позовал се е в тази връзка на решение на ВКС по чл.290 ГПК № 224/10.09.2010 г. по т.д. № 765/2008 г. на ІІ ТО, възпроизвеждащо последователната практика на касационната инстанция. Според същата, стойностното изражение на дружествения дял следва да е базирано или на съставен от дружеството междинен счетоводен баланс, който няма обвързваща съда материална доказателствена сила и при оспорване на извършените счетоводни записвания, редовността им подлежи на изрична проверка от вещо лице, или, при непредставяне на такъв междинен баланс от задълженото лице, на заключение на допусната и изслушана в хода на делото специализирана съдебно-икономическа експертиза. Поради това е приел, че при оспорване на редовността и верността на междинния баланс следва задължително да бъде назначена ССЕ, включително и служебно, съгласно указанията в т.11 от ТР № 1/17.07.2001 г. ОСГТК на ВКС, която да даде заключение за стойността на Д. към релевантния по смисъла на чл.125 ал.3 ТЗ момент, при спазване нормативните разпоредби на чл.13 от ЗСч, § 1, т.3 от ДР на същия закон и съответните приложими счетоводни стандарти, действащи по това време. ІІІ. По основателността на касационната жалба. В нарушение на цитираната по-горе практика, съставът на въззивния съд е основал изводите си за стойността на дружествения дял на оспорен счетоводен баланс към 28.02.2007 г., без да е извършена проверка относно неговата редовност и достоверност. С допълнителната искова молба ищцата е оспорила съдържанието на изготвения от дружеството междинен баланс, с твърдения, че същият е съставен незаконосъобразно и неправилно. Въпреки това, на назначеното вещо лице – счетоводен експерт не е била поставяна задача да извърши проверка на счетоводните записвания и да установи дали балансът съответства на ЗСч и приложимите счетоводни стандарти. Въпросът не е изследван от съда и при посочване от вещото лице, че активът не е бил осчетоводен /респ. първоначално признат/ при придобиването му през 1999 г., а вероятно това е станало едва при съставянето на спорния баланс. На следващо място, необоснован е изводът на въззивния съд, че представянето на баланса свидетелства за избора на дружеството на подход за оценяване на Д. след първоначалното признаване по чл.7.1 от Н. 16. На първо място, в случая няма данни за наличие на първоначално признаване на Д.. На следващо място, подходът за оценяване на Д. е част от счетоводната политика, която се приема от дружеството в началото на финансовата година и подлежи на оповестяване като приложение към ГФО /относно Д. – вж. чл.12 от Н. 16/. По делото не е извършена проверка, дали дружеството е подавало годишни финансови отчети в периода до 2007 г., единствено въз основа на които могат да се правят изводи и за избрания от него модел на последваща оценка на Д.. С оглед изложеното, обжалваното решение се преценява като неправилно – необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Последното налага отмяна на въззивното решение в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, съгласно чл.293 ал.3 ГПК, на етап – събиране на доказателства, като бъде назначена ССЕ, която да се произнесе относно размера на дела на починалия съдружник на база коректен и верен счетоводен баланс към 28.02.2007 г., в който стойността на недвижимия имот бъде определена при спазване на изискванията на чл.13 ал.3 ЗСч /отм./ вр. Н. 16 /отм./. При новото разглеждане на делото, ответникът следва да се призове чрез ликвидатора на дружеството. На основание чл.294 ал.2 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1392/03.07.2014 г. по в.т.д.№ 1569/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав в частта, с което, след съответна отмяна на решение от 30.09.2013 г. по т.д.№ 3264/2010 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав, е отхвърлен искът на З. С. Б. против С. Е. с правно основание чл.125 ал.3 ТЗ за разликата над 500 лв. до 59 443.33 лв.; и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: