Р Е Ш Е Н И Е № 128/2015 г. гр.София, 22.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 931 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 235 от 05.06.2015 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 2183 от 27.11.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1796/2014 г. на АС – гр.София, за да се провери неговата допустимост. С подадената в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба на И. А. М. чрез адвокат А. П. П. от САК се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск – такъв по чл. 187 ЗЗД, вместо по предявения иск по чл. 108 ЗС, евентуално е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира направените по делото разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касация К. Л. И., с който оспорва касационната жалба. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С атакуваното решение, апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е отменил изцяло решение на първата инстанция (№ 1085 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 9225/2012 г. по описа на СГС, ГК, І-4 състав) и е отхвърлил предявения от И. А. М. срещу К. Л. И. иск за предаване на владението върху следния недвижим имот : апартамент № 51 от жилищна сграда „А.”, находяща се в [населено място], район „В.”, [улица], вх. В, на пети етаж, със застроена площ от 68,85 кв.м., състоящ се от една стая, дневна, кухня, баня-тоалетна, коридор и три тераси, при съседи : апартамент № 53, коридор и стълбище, от две страни двор, отгоре - ап.№ 56 и отдолу - ап.№ 41, заедно с избено помещение № 9 с площ от 6,50 кв.м., задно със съответните идеални части от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, представляващо УПИ III-715,716 от кв. 2 по плана на [населено място], местността „М. л.” , предмет на договор за покупко-продажба между страните, обективиран с нотариален акт от 26.02.2009 г. по описа на нотариус Е. З. (рег.№ 432 на НК). За да постанови този резултат съдът е приел, че страните по делото са сключили договор за продажба на процесния имот, както и че продавачката К. Л. И. не е изпълнила своето задължение по чл. 187 ЗЗД да предаде на купувача И. А. М. владението върху имота. Разглеждайки направеното от И. възражение за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е отбелязал, че ответницата по иска (а сега – по касация) е твърдяла, че той прикрива договор за заем и е сключен при заобикаляне на закона. Прието е, че в подадения отговор на исковата молба неточно е използван израза „заобикаляне на закона” (а настоящият състав констатира, че в тази връзка в отговора на исковата молба не са изложени конкретни твърдения, обосноваващи извода, че сделката е сключена при заобикаляне на закона), като всъщност И. се е позовала на нищожност на договора поради „противоречие със закона” във връзка с твърдението, че между нея и ищеца е бил сключен договор за заем, а не е постигнато съгласие за продажба на имот. Посочено е, че тъй като ответницата не е длъжна да знае право, то следва да се вземат предвид изложените от същата обстоятелства, а не квалификацията, която тя е дала на възражението за нищожност (посочената в отговора разпоредба на чл. 26, ал. 2 ЗЗД). В подкрепа на твърденията за наличие на уговорка, която според ответницата нарушава закона, тя е представила три броя предварителни договори за продажбата на процесния недвижим имот, като по тези договори страните имат разменено качество – продавач е И. А. М., а К. Л. И. е купувач. Първият от предварителните договори е сключен в деня на подписване на договора за покупко-продажба, а уговорената цена е същата като тази посочена в нотариалния акт. Въз основа на този факт въззивният съд е приел, че тъй като по делото не са ангажирани доказателства за сключен договор за заем, то следва да се приеме, че между страните е бил сключен договор за продажба с уговорка за обратно изкупуване. Продажбата с уговорка за обратно изкупуване винаги е съпроводена с още едно, съпътстващо правоотношение, което в повечето случаи е именно заемно, и тя прикрива обзепечаването на това правоотношение. Това е и причината законодателят да я обяви за нищожна. Вторият и третият предварителни договори отново са за същия недвижим имот, но вече за по-висока продажна цена при нови срокове за сключване на окончателен договор. За тях ответницата е поддържала, че са сключени чрез заплахи, което обстоятелство не е предмет на делото. Същевременно съдът е счел договорите сами по себе си за индиция за наличие на правоотношение между страните, което предполага предаване от К. Л. И. на И. А. М. на парични суми, които с времето нарастват, а след предаването им И. А. М. е съгласен отново да прехвърли собствеността върху закупения имот. В заключение е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 209 ЗЗД договор за покупко-продажба, сключен с уговорка за обратно изкупуване е нищожен и след като по делото е установено наличие именно на такава уговорка, то се налага извода, че направеното от ответницата възражение за нищожност е основателно. Щом договорът е нищожен, то същият не поражда правни последици, което означава, че за К. Л. И. не е възникнало задължението за предаване на вещта и предявеният иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан. По основанието за допускане на касационното обжалване: Съдебното решение е процесуално недопустимо като постановено по непредявен иск, когато съдът не е разгледал релевантните за спора обстоятелства, така както са заявени от страните, а в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред, факти. Не е недопустимо съдебното решение, когато съдът е основал решението си на заявените от страните факти, но им е дал погрешна правна квалификация, като ги е подвел под хипотезата на правна норма, която в случая не е приложима. По основателността на касационната жалба: Предвид изложеното по-горе касационната инстанция приема, че атакуваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. С него е разгледано искането на И. А. М. срещу К. Л. И. за предаване владението на процесния недвижим имот, както и е обсъдено съществуването именно на релевираното с исковата молба придобивно основание – сключен на 26.02.2009 г. договор за продажба във формата на нотариален акт. Така постановеното решение , обаче, е неправилно, доколкото се констатира основателността на заявените с касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. На първо място, съпоставката между съдържанието на депозирания от ответницата отговор на исковата молба и произнасянето на въззивния съд по възражението за нищожност на договора за продажба от 26.02.2009 г., сочи на несъответствие между обстоятелствата, които ответницата е противопоставила в защитата си срещу претенцията, и тези, които въззивният съд е възприел като изключващи основателността на иска. К. Л. И. е оспорила предявената претенция за ревандикация с довод, че договорът от 26.02.2009 г. е нищожен като привиден, тъй като продажбата прикрива сключен договор за заем. Поддържала е, че този довод се подкрепя от наличието на поредица от нотариално заверени предварителни договори и е представила материализиращите ги документи с дати 26.02.2009 г., 15.02.2011 г. и 25.11.2011 г., както и е поискала събирането на гласни доказателства (каквито не са били събрани поради процесуалното бездействие на ответницата). В заключителната част на отговора е обобщила, че продажбата от 26.02.2009 г. е нищожна като привидна и е употребила израза „ , извършена при заобикаляне на закона”, без да излага никакви обстоятелства в тази насока. Последният израз е послужил на въззивния съд като основание и отправна точка за разсъждения, чийто краен резултат е извода, че договорът за продажба от 26.02.2009 г. е нищожен като сключен в противоречие със закона с включена уговорка за обратно изкупуване – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 209 ЗЗД. Така, в противоречие с разпоредбите на чл. 133 ГПК във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК на ответната страна е дадена защита по възражение, каквото не е заявила в срока за отговор. Анализът на отговора на исковата молба сочи, че на иска е противопоставено само възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД поради наличието на относителна симулация. Събраните по делото доказателства не подкрепят тезата за постигнато между страните съгласие по договор за заем, сключването на който да е прикрито с процесния договор за продажба. По тази причина изводът, че е налице пречка договорът за продажба от 26.02.2009 г. да бъде зачетен като валидно сключена сделка с типичните за вида й правни последици противоречи на материалния закон. Допуснатите от въззивния съд нарушения на процесуалния и на материалния закон са се отразили на крайния изход на спора, което налага отмяна на обжалваното решение. Доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен с настоящото решение. От доказателствата по делото се установява, че релевираният като придобивно основание договор за продажба от 26.02.2009 г. е сключен в изискуемата от закона форма, при удостоверени в нотариалния акт съвпадащи волеизявления на насрещните страни със съдържанието по чл. 183 ЗЗД. Не се спори, че продавачът е бил собственик на вещта. Не се спори, а се установява и от показанията на свидетеля В. Д. Е., че фактическата власт върху имота не е била предадена на купувача, а същият се намира в държане на ответницата по иска. Налага се извода, че ищецът – касатор се легитимира като собственик на имота, фактическата власт върху който се упражнява от ответницата, без последната да разполага с противопоставимо на ищеца основание за това. Ето защо и на основание чл. 108 ЗС предявеният от И. А. М. срещу К. Л. И. следва да бъде уважен, като бъде признато за установено правото на собственост на ищеца и му бъде присъдено предаването на владението. При този изход на спора и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да заплати на ищеца направените от него разноски по делото, възлизащи на сумата 2 151 лева общо за трите инстанции. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 2183 от 27.11.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1796/2014 г. на АС – гр.София, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. А. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу К. Л. И., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], район „В.”, [улица], вх. В, ет. 5, ап. 51, иск с правно основание чл. 108 ЗС, че И. А. М., ЕГН [ЕГН], е собственик на следния недвижим имот - апартамент № 51 от жилищна сграда „А.”, находяща се в [населено място], район „В.”, [улица], вх. В, на пети етаж, , със застроена площ от 68,85 кв.м., състоящ се от една стая, дневна, кухня, баня-тоалетна, коридор и три тераси, при съседи : апартамент № 53, коридор и стълбище, от две страни двор, отгоре - ап.№ 56 и отдолу - ап.№ 41, заедно с избено помещение № 9 с площ от 6,50 кв.м., задно със съответните идеални части от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, представляващо УПИ III-715,716 от кв. 2 по плана на [населено място], местността „М. л.”, по силата на договор, оформен с Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 21 от 26.02.2009 г., том І, рег.№ 1087, д.№ 18/2009 г. по описа на нотариус Е. З. (с район на действие Районен съд – [населено място] и рег.№ 432 на НК), вписан с вх.№ 6170, акт № 102, том ХVІ, д.№ 3620/2009 г., № по имотна партида 6885 на АВ – СВ – [населено място], като ОСЪЖДА К. Л. И., ЕГН [ЕГН], ДА ПРЕДАДЕ на И. А. М., ЕГН [ЕГН], владението върху описания недвижим имот. ОСЪЖДА К. Л. И., ЕГН [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ на И. А. М., ЕГН [ЕГН], сумата 2 151 (две хиляди сто петдесет и един) лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: