Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5 1143_10_dec_290gpc.doc Р Е Ш Е Н И Е № 114 С., 21.03. 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и единадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: В. И. ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, разгледа докладваното от съдия Й. гр.дело N 1143 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. В. срещу въззивно решение от 11.05.2010 г. по въззивно гр.д. № 191 /2010 г. на Ш. окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решене от 27.01.2010 г. по гр.д. № 1359 /2009 г. на Ш. районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу С. В. Г. искове с правно основание чл.143,ал.1, предл.1 и 2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 7,735.50 лева и изтекла лихва върху главницата в размер на 1,453.11 лева за периода от 06.03.2006 г. до 24.02.2009 г., ведно със законна лихва считано от датата на издаване на заповед за изпълнение – 25.02.2009 г. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение от 23.12.2010 г. по материално-правните въпроси дали завеждането на иск срещу поръчителя и уведомяването от поръчителя на длъжника за това, са между предпоставките за уважаването на иск по чл.143 ЗЗД или на иск по чл.146 ЗЗД, като е прието, че при сходни на наведените по делото като основание на главния иск факти съдилищата с влезли в сила решения са определяли различна правна квалификация – с решение № 1817 по гр.д. 2845 /1994 г., V г.о., на ВС и с решение от 14.10.2008 г. по възз. гр.д. № 554 /2008 г. на С.. ОС е приета правна квалификация на исковете по чл.143,ал.1 ЗЗД и те са намерени за основателни въз основа на установените факти, с решение № 74 по гр.д. № 51 /1959 г. ОСГК – също е уважен иск, като е посочена правна квалификация по чл.146 ЗЗД. Решението е допуснато до обжалване и за проверка за допустимост. Касационните оплаквания са за нарушение на материалния закон и за съществени процесуални нарушения : неправилно приложение на разпоредбата на чл.143 ЗЗД – съдът е отхвърлил главния иск по съображения извън защитата на ответника, който не е направил възражения по чл.143,ал.2 ЗЗД, но въпреки това съдът е приел, че визираните в двете алинеи предпоставки за уважаването на иска не са осъществени – че не е заведен иск срещу поръчителя и че той не е уведомил длъжника за това, след което поръчителят да е заплатил на кредитора дълга на длъжника; въззивният съд е отказал да събере доказателства от банката – кредитор. Ответникът по исковете и по жалбата С. В. Г. оспорва основателността на жалбата, твърди, че въззивният съд е приложил правилно разпоредбата на чл.143 ЗЗД, тъй като ответникът категорично е оспорил всички обективно съединени искове. поддържа основанието на оспорването – че ищецът е истинският получател на кредита, поради което и ищецът доброволно е заплащал вноските за погасяването му без банката да я уведомява за забава от страна на главния длъжник и без да е предявила иск и да е насочила изпълнение срещу нея. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: По изведените въпроси настоящият състав намира, че : Исковете са основани на следните фактически твърдения : ищецът като поръчител по договор на ответника[населено място] Д. АД за кредит за текущо потребление в размер на 7,000 лева, изплатила голяма част от вноските след като банката я е уведомила, че кредитополучателят спрял да плаща. След като ищецът предявила вземането си в производство по чл.410 ГПК, в което ответникът възразил, ищецът иска установяване на платеното и на лихвите за забава от датата на всяка платена от нея вноска (искова молба и молба - уточнение (л.76) и в с.з. (л.133). В исковия процес ответникът се брани с твърдения (л.67), че подписал вместо ищеца договора за кредит с банката, тя е истинският кредитополучател, той е получил от банката и е предал на ищеца парите пред свидетели, затова не е плащал. За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил исковете, въззивният съд е приел, че е предявен регресен иск по чл.143,ал.1 ЗЗД, а не суброгаторен иск по чл.146 ЗЗД, че за уважаването на главния иск по чл.143,ал.1 ЗЗД са налице две кумулативни условия: първото - срещу поръчителя да е заведен иск и той да е уведомил длъжника за това и второто - да е издължил вземането. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е погасила повечето вноски по кредит, на който била поръчител, но първото условие липсва – срещу нея не е заведен иск или поне по делото няма такива доказателства, няма и доказателства за наличие на забава по плащането на кредита, нито невъзможност или отказ от страна на главния длъжник (ответника) да плаща вноските, няма данни банката да е претендирала вземането си от главния длъжник и ищецът (поръчителят) не е уведомила длъжника за такъв (иск). Следователно претендираното вземане се явява неоснователно. По допуснатите въпроси настоящият състав намира, че при наведените като осноавание на главния иск фактически твърдения, правната квалификация на иска е по чл.143,ал.1 ЗЗД. При сходни фактически твърдения с решение № 1817 по гр.д. 2845 /1994 г., V г.о., на ВС и с решение от 14.10.2008 г. по възз. гр.д. № 554 /2008 г. на С.. ОС е приета същата правна квалификация на исковете. Настоящият състав намира определената правна квалификация за правилна. С решение № 74 по гр.д. № 51 /1959 г. ОСГК на ВС е приел правна квалификация по чл.146 ЗЗД и е намерил иска за основателен, но при различни правно релевантни факти – наличие на други обезпечения на дълга в полза на кредитора, от които поръчителят се възползва след плащането. Поради този различен факт, това съдебно решение е неприложимо в частта относно квалификацията на иска. При правна квалификация по чл.143,ал.1 ЗЗД и при липса на възражения от страна на ответника, предвидени в ал.2 на чл.143 ЗЗД – че длъжникът е платил или че има възражения, каквито би могъл да направи пред кредитора, настоящият състав намира, че уведомяването от поръчителя на длъжника за отправено от него искане от страна на банката за плащане, както и за самото плащане, не са подлежащи на установяване от поръчителя предпоставки за уважаването на иска. При това изложение съдът намира за основателно наведеното основание за неправилно приложение на материалния закон – на разпоредбата на чл.143 ЗЗД. Ответникът заявява изрично в становището срещу исковете (л.68), че не оспорва твърдението на ищеца, че си е изплащала кредита, това е неизгодно за него обстоятелство, той се брани с други твърдения, които ще бъдат посочени по-долу. По делото е установено със заключение на съдебно-счетоводна експертиза (л.113- 126), изготвено въз основа на представни по делото документи и документи по банковото кредитно досие, че ищецът е заплатила като поръчител по получения от ответника от банка Д., клон Ш., 6,823.62 лева и че изтеклата лихва върху платените суми от отделните вноски до подаването на заявлението по чл.410 ГПК са в общ размер на 2,247.92 лева. Заключението е прието неоспорено (л.133), поради което и съдът следва да основе решението си на него. Ответникът не твърди и не доказва да е възстановил тези суми на ищеца. Възражението на ответника, че е сключил договора за кредит по уговорка с ищеца «като подставено лице» и че и е предал получената сума 7,000 лева, поради което не дължи, не е доказано с допустими доказателства. Предвид размера на кредита и при изрично противопоставяне от страна на ищеца (л.76), съгласно чл.164,ал.1,т.3 ГПК вътрешните договорни отношения между длъжника и поръчителя не могат да бъдат установявани със свидетелски показания, поради което и събраните такива не могат да бъдат обсъждани. Във въззивното производство ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в частта по главния иск за сумата в размер на 6,993.96 лева (л.4 на въззивната жалба), а за лихвите – за сумата 1,453.11 лева. Съдът се е произнесъл по целия предявен в първоинстанционното производство размер на главния иск - 7,735.50 лева. За разликата над 6,993.96 лева до 7,735.50 лева съдът се е произнесъл недопустимо, в тази част решението следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. Първият иск следва да бъде уважен за установения от вещото лице размер 6,823.62 лева и отхвърлен за разликата до 6,993.96 лева. Искът за лихвите следва да бъде уважен за целия размер 1,453.11 лева и за периода от време, който съответства на уточнението. Ж. претендира разноски и адвокатски хонорар съгласно списък на разноски в общ размер 421.77 лева. Верният сбор на посочените разноски е 417.77 лева. Искането му е основателно за сумата 409.41 лева, съответно на уважените части от исковете. Ответникът също претендира разноски, но не е доказал, че е направил такива, поради което искането му е неоснователно. Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 11.05.2010 г. по въззивно гр.д. № 191 /2010 г. на Ш. окръжен съд, г.о., в частта, с която с което съдът е разгледал иск на Д. С. В. срещу С. В. Г. с правно основание чл.143,ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над 6,993.96 лева до 7,735.50 лева и прекратява производството в тази част. ОТМЕНЯ въззивно решение от 11.05.2010 г. по въззивно гр.д. № 191 /2010 г. на Ш. окръжен съд, г.о., в частта, с която съдът е отхвърлил исковете на Д. С. В. срещу С. В. Г. с правно основание чл.143,ал.1, предл.1 и 2 и чл.86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 6,823.62 лева и изтекла лихва върху главницата в размер на 1,453.11 лева за периода от 06.03.2006 г. до 24.02.2009 г., ведно със законна лихва считано от датата на издаване на заповед за изпълнение – 25.02.2009 г.. Вместо това постановява: На основание чл.143,ал.1 и чл.86 ЗЗД по искове на Д. С. В. срещу С. В. Г. признава за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 6,823.62 лева, ведно със законна лихва считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 25.02.2009 г., и изтекла лихва върху главницата в размер на 1,453.11 лева за периода от 06.03.2006 г. до 24.02.2009 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 11.05.2010 г. по въззивно гр.д. № 191 /2010 г. на Ш. окръжен съд, г.о., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът на Д. С. В. срещу С. В. Г. с правно основание чл.143,ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 6,823.62 лева до 6,993.96 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика. Осъжда С. В. Г. да заплати на Д. С. В. 409.41 лева разноски. Решението е окончателно, не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.