Р Е Ш Е Н И Е №236 гр.София, 28 октомври 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 498/2015 година Протест и жалби са предизвикали образуването на делото във ВКС за касационна проверка на въззивната (нова) присъда на Великотърновския окръжен съд, издадена след проверката, която той е извършил като въззивна (втора) инстанция на присъдата на Великотърновския районен съд. Първоинстанционната присъда – 3/16.І.2013 год. по нохд 240/2012, е постановена по обвинение от 30 пункта, в които е описана конкретна дейност на подсъдимия Е. И. Н. в периода от 28.І.2004 год. до 7.ІХ.2006 год. По това време той като управител на [фирма]-В.Т., е сключил според обвинителния акт множество договори за правна защита и съдействие с двама адвокати от колегиите във В.Т. и В. – съответно П. Л. и П. Л.; договори, за които е обвинен, че са представлявали неизгодни вредоносни сделки по смисъла на чл.220, ал.1 във връзка с чл.26 НК (още защото като управител е действал „продължавано” и в качеството си на длъжностно лице по чл.93, б.”б”, изр.1 НК, а общият размер на причинената на дружеството вреда възлизала на 182 хиляди лева). По това обвинение присъдата на ВтРС е осъдителна по 21 пункта (1-19, 26 и 28), а оправдателна – по само 9 пункта (20-25, 27, 29 и 30). Съответна на наказателната е и гражданската част на присъдата по тези пунктове – искът на търговското дружество е уважен до размера му на 132 321 лева, а е отхвърлен за причинени вреди до 182 000 лева. Наложеното наказание е 1 година и 6 месеца лишаване от свобода условно (чл.66 НК) с 3-годишен изпитателен срок и лишаване от права (чл.37, ал.1, т.6 НК) за 3 години. Второинстанционната (въззивна, нова) присъда – 9/30.І.2015 год. е по внохд 332/2014, и с нея след оспорване като сегашното - от всички страни, ВтОС се е произнесъл както за потвърждаване на присъдата на районния съд, така и за нейното изменение, и дори противоположно на нея. Потвърдено е било осъждането по 11 пункта (3,7,8,9,11,12,13,14,16,19 и 26) и оправдаването по 3 пункта (20,27 и 29). Вместо осъждането по 10 пункта (1,2,4,5,6,10,15,17,18 и 28), подсъдимият Н. е бил оправдан, а вместо оправдаването по 6 пункта (21-25 и 30) – осъден. Изменени са били наложеното наказание и присъденото обезщетение – с намаляване, съответно с увеличаване (лишаването от свобода е останало, но за 1 година, а лишаването от права е отпаднало; размерът на обезщетението е станал 162 432 лева). (Произнасянето от ВтОС на 30.І.2015 г. е второ поред по сегашното обвинение. Първата въззивна присъда на съда от 29.ХІ.2013 г.е била изцяло отменена на 9.ІХ.2014 г. по касационен ред от друг състав на ВКС-І н.о., а делото – върнато за ново разглеждане във въззивната инстанция. Отменената от ВКС присъда е била в полза на обвинението само по 4 пункта (7,9,11 и 12); по останалите 17 пункта осъждането от районния съд е било заменено с оправдаване, а оправдаването по 9-те пункта – потвърдено. Отменената предишна и сега проверяваната въззивна присъда съвпадат единствено при санкционирането на подсъдимия с лишаване от свобода; размерът на обезщетението по предишната присъда е бил съответен на вредите само от четирите пункта по обвинението – 17 225 лева. Самото обвинение, по което е произнасянето по всички отбелязани дотук съдебни актове, е, от своя страна, също второ поред. Първоначалното обвинение е постъпило във ВтРС още в средата на 2008 год., и то оформено по съвсем различен начин; тогава по него са се произнасяли обаче само районния и окръжния съд, и в резултат на отменителното решение на последния през 2011 год. делото, за да стигне в сегашния си етап, е започнало отначало още в досъдебното производство). Касационният протест, предизвикал образуването на сегашното дело, е насочен срещу всички отхвърлени, общо 13 пункта от обвинението – било с потвърждаването от ВтОС на оправдателната в 3 пункта част от присъдата на ВтРС, било с въззивното оправдаване на подсъдимия Н. по десетте пункта, по които той е бил осъден в първата инстанция. Изложени са и доводите, които съответният прокурор смята, че подкрепят касационните основания за отмяна на присъдата в оспорената от него част и за връщане на делото за ново разглеждане във въззивния съд с цел да бъдат отстранени нарушенията на процесуалния закон (чл.348, ал.1, т.2 НПК) и явно несправедливо заниженото наказание (чл.348, ал.1, т.3 НПК) – утежнено. Касационната жалба от увреденото според обвинението търговско дружество има от своя страна за предмет отхвърлената съответно част от гражданския иск (съответна е на отхвърленото обвинение – от 162 432 до 182 000 лева). Поддържа се, че искът може да бъде уважен изцяло още във ВКС, въпреки че недостатъкът при отхвърлянето му е видян като нарушение и на процесуалния закон, а не само на материалния. Противоположна по насоченост и съдържание е касационната жалба от защитник на подсъдимия. Различието е и по отношение на основанията по чл.348 НПК (включва освен нарушението на материалния закон, непосочената изрично в разпоредбата „необоснованост”), но изходът на делото също е видян като възможен още в касационната инстанция – ако ВКС реши да оправдае напълно подсъдимия и да отхвърли гражданския иск изцяло; иначе било необходимо ново разглеждане на делото във въззивната инстанция, за да бъдат отстранени недостатъците му в наказателно - и в гражданско-осъдителната му част. Пред ВКС в откритото му съдебно заседание протестът и жалбите са поддържани или съответно се настоява за тяхното отхвърляне. ВКС намери за основателни в различна степен както протестът, така и жалбите, но само поради следното. Вместо да се стига до все по-голяма яснота за претендираната спрямо подсъдимия Н. отговорност, при всяко следващо разглеждане на делото в инстанциите във Велико Т., неяснотата около нея всъщност се е увеличавала. В това отношение не могат да се смятат за приключили не само опитите да бъдат определени критериите за окачествяване на отношенията между двамата адвокати и търговското дружество като неизгодно вредоносни за него, но - и най вече – непоследователността в прилагането на тези критерии към всеки един от тридесетте пункта в обвинителния акт. Недостатъкът на делото засяга еднакво, макар и разнопосочно, всички страни, и те неслучайно акцентират върху него, а от страна на подсъдимия, по-специално, непоследователното определяне на сделките като неизгодни и увреждащи е илюстрирано с примери по отделните пунктове. Недостатъкът, около който страните не спорят, е според сегашния състав на ВКС, резултат и от недостатъчна критичност към обвинението още в основата му – самия обвинителен акт. Вероятно затова и предишният касационен съдебен състав е отбелязал изрично пропуска на предишния въззивен състав да се занимае с въззивния протест, и именно по тази причина касационното обсъждане тогава не продължило с доводите на другите две страни. Обвинителният акт е все пак рамката, в която поначало се развива съдебният процес, и е определяща за претенцията на прокурора. Предишният състав на ВКС освен това очевидно е разчитал повече на поредното ново разглеждане на делото, защото се е спрял само на основните недостатъци в решаващата дейност; на свой ред сегашният касационен състав е вече ограничен от броя на възможните по закон връщания на делото във въззивната инстанция (чл.354, ал.5 НПК) и в този смисъл смята за необходимо да укаже следното. Както също е било отбелязано изрично в първото решение на ВКС, използваните в обвинителния акт критерии за престъпна неизгодност на инкриминираните сделки са: 1) двойно заплащане („дублиране”) на тяхната цена и 2) заплащане в повече от допустимото („прекомерно”); и в двата ѝ варианта неизгодността е измервана от прокурора обективно, независимо от конкретна преценка за качеството и количеството за оказаната на търговското дружество „правна защита и съдействие”. Съдът, на който е било върнато делото за ново разглеждане, е бил длъжен при това положение да реши въпроса първо за годността на двата критерия да обективират претендираната неизгодност. Ако беше тръгнал по този път, ВтОС вероятно щеше да стигне по-лесно до извода, че годен да изпълни предназначението си е бил само първият от критериите. Достатъчно е било да бъде по-обстойно анализиран договорът за правна помощ, сключен на 30.ІІІ.2004 год. между дружеството и единия от адвокатите – Л., договор, наричан още „рамков” или „абонаментен”, който именно, като по-общ в отношенията между двете страни, съдържа според обвинението белезите както на „дублирането”, така и на „прекомерността” в заплащането. В обвинителния акт „дублирането” е обяснено със съвпадението между дължимото по „абонаментния” договор и част от икнриминираните отделно сключени договори – по п.7, 9, 11, 12, 19, 21, 22, 25, 29 и 30. Във връзка с тях и ВКС в сегашния му състав не би могъл да приеме нищо по-различно, тъй като текстът и смисълът на по-общия („абонаментния, рамковия”) договор ясно разграничава договорената адвокатска дейност по конкретни дела – главно граждански и търговски, от адвокатската дейност извън делата; в изброените 10 пункта не са посочени такива дела. Прокурорската преписка с участието на адвокат Л., предмет на п.29 от обвинителния акт, не е участие по дело в тесния смисъл на договора от 30.ІІІ.2004 год.; последният няма как да бъде разбиран иначе, освен в съчетание със смисъла на съответната Наредба за минималните адвокатски възнаграждения, от което също следва направеното разграничение между процесуално и непроцесуално представителство. Ето защо и оправдаването по този пункт е неправилно. Нещо повече – за този случай е било възможно обвинение на още едно основание. Договорът от 30.ІІІ.2004 г. наистина е позволявал участие на адвоката Л., заедно с „изпълнителя” по договора - адв. Л., но изобщо не е предвиждал за „възложителя” – в лицето на подсъдимия, задължение да заплаща нещо извън уговореното за адв.Л.. Отношенията между двамата адвокати по повод на „абонаментния” договор са засягали само тях, не и търговското дружество, респ. подсъдимия. Въпросното основание за отговорността е вече невъзможно, разбира се, да бъде използвано по сегашното дело, както впрочем и по други от обсъжданите тук 10 пункта от обвинителния акт. По останалите 20 пункта по обвинителния акт, извън изброените по-горе 10, нещата изобщо не стоят по посочения за последните начин. Причината е в превратното тълкуване на §2 от допълнителните разпоредби на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения (той е сходен и в двете ѝ редакции от 1999 и 2004 год., действали в инкриминирания период), свързано с текста на самия договор от 30.ІІІ.2004 год. Разпоредбата наистина ограничава минималните адвокатски възнаграждения до трикратния (респ. от 2004 год. – двукратния) размер на предвидените в нея, но ограничението не създава презумпция за прекомерност на всяко конкретно уговорено възнаграждение, което превишава този размер. Доколкото § 2 е свързан с чл.78, ал.5 от актуалния ГПК и с чл.64, ал.4 от отменения с него, които именно говорят за „прекомерност”, презюмира се по-скоро нейната липса при възнагражденията до посочената граница – щом като съдът няма право да присъжда адвокатско възнаграждение в по-нисък от нея размер при каквато и да е реална фактическа или правна сложност на конкретното дело. С други думи, когато обвинението е построено на основата, че всяко по-високо от трикратното адвокатско възнаграждение е поради своята прекомерност неизгодно за задължения да го плати, такова обвинително твърдение трябва да бъде доказано на общо основание чрез реалната фактическа и правна сложност на делото – не по силата на законова презумпция. Прокурорът, разбира се, не е говорил в обвинителния акт за такава презумпция, но на практика го е изготвил съобразно с нея, след като в обстоятелствената му част не е посочено нищо за сложността на делата. Вероятно и тази непълнота в акта е породила оценката на предишния касационен съдебен състав, че ВтОС „ненужно е обсъдил процесуалната съдба” на множеството водени отделни дела, по които и възнаграждението е било уговорено отделно. Ето защо са още повече неприемливи опитите сега в касационния протест за „попълване” на обвинението в тази насока. То вече е невъзможно да бъде „попълнено” даже и по единствения пункт (18) в обвинителния акт, по който „прекомерността” на адвокатското възнаграждение на адв.Л. за участието му по търговско дело 153/2003 е призната по реда на чл.64, ал. 4 ГПК (отм.) с решението по самото дело. При това в този единствен случай съвсем не става дума за невъзможността, дължаща се на пропуска от необсъждането на задължението, което е имал по търговското дело другият адвокат-Л., единственият задължен по договора от 30.ІІІ.2004 г. (вж.по-горе отбелязаното за случаите, спрямо които е приложен първият от критериите за престъпна неизгодност). Не само по п.18-по всички 20 пункта, обединени от втория критерий, „попълването” на обвинението би означавало всъщност посочване на празнотата, която е била допусната и по отношение на субективната страна на тези деяния. На недоказания пряк умисъл при деянието по п.18 изрично се е спрял и ВтОС, но е трудно да се разбере защо не го е съобразил за останалите пунктове от същата група, за които или е потвърдил осъдителната първоинстанционна присъда, или сам е осъдил подсъдимия, вместо да потвърди оправдаването му. Независимо от своята категорична позиция към отговорността на подсъдимия-тя да включи допълнително п.29, а от нея да отпаднат допълнително п.3,8,13,14,16,23,24 и 26, ВКС не смята, че би могъл да приключи делото още сега. Изводът не се нуждае от посочване на нещо повече във връзка с утежняването на отговорността (поначало недопустимо в касационната инстанция), но съчетанието с нейното смекчаване изисква да бъде приведен аргументът за процесуалните ограничения по делата за продължавани престъпления. Продължаваното престъпление, за каквото е обвинен подсъдимият, налага поначало и провеждането на единен (общ) процес за включените в него деяния (вж. повече за неговите основания в р.79/07-І, Бюл. 10/07) и ВКС не намира причина да не осигури такова негово развитие във въззивната инстанция. Връзката между наказателната и гражданската отговорност налага на свой ред същото по отношение и на последната, а при новото разглеждане на делото, разбира се, трябва да бъдат взети предвид и всички възражения в протеста и жалбите, по които сега ВКС няма как да вземе отношение. Ръководен от всичко изложено и с оглед на допуснатите – в повечето случаи значително преплетени – нарушения на материалния и на процесуалния закон (например при нарушение относно предмета на доказването, които са резултат от тълкуването на НК), ВКС – І н.о. Р Е Ш И: Отменя въззивна (нова) присъда № 9/30.І.2015 г., по внохд 332/2014 на Великотърновския окръжен съд и връща делото за ново разглеждане във въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ